Джеймс Туайнинг
Черното слънце (60)

57.

Нощен клуб „Тунелът“, Санкт Петербург

10-и януари — 01:13

Шофьорът Игор беше учител, а нощем се включваше в редиците на предприемчивите местни хора, които търсеха начини да увеличат мизерните си доходи — обикаляше улиците на града нащрек за вдигнатата ръка на някой минувач в късните часове.

Като се оплакваше на развален английски от студа, футболните резултати и корупцията на местните партийни величия, той закара Том, Арчи и Доминик до острова, на който се намираше нощният клуб „Тунелът“ — там трябваше да се срещнат с Виктор.

Отвън сградата беше непретенциозна — бетонен хангар, чиято задна стена се спускаше под остър ъгъл към замръзналата земя. На входа стояха трима яки охранители с черни барети и паравоенни униформи от войната с Афганистан. Дебелата двадесет сантиметра стоманена врата беше подпряна с автомат АК-47 от военния резерв. Аварийна червена лампа осветяваше стръмно бетонно стълбище.

— Това е стар противоядрен бункер — обясни Арчи. — Виктор е собственикът. Не се тревожете. Ще се грижат за нас.

Пазачите провериха имената им в списъка с гостите и им направиха знак да влязат. Пред заведението имаше опашка от нещастни на вид хора, които тропаха с крака и потриваха ръце, за да се стоплят, докато чакаха да ги пуснат.

Тримата заслизаха по неравните стъпала и усетиха полъх на топъл въздух и миризма на пот и алкохол. Монотонното ритмично пулсиране на музиката се засилваше с всяка тяхна крачка, същинско приглушено туптене на огромно сърце.

Долу имаше друга дебела стоманена врата, която се отвори, когато се приближиха към нея. Басите на музиката ги блъснаха като тежка вълна. Шумът притисна очите, ушите и белите им дробове, сякаш се бяха гмурнали на голяма дълбочина.

Появиха се още двама охранители с паравоенни униформи, старомодни слънчеви очила и заплашителен комплект от палки, сълзотворен газ и оръжия за контрол на тълпата, и им посочиха една врата. Красивата чернокоса млада жена от другата страна беше по бельо. Взе парите и палтата им и без да се обръща, посочи табелата зад себе си, без да спира безучастно да мляска дъвка.

Надписът беше на руски, но под него имаше тромав превод.

„Благодарим ви, че оставихте пистолетите и ножовете си на входа“.

Металният кош под него беше пълен с оръжия с най-различни форми и размери. На всяко имаше етикет с яркорозов номер от гардероба.

— Откъде познаваш Виктор? — недоверчиво попита Кърк.

— От години въртим бизнес заедно. Той е голям колекционер, но е много придирчив. Събира предимно творби на Пикасо и вещи от войната.

— Хубаво местенце.

— Предпочитам да кара хората да оставят оръжията си тук, отколкото да ги внасят вътре — отвърна Арчи.

Зад тях се чу силно пиукане. Обърнаха се и видяха мъж, който минаваше през детектор за метал, каквито има на летищата, монтиран на прага на клуба. Единият пазач се приближи до него и разгърна якето му. В кобура под мишницата му имаше лъскав сребрист „Магнум“. Охранителят се обърна колебливо към младата жена на входа, а тя огледа мъжа от главата до петите и кимна. Пазачът го пусна да влезе, без да му взима оръжието.

— Край на теорията ти — подхвърли Доминик. Минаха през детектора за метал и влязоха в заведението.

Беше ниско и с грубо изсечени стени и се простираше на петнадесетина метра под сводестия покрив, който усилваше музиката и шумните разговори в оглушителен рев. В отсрещната страна имаше импровизирана сцена, оградена с телена мрежа. В средата стояха дисководещ и две девойки с хубави тела, които се увиваха около месингови пилони.

Дансингът беше пълен. Посетителите се извиваха и въртяха в унисон с пулсиращия ритъм на музиката, проблясващите прожектори и лазерите. До стените бяха наредени малки маси и столове, но повечето клиенти стояха в центъра на помещението, близо до бара. Всички пушеха.

— Ще донеса нещо за пиене — изкрещя Том, за да надвика шума.

Проправи си път през тълпата, като неволно блъсна една жена в червена рокля — огромен рубин искреше между почти разголените й гърди. Тя му се усмихна, намигна му и понечи да каже нещо, но страховитият й брадат придружител я отведе настрана. Кърк предположи, че жената е проститутка.

Барът се състоеше от две дървени маси, обслужвани от три момичета с камуфлажни сутиени и къси поли. Изборът не беше богат. На едната маса имаше малки чаши и бутилки „Столичная“, а на другата високи чаши и шишета „Кристал“. Плащаше се само с американски долари. Том поръча шампанско, взе чашите и отново си запробива път през тълпата.

— Нямат ли бира или нещо друго? — попита Арчи, когато видя бутилката.

— Има само водка и шампанско, което ми струва четиристотин долара, така че дано ви хареса.

— Четиристотин! — възкликна Арчи. — Господи, можеше да те пребият, за да ти ги вземат.

— Мисля, че тук никой не обръща внимание на парите — каза Доминик и кимна към хората около тях.

Том трябваше да се съгласи. Жените, особено проститутките, носеха скъпи дамски чанти и бяха отрупани с бижута, инкрустирани с диаманти, рубини и други скъпоценни камъни. Повечето бяха с обувки с високи токчета. Дрехите им разкриваха загорели от слънцето и добре поддържани тела.

Мъжете бяха с костюми, най-вече италиански и определено шити по поръчка, и носеха златни гривни и пръстени. Тук-там се виждаше ръкохватка на пистолет, затъкнат в колана на нечий панталон, или характерни издутини под коленете и левите мишници.

— Желаете ли маса? — До тях се появи сервитьор и посочи масичка в ъгъла на помещението.

— Колко струва? — попита Арчи и го погледна подозрително.

Сервитьорът се намръщи, сякаш не разбра въпроса.

— Нищо. Вие сте гости на Виктор.

— Е, добре. — Арчи се усмихна на Том. — Виждаш ли? Казах ти, че ще погрижат за нас.

— Не може ли да седнем на онази? — Том кимна към една свободна маса малко по-отдалечена от сцената.

— Не. — Сервитьорът дори за миг се паникьоса. — Виктор каза на тази. Моля, заповядайте.

— Добре — съгласи се Кърк.

На лицето на сервитьора се изписа облекчение. Той ги заведе до масата и донесе кофичка с лед. Доминик отпи от шампанското и попита:

— И сега какво?

Арчи сви рамене.

— Сега ще чакаме.