Делфин дьо Виган
Силна е нощта (31)

В края на лятото на 1976 година се преместихме в Баньо, по-близо до Париж, където Люсил нае апартамент в малка сграда с бяла фасада. Нямам спомен за причините, които наложиха тази промяна, предполагам, че Люсил е искала да се доближи до местоработата си и не е могла повече да плаща сама наема за къщата в Йер. Вярно е също, че неколкократно ни обираха и че накрая не ни остана почти нищо — нито плоча, нито гривна, нито сметачна машинка.

През септември ме записаха в пети клас в една прогимназия в периферията на града, а Манон постъпи в първи клас на началното училище в квартала. През първите месеци ходех да я взимам след часовете, но скоро тя започна да се прибира сама. Манон си намери приятелки в сградата и бързо стана доста самостоятелна (по-късно ми разказа за часовете, които прекарвала на един незастроен терен, където ровела в боклукчийските контейнери с надеждата да открие съкровище). Аз от своя страна, след като я поканих да хапне от нутелата ми, се сближих с една от съученичките ми, Тадрина. Тя носеше дрехи с добре подбрани цветове и живееше във Фонтене о Роз, от другата страна, в обширен апартамент, пълен с антики, картини и всякакви произведения на изкуството. В моите очи тя олицетворяваше заможната и задоволена буржоазия, завиждах й за начина й на живот, за дебелия мокет в хола й, за многобройните жестове на внимание, с които я обсипваха родителите й. В дома й часове наред се кълчотехме в дрехите, с които майка й излизаше вечер, или пък слушахме песните на Боби Лапоант, чиито текстове знаехме наизуст. Измисляхме си ролеви игри, събирахме мостри от парфюми, правехме свещи, които продавахме в жилищната й сграда, за да мога да замина с нея на ски (операция от врата на врата, която ни донесе трийсет и девет франка и петдесет сантима). У Тад нямаше нищо от разглезеното дете, за което я мислех в началото, тя остана една от верните ми приятелки от детството.

Вечер чаках с Манон да се прибере Люсил, рисувах фрески по стените на стаята ми с пастелни боички, изработвах крокодили от мъниста, измислях най-различни телефонни шеги (Люсил бе заключила циферблата с катинарче, но аз бързо открих ключа и с Тад превърнахме говоренето по телефона в едно от основните ни занимания).

Люсил още нямаше трийсет години, струва ми се, че по онова време тя бе част от група, от банда, от нещо като мъглявина с многобройни разклонения, обединяващи братята и сестрите й, приятелите й и техните приятели, и се въртеше около няколко култови места. Виолет и Мило обитаваха заедно с други наематели апартаменти в Париж, Лисбет бе останала в Есон, Жюстин живееше в комуна в голяма къща в Кламар. Бяха свързани един с друг, поне така си ги представям днес, свързани помежду си и с други хора, чиито имена — Анри, Реми, Мишел, Изабел, Клемантин, Ален, Жюлиет, Кристин, Нурия, Пабло, Северин, Даниел, Мари, Робер, към които винаги се присъединяваха няколко чилийски или аржентински емигранти, — за мен са тясно свързани с онази епоха. Когато днес понякога чувам да се говори за тях — къде живеят, с какво се занимават, — ми е трудно да си ги представя на сегашната им възраст и дори образът на тези, които съм виждала след това, петдесет или шейсетгодишни, не измества запазения от детството ми, а се нарежда до него. Тези имена, както и имената на местата, на които са живели заедно с други младежи (Кламар, Йожен-Кариер, Вик д’Азир), са част от нашата история и остават прикачени към нея по неясен, но категоричен начин.

В онзи момент нещо все още свързваше Люсил и другите, Люсил и местата, където се говореше, смееше се, пиеше се — и където умираха мечтите за друг живот. Защото около нас настъпваше времето на разочарованието. Политическите пътища се разделяха, политическата дейност замираше, революцията се разсейваше в пространството или напротив, радикализираше се в една Франция, в която комфортът и потреблението с мъка прикриваха вълновия шок от две петролни кризи. Доколкото знам, Люсил никога не е била политически активна, не е участвала в никакво движение, не е принадлежала на никоя от „женските групи“, които процъфтяваха тогава. Но за онези, които обичаше и с които общуваше, това бяха години на изгубени илюзии.

