Джеймс Туайнинг
Черното слънце (58)

55.

Хотел „Европа“, Санкт Петербург

9-и януари — 19:22

Том си беше купил „Братя Карамазови“ от магазина за сувенири във фоайето на хотела. Въпреки че го беше чел, оправда избора си с довода, че Достоевски е написал почти всичките си книги в Санкт Петербург.

Оказа се, че напразно е прахосал парите си. Успя да прочете петнадесет пъти първата страница. Не можеше да се съсредоточи, защото мислите му постоянно се връщаха към Кехлибарената стая.

Към Ренуик.

И към думите му.

Хари, разбира се, имаше право. Е, поне донякъде. След като откри кой всъщност е Ренуик, Том наистина се усъмни в приятелството на баща си с него и се запита дали той е подозирал истината. Нито веднъж обаче не се беше замислял за вероятността, заявена от Ренуик — че баща му не само е знаел кой е той, но и е бил замесен в престъпната му дейност и дори му е бил съдружник.

Кърк беше наясно, че не бе познавал баща си толкова добре, колкото би искал и би трябвало. Знаеше само, че баща му беше човек, който би оставил визитната си картичка на предното стъкло на колата ти, ако неволно я е блъснал леко. Но не виждаше в характера му нищо, нито дори намек, загатващ за друго, освен за силно презрение към Касий и всичко, което представляваше той. Двамата бяха пълни противоположности.

Някой почука на вратата.

— Влез.

На прага застана Арчи.

— Здрасти.

— А, пристигна ли? Кърк вдигна глава, усмихна се и стана. