Джеймс Туайнинг
Черното слънце (90)

87.

12-и януари — 16:14

Компасът на Том се оказа излишен. Пътят нагоре към мината се разпознаваше дори в здрача. Отляво теренът рязко се спускаше.

Пътеката не беше стръмна, но се вървеше трудно, защото на някои места имаше лед, а на други — мек дълбок сняг, вече заличил следите на багерите.

Вървяха, без да разговарят. Единственият звук беше скърцането на снега под краката им и свистенето на вятъра покрай ушите им. От време на време силни пориви понасяха сняг и той се виеше на спирали около тях.

След известно време пътеката стана равна и от честите справки с картата Том разбра, че са близо до целта. А после чуха гласове, слаби, донесени от вятъра, боботене на мощна машина и приглушени удари на стомана, забиваща се в камък.

Кърк махна на всички да влязат сред дърветата и когато се събраха, каза:

— Според стареца това е главният вход. — Дърветата се извисяваха около тях като черни мраморни колони. — Онези се опитват да влязат.

— Как ще се промъкнем незабелязано? — попита Виктор.

— С Арчи ще заобиколим до другия вход и ще видим какво ще намерим там. Вие с Доминик ще се криете и ще наблюдавате — те може да решат да пробват и другия вход.

— Нет — заяви рускинята и го погледна възмутено. — И аз ще дойда с вас.

— Аз също — каза Доминик и гневно погледна Виктор.

— Ние се забъркахме в тази каша, а не вие.

— И аз се забърках, когато стреляха в клуба ми и убиха шестима от хората ми. Забрави ли, че сме партньори? Ще правим всичко заедно.

— Не се опитвам да те измамя. Няма смисъл да отиваме всички. Някой трябва да ни пази гърба. Предпочитам да сте вие двете, защото ви имам доверие.

Виктор и Доминик си размениха ледени погледи.

— Добре — отстъпи Доминик.

— Хорошо. — Рускинята с нежелание сви рамене. — Но ще вземете Григорий и другите.

— Дадено — съгласи се Том.

Тримата хора на Виктор изглеждаха заплашително, но и успокояващо. Бяха нащрек и бдителни, ръцете им здраво държаха автоматите. Всъщност Кърк дори се зарадва на предложението на Виктор.

— И поддържайте връзка. — Том потупа предавателя в джоба си. — Обадете ни се при първия признак на опасност.

— Същото се отнася и за вас — строго каза Доминик. — Добре ви познавам вас двамата. Никакви героични подвизи. Отивате, оглеждате и после се срещаме, за да решим какво да правим.

— Добре. Вземи това. — Той й даде оръфаната визитна картичка. — Тук е номерът на агента на ФБР, който ни помогна в Санкт Петербург. Ако нещо се случи, обади му се. Той ще може да изпрати хора тук.

Тримата руснаци провериха оръжията си и тръгнаха заедно с Кърк и Арчи. Луната вече изгряваше и осветяваше искрящия сняг, така че не запалиха фенерчетата, за да не се издадат.

След около осемстотин метра стигнаха до малка поляна. Арчи подсвирна и посочи напред. Развалините на хижа с ниски тухлени основи, потъмнели от годините, стърчаха над снега като почернели от пожар пънове. До тях в планинския склон се виждаше тъмна дупка. Ако се съдеше по голямата купчина пръст и камъни, натрупани като локва черно мастило върху белия сняг, беше изкопана наскоро.

— Някой вече е тук — прошепна Арчи.

Том кимна, предпазливо се запромъква напред и коленичи, за да разгледа следите, водещи към дупката.

— Мисля, че не са повече от шест-седем души. — Изправи се, безшумно се приближи до дупката и надникна вътре. — Трябва да е Ренуик. Той е единственият, който може да е разбрал къде е мястото, показано на картината. Но ако е копал с лопата, едва ли е отдавна вътре.

— Да се обадим на другите — каза Арчи — и да им съобщим какво сме видели.

— Би трябвало, но…

— Какво „но“?

— Може набързо да надникнем вътре и да видим дали Ренуик е там. Ако им кажем, те ще държат да дойдат с нас. Не искам да пострадат, ако стане нещо.

— Тоест ако Ренуик е долу, да се справим с него сами.

— Точно така. — Кърк стисна зъби. — Ние сме петима, а те са седем. Шансът не е лош.

— Освен това не ни очакват.

— Имаш право. Да приключваме с тази история.