Малко след като се установихме в Баньо Люсил се запозна с Нилс, едно по-младо от нея момче, което живееше в Кламар с Жюстин и други младежи. Нилс стана любовник на Люсил. Идваше да вечеря вкъщи, преспиваше, прекара с нас няколко уикенда. За разлика от някои други мъже, на които Люсил позволяваше да проникват на територията ни, Нилс (може би защото беше толкова млад) се радваше на нашето благоволение. Той проявяваше към нас предпазливо, доброжелателно внимание и аз лично му бях признателна за това, че се държи на известно разстояние. Ходехме му на гости в Кламар, разхождахме се в гората, пиехме горещ шоколад в кухнята. Тези мои спомени са белязани с някакво умиротворение.

Спомням си, че през месеците, които прекараха заедно, Люсил и Нилс гледаха един филм за Едвард Мунк и ходиха на изложба на немския експресионизъм. Освен това пиеха вино и си говореха до късно през нощите. Свързваше ги дълбоко отчаяние и дълго обсъждаха хипотезата за самоубийството. За което узнахме по-късно. Но до това обсебено от идеята за смъртта момче Люсил сякаш се поуспокои. Съчетанието Нилс-Люсил напомня италианското прилагателно morbido, което, независимо какво си мислим, когато не говорим този език (какъвто е моят случай), не означава морбиден, а мек. Днес, когато се опитвам да проумея връзката между Люсил и Нилс, ми се струва, че тя съдържаше известна двойственост — майка ми изпитваше нещо като покой, като облекчение да общува толкова отблизо с човек, който се измъчваше поне колкото нея.

В навечерието на един уикенд, който щяха да прекарат заедно, Люсил чакаше Нилс да се обади, но той не го направи. Тя телефонира в Кламар, където заради великденската ваканция бе останала само Жюстин. Жюстин не бе виждала Нилс и обеща да му предаде, че сме го търсили. Люсил се обади няколко пъти, като ставаше все по-неспокойна, накрая помоли сестра си да види в стаята му. Жюстин, бременна в петия месец, отворила вратата. Открила Нилс мъртъв, проснат на пода, с мозък, разпръснат по четирите краища на стаята. Беше се застрелял в устата. Не бе навършил двайсет и една години.

Люсил отиде на погребението му. Нилс излезе от живота ни, както бе влязъл.

Люсил пушеше сама всяка вечер, като се върнеше от работа. Трева, хаш, масури (не знам в кой момент тези думи, заедно с много други, навлязоха в речника ми), които криеше в розова метална кутийка.

На Манон, която веднъж присъства на измайсторяването на един джойнт и която я попита какво е това, Люсил отговори, че е тайна, която не бива да издава пред никого.

В училище учителите ни предупреждаваха за рисковете от употребата на наркотици. Учебното заведение беше в проблемна зона, темата се обсъждаше често, учителката по френски, госпожа Льофевр, дори ни даде диктовка, в която едно куче контрабандист бе арестувано от органите на реда. Тези профилактични сеанси ме хвърляха в дълбок смут, тъй като ми напомняха за часовете, които Люсил прекарваше далеч от нас, далеч от всичко. Защото всяка вечер, едва-що прибрала се, Люсил затваряше вратата зад себе си. Никакъв обмен, никакъв разговор не бе възможен, преди да се е напушила сама между четирите стени на стаята си.

Този ритуал съвсем скоро ми стана непоносим. Аз трябваше да я будя сутрин, аз се безпокоях дали ще отиде на работа, аз се мусех, защото вече не разговаряше с нас. Дотогава Люсил беше моята мама. Мама, различна от другите, по-хубава, по-тайнствена. Сега си давах сметка за физическото разстояние, което ни разделяше, гледах я с други очи, очите на училището, на Институцията, очите, които я сравняваха с другите майки, които търсеха нежността, изчезнала от нейните.

