Джеймс Туайнинг
Черното слънце (97)

94.

12-и януари — 18:06

— Искаш да направиш ядрена бомба? — възкликна Ренуик.

Том не можеше да прецени дали е ужасен, или тайно възхитен.

— Уран 235 има период на полуразпад седемстотин милиона години. Една малка частица, прикрепена към конвенционален експлозив и детонирана в градски район, ще разпръсне радиоактивен прах в широк радиус и ще причини невиждана обществена паника и икономически срив. Да не споменавам факта, че се сещам за десетина правителства и множество терористични групировки, които ще ми платят цяло състояние, за да получат достъп до този уран. По един или друг начин скоро ще имаме средството да спечелим нашата война.

— Но откъде се е появил изотопът? — попита Том. — Как се е озовал тук?

— Знаеш ли какво означава маркировката на вагона? — Фьолц посочи редицата олющени букви и цифри, написани с бяла боя на втория вагон.

— Предполагам, че е сериен номер.

— Да. И този номер означава, че е от Берлин, и по-точно от Института по физика „Кайзер Вилхелм“ в Далем, щаба на усилията на нацистите да направят ядрена бомба.

— Глупости — пренебрежително заяви Ренуик. — Нацистите не са имали ядрена програма.

— Всички са имали — възрази Фьолц. — Руснаците са наричали своята „Операция Бородино“, а американците своята — „Проектът Манхатън“. И Хитлер е участвал в надпреварата. През 1940 година германските войски в Норвегия са завладели единствения в света завод за производство на тежка вода и са увеличили добиването на обогатен уран за нуждите на германската ядрена програма. И въпреки разказите след войната, че немските учени умишлено саботирали опитите на Хитлер да направи атомна бомба, истината е, че са положили огромни усилия. Просто не са могли да я произведат навреме.

— Докъде са стигнали? — попита Том.

— Достатъчно далеч, за да натрупат значителни количества материал в хода на научните си изследвания. Сталин бил твърдо решен да им го отнеме преди американците, затова заповядал на маршалите Жуков и Конев да се надпреварват кой пръв ще стигне до Берлин. Искал Червената армия първа да влезе там. В института били изпратени специални части на НКВД — през април 1945 година. Открили три тона уранов оксид, двеста и петдесет килограма уран във вид на метал и двадесет литра тежка вода, достатъчно, за да стартират „Операция Бородино“ и да позволят на Сталин да започне да разработва първата руска атомна бомба.

— Искаш да кажеш, че не са намерили всичкия уран?

— Казвам, че са намерили колкото е имало там. Изобретателният Химлер вече бил изнесъл няколко тона, като ги сложил в малки оловни кутии, които вградил в стените на специално направен вагон. Членовете на Ордена лично присъствали на натоварването му, а после пресрещнали Златния влак в Будапеща през декември 1944 година и закачили своите два вагона. И въпреки че влакът бил много добре защитен, скоро разбрали, че няма да успеят да стигнат до Швейцария. Затова откачили вагоните и ги докарали тук, за да ги вземат по-късно.

— Орденът на мъртвешката глава съществува и до ден-днешен, нали? — попита Кърк. — Само че вече притежава оръжие за убийството на всеки, който не споделя налудничавите ви убеждения.

— Орденът е престанал да съществува в деня, когато последният куршум е пронизал главата на последния човек около масата в криптата под двореца Вевелсбург — отвърна Фьолц. — Това няма нищо общо с мен и с моите хора.

— Тогава откъде знаеш всичко това? Как намери машината без помощта на картината? Ти дойде пръв тук. Само член на Ордена би могъл да знае мястото.

Фьолц не отговори веднага, но после кимна замислено, измъкна голям черен портфейл, извади от него изпокъсана черно-бяла снимка и я даде на Том. Беше същата като онази, която бяха намерили в дома на Вайсман.

— Вайсман и Ламерс — каза Кърк и вдигна глава.

Ренуик протегна ръка, взе снимката и внимателно я разгледа.

— А третият човек? — попита Фьолц. — Познаваш ли го?

Том отново погледна фотографията и изпитателно се вторачи в третия. Във високото чело, изящно изваяния нос и малките кръгли очи имаше определена прилика. Кърк я беше забелязал и на портретите в банка „Фьолц и Компания“ в Цюрих.

— Баща ти? — попита той.

— Чичо ми. Другите двама се казват Бекер и Албрехт. Вайсман и Ламерс бяха имената, зад които се криеха след войната.

— Значи знаеш всичко това от него? — попита Арчи.

— Една част знам от него, а друга ми помогнахте да разкрия вие. Чичо ми и двамата му другари са били вербувани заради научните си познания и са били приети в Ордена като адютанти.

Том кимна. Спомни си, че Вайсман е химик, а Ламерс — професор по физика.

— Трима адютанти на дванадесет рицари. Така както черното слънце има три окръжности и дванадесет руни — отбеляза той и кимна към огромното знаме, висящо над главите им.

— Да. — Фьолц се усмихна на схватливостта му. — Така както има и три кръста, и три картини. Чичо ми е придружавал Ордена по време на злополучното му бягство през Европа, а Ламерс и Вайсман са подготвили криптата в замъка Вевелсбург. А след това, както им е било заповядано, тримата се върнали в Берлин и скрили един от друг онова, което знаели. Накрая, преди края на войната, им била дадена една последна инструкция.