Скоро менталното ми пространство бе завладяно от образа на идеалната майка. Идеалната майка беше буржоазна домакиня, която бдеше над целостта на децата си и на тапетите си, притежаваше пералня, забъркваше манджи с уханни сосове, преследваше прахта по цял ден и изискваше от нас, когато влизахме вкъщи, да обуваме терлици. Идеалната майка не се друсаше всяка вечер, приготвяше закуска, преди да събуди домочадието си, изпращаше децата си на училище с натъжени очи и доверчива усмивка. Моят бунт нямаше нищо общо с този на подобните ми, той бе устремен към чиста проба еснафство. Мечтаех за живот ограничен, подреден, разграфен като милиметровата хартия, която приютяваше блудните ми упражнения по геометрия. Несъмнено не съм имала друг начин да изразя смътния и увеличаващ се страх, който бе започнал да ме стяга като менгеме. Откъсвах се от Люсил или тя се откъсваше от мен, сърдех й се, че не е по-силна, че не се справя.

Една неделя Люсил ни заведе на театър, за да видим брат й Мило, който играеше слугата в пиеса на Молиер. После отидохме да го поздравим и аз се любувах на стегнатите му кукленски букли, които се повдигаха, като говореше.

Друга неделя отидохме с Люсил на битака в Сент Уен, откъдето тя купи няколко кухненски принадлежности.

През седмица взимахме влака за Нормандия, където се бе установил Габриел. В началото Люсил ни водеше с метрото до Монпарнаската гара. По-късно отивахме дотам сами. Във влака четяхме или си играехме на нещо. Габриел ни посрещаше във Верньой сюр Авр, след което ни закарваше с колата си до селото, в което живееше с новата си жена. Навлизахме в друг свят, свят, в който всичко беше подредено, където на пръв поглед нищо не липсваше.

Тъй като Люсил и Габриел не бяха способни да си говорят по телефона, всяка информация, свързана с училищната ваканция, с разписанието на влаковете, с практическата организация на пътуванията ни, минаваше през мен: мама ти казва, че, татко би предпочел, мама не е съгласна със. В редките случаи, когато си разменяха по някоя дума, Люсил затваряше преди края на разговора и се разплакваше.

През един пролетен ден ни съобщиха по телефона, че Мило е мъртъв. В горския гъсталак или на някаква поляна братът на Люсил си бе пръснал мозъка. Не осъзнах веднага мащаба на информацията. Когато я съобщих на баща ми (заради смъртта на Мило трябваше да отложим пътуването), той поиска да говори с Люсил. За първи път Люсил и Габриел проведоха разговор, който ми се стори нормален и завърши без сълзи. Мълчаливо благодарих на Мило за това чудо. Няколко дни по-късно заминахме за Пиермон, за да присъстваме на опелото. Този път нямаше как да не забележа мъката, която разяждаше семейството ми, тя насищаше въздуха като готов да се възпламени барут.

През следващите седмици започнах все повече да се тревожа за Люсил. Страхът за нея не ме напускаше, понякога ми пречеше да дишам. Постепенно безпокойството ми се конкретизира — боях се да не я открия мъртва. Всяка вечер, когато завъртах ключа в ключалката, си мислех: ами ако и тя го е направила? Тази мисъл ми стана натраплива. Когато влизах в апартамента, сама или с Тадрина, погледът ми най-напред се насочваше към мокета в хола (мъртвите лежат на пода — така бях разбрала от разговорите на възрастните), после отивах да проверя в спалнята й. След това вече можех да си отдъхна.

Малко след смъртта на брат си Люсил написа с червило на огледалото в банята: „Ще рухна“. С Манон всяка сутрин се решехме пред огледалото с тази заплаха, татуирана на челата ни.

Някои вечери, когато Манон и приятелките й се прибираха по-късно, с Тадрина се забавлявахме да ги плашим. Това си беше пълноценно занимание, не по-маловажно от шегите по телефона, състезанията по танци, куклите Барби и дрехите им, колекцията ни от мостри на парфюми (двете заедно имахме четиристотин) и комплекта към нея, подарен ни от продавачката от парфюмерията. Една вечер се скрихме в дрешника в антрето точно преди Манон и Сабин, съседското момиче отдолу, да влязат в апартамента. Когато двете започнаха да се хранят, убедени, че са сами, ние започнахме да издаваме ужасяващи съскания и подсвирквания. Уплашени, момичетата се доближиха на пръсти до дрешника, а ние избухнахме в злокобен и демоничен смях. Те се разпищяха и веднага слязоха да се оплачат на бащата на Сабин, който току-що се бе прибрал. Той се качи вкъщи и ни откри — и двете мънкащи, зачервени и оплетени в неубедителни оправдания.

По-късно Манон ме упрекваше за тези сеанси на плашене, напомняйки ми мястото, което заемах в тях, влиянието на по-голяма сестра, което упражнявах върху нея. Може би съм имала нужда и нея да я е страх, и тя да излезе от безгрижното си състояние и да сподели тревогата ми. Може би просто съм я ревнувала за връзката й с Люсил, която аз отдавна бях изгубила.

Когато Люсил нямаше кураж да приготви нещо за ядене, вкъщи се наслаждавахме на белгийска вечеря (горещ шоколад и филии с масло). Впоследствие една приятелка, на която обясних принципа, ми разказа, че у тях това се наричало швейцарска закуска.

След това всяка от нас трите се занимаваше със своите си неща. Нямахме телевизор, Люсил отказваше да прибегне до този лесен начин на прекарване на времето.

Други вечери слушахме плочите, които Люсил харесваше: „Белла чао“ (песента на италианските партизани), Чик Къриа, Арчи Шеп, Глен Гулд. Песента на Жанет Porque te vas от филма Cria Cuervos^[1], който бяхме гледали с нея, стана домашният ни химн. Образът на Жералдин Чаплин, на която й изтичаше кръвта, дълго ме преследваше. Ами ако майка ми умреше по същия начин, от някаква тиха хеморагична мъка?

През лятото на дванайсетте ми години баща ми и жена му се сдобиха с момченце. Струваше ми се, че Гаспар го очаква лесен живот, че за него нещата ще са по-добри, отколкото бяха за нас. Обичахме да се грижим за него, да го преобуваме, да му даваме биберона, да го разсмиваме и по-късно се радвахме на първите му крачки.

През един уикенд разказах на Габриел за безпокойството, което ми вдъхваше Люсил. Несъмнено за първи път произнесох тези думи: страх ме е да не се самоубие. Той поиска уточнения. Разказах му за самотата й, за умората й, за часовете, които прекарваше сама в пушене.

Във влака на връщане мислех само за едно: че съм доносничка.

Отношенията ми с Люсил се влошиха още повече в деня, в който ме обвини, че съм откраднала кутията с хаша й и съм я дала на баща ми, за да я използва срещу нея като доказателство. Няколко дни по-късно Люсил намери розовата си кутийка, която сама бе скрила, и ми се извини. Още по-късно прочете в личния ми дневник написаното за нея и за страховете ми, призна, че го е прочела, и ми обеща, че всичко ще се оправи.

Люсил знаеше, че я наблюдавам от висотата на дванайсетте си години с вид на човек, който всичко знае, без нищо да е научил, забелязваше начина, по който мълчаливо демонстрирах неодобрението си. Люсил знаеше, че я съдя.

Една вечер, когато една от лелите ми ни изпращаше, след като бяхме вечеряли у нея, колата, която ни следваше прекалено отблизо, ни удари и се разнесе силен шум на смачкана железария. С Манон седяхме на задната седалка. Люсил изскочи от мястото си отпред, отвори вратата ни, крещейки: „Детето ми, детето ми!“, и се хвърли върху Манон. Тази употреба на единствено число дори в момент на паника ми се стори като доказателство, че окончателно се е отказала от мен. Вече отдавна нямах физически контакт с нея. Манон сядаше на коленете й, Манон я целуваше, прегръщаше я, Манон не си даваше сметка за нищо — Манон бе нейното дете. Аз се бях превърнала във враг, бях на страната на баща ми, на страната на буржоата, на богатите и на реакционерите, аз не се броях.