— Каква? — попита Ренуик. Жилите на врата му се бяха издули.

— Да пазят една картина. Била е окачена в кабинета на Химлер. На нея било написано кодирано описание на местонахождението на Златния влак. Посланието е можело да бъде разшифровано единствено с машина „Енигма“, програмирана на правилните настройки.

— Само, че руснаците са им я взели — каза Том.

— Руснаците стигнали до Берлин много по-бързо, отколкото очаквали всички. В суматохата тримата се разделили и едва спасили живота си. Вайсман и Ламерс избягали. Те знаели къде руснаците ще занесат картината и настройките за машината „Енигма“, но не и местонахождението на Златния влак. Знаел го само чичо ми. Те решили, че той е загинал, и затова оставили улики къде се намира картината и как да бъде разшифрована, за да ги последват и други, онези с чиста арийска кръв, истинските вярващи, които да използват богатството на Златния влак и да основат нов Райх.

Том кимна. Депозитната кутия, железопътната карта, дупките в картината, витражът и гравираните кръстове бяха направени, с цел да водят към намирането на мината, където беше скрит влакът.

— Но щом си знаел всичко това, защо си чакал досега да дойдеш и да намериш влака? — попита Арчи.

— Защото не знаех къде е.

— Нали чичо ти е помогнал да го скрият? Не може да не ти е казал.

Фьолц се изсмя нервно.

— За разлика от двамата си другари, в края на войната чичо ми се отвратил от онова, което видял и направил. Той съзнавал какво мощно оръжие е скрито в планината и решил да направи така, че никой да не може да го използва. Затова създал съвет от дванадесет души. Мисията им била да пазят живота, а не да го унищожават. Те я изпълнявали, като криели тайната на това място, каквато и да била цената. Когато чичо ми почина, членовете на съвета ме помолиха аз да заема мястото му.

— Не ти ли казаха къде е влакът?

— Чичо ми беше мъдър и постанови, че местонахождението на Златния влак може да бъде поверено само на един човек, водача на съвета. Тайната можело да бъде разкрита само ако влакът е в непосредствена опасност от разкриване.

— И ти ме използва, за да ги убедиш, че безценната им тайна е застрашена, нали? — изсъска Ренуик.

— Знаехме, че си научил за съществуването на влака. Предложих да обявим награда за главата ти със съобщения в „Хералд Трибюн“, за да се опитаме да те изкараме от скривалището ти. Разбира се, съветът се съгласи.

— Затова ли запалихте пожара в хотелската стая в Мюнхен? — попита Ренуик.

— Пожарът не беше истински. Във фоайето бяха моите хора. Целта беше да те накарам да помислиш, че си близо до истината, и да покажа на съвета, че методите им са неуспешни. И че се нуждаят от нов водач. Знаех, че или съветът ще ме помоли да поема ръководството и да ги спася от неизбежната опасност, или ти доброволно ще ми кажеш местонахождението на Златния влак. И в двата случая нямаше да загубя. Съветът се предаде пръв.

— Но защо замеси и мен? — попита Том. — За да ги накарам да се изпотят?

— Не съм те замесил аз, а Касий. Търнбул работеше за него.

Кърк стрелна с поглед Хари, но изпълнените с омраза очи на Ренуик се бяха втренчили във Фьолц.

— Почерпих вдъхновение от стратегията на Сталин да противопостави един срещу друг Жуков и Конев и включих и двама ви в издирването — продължи Фьолц. — Ироничното в случая беше, че през цялото време ключът за всичко се е намирал в моя трезор. Разбрах на кого принадлежи депозитната кутия едва когато се появихте вие. Ако го бях осъзнал по-рано, можеше да избегна всичко това.

— Но си знаел, че Вайсман и Ламерс са оставили карта.

— Преди няколко години съветът откри Ламерс и го принуди да говори. За съжаление сърцето му не издържа, преди да ни каже къде е криптата и последната картина, която се оказа в Ермитажа. Знаехме само, че Бекер живее в Англия, но не научихме името, под което се крие.

— Защо разкопахте главния вход, когато можеше да влезете отзад за много по-малко време? — попита Арчи.

— Освен факта, че мога да вкарам камиони само през главния вход, ако искам да изнеса нещо? Отговорът е елементарен. Когато дойдохме, преди три дни, не знаех, че има по-малък вход. Чичо ми каза само за големия, през който е помогнал да вкарат вагоните. Единствено картината сочеше към по-малкия вход, през който сте минали вие, а и Орденът е преценил, че този достъп е по-лесен. Йохан се появи тук заедно с вас и ми каза какво сте открили, затова реших да ви оставя, за да сте заети и да не ни пречите.

— Съветът няма да ти позволи да се измъкнеш безнаказано — заяви Том. — Щом разберат какво си направил, ще направят всичко по силите си, за да те спрат.

— Кой съвет? Този ли? — Фьолц бръкна в джоба си, извади шепа златни пръстени и презрително ги хвърли на земята. Пръстените бяха еднакви, с диамант, инкрустиран в едно от дванадесет квадратчета. — Всъщност жалко. Бих искал да видя лицата им, когато разберат, че ще въведа нов световен ред, който ще обезсмисли усилията и борбата им през последните шестдесет години. Времето на Кристално острие настъпи!