Разбира се, днес, когато пиша и когато вече нямам никакво съмнение, че Люсил ме е обичала, случката с колата ми се явява под друг ъгъл, тя е свързана с едно отдавна възприето от мен поведение, с желанието ми и с умението ми да изглеждам толкова силна — при положение че съм толкова ранима, — че накрая започват да ми вярват.

Една вечер Люсил ме заведе на театър — гледахме „Хиляда и една нощ“, постановка на Жером Савари и неговия „Гранд Маджик Съркъс“. Носех червена шемизетка, подарък от майка ми, бях се облякла „шик“ — доколкото си спомням, тогава за първи път отивах на представление (като се изключи Кукленият театър в Люксембургската градина). Очарована открих един свят на изобилие, в който жените бяха пищни и могъщи. В постановката имаше някакво особено настроение, някаква прекаленост, които ме впечатляваха в най-голяма степен и които смътно усещах, че изразяват най-наситените, най-свободните, най-чудесните страни на живота. Златото на костюмите и на накитите блестеше на светлината, искаше ми се завинаги да запомня отблясъците им.

По същото време едно момче от прогимназията, което учеше в техническа паралелка, бе обзето от страст по мен. Трябва да беше петнайсет или шестнайсетгодишен, изговорът и думите му свидетелстваха за вероятно умствено изоставане. Дебнеше ме на изхода, следеше ме по улицата, причакваше ме в тунелите и във входовете на сградите. Познаваше графика и маршрутите ми. Постепенно взех да изпитвам ужас от него. С Тад измисляхме всякакви стратегии, за да го избягваме. Минавахме по странични пътища, понякога стояхме с часове в училището, та дано се откаже. Една вечер, след като бяхме купили някои неща за Люсил в кварталния супер, попаднахме на момчето, скрито в тъмнината на един вход. В момента, когато минавахме покрай него, той се хвърли отгоре ми и се опита да ме целуне по устата. Отблъснах го, Тадрин сграбчи една голяма консервена кутия и застана помежду ни със заплашително вдигнат в ръката й грах (после си припомняхме всичко това миг по миг).

Момчето ме погледна и с мазния си глас произнесе една фраза, която и до днес понякога си повтаряме заради комичния й потенциал:

— Нищо ли ни м’казваш?

Плюхме си на петите. На ръката, която бях успяла да сложа на устата си, още усещах влажните му устни и лепкавата му слюнка. Като се прибрах, я изтърках с четка за нокти. Не казах на Люсил. Люсил с нищо не можеше да ми помогне. Нищо-ли-ни-м’-казваш (така го наричахме от този ден с Тад, тъй като не знаехме името му) дълго ми се явяваше нощем.

Като се изключи френският, успехът ми беше окаян. Не учех, нищо не знаех, прекарвах времето си в четене, просната по корем върху мокета в стаята ми. С Тад започнахме да крадем от магазините — шоколад, бисквити, блясък за устни, все дребни предизвикателства, които сами си отправяхме и с които се справяхме блестящо.

Редовно ме мъчеше мигрена, която ме принуждаваше да си тръгвам от училище преди края на часовете, за да се прибера и да легна на тъмно с пневматичен чук в главата и влажна тоалетна ръкавица на очите.

В сряда с Манон ходехме с метрото в училището по стоматология на улица „Гарансиер“ в 6-и район. Там прекарвахме часове в ръцете на обучаващи се зъболекари, които притежаваха различна степен на сръчност — Манон сутрин, аз следобед. Срещахме се с Беренис, една от по-големите сестри на Габриел, която ни водеше да обядваме в кафето, привечер да хапнем в дома й, където ми се струваше, че най-после сме на сигурно място.

Но когато се прибирахме, действителността отново се налагаше на вниманието ни, все по-ясна с всяка изминала седмица — след смъртта на Нилс и после на Мило Люсил губеше почва под краката си и ние с Манон бяхме единствените свидетелки на потъването й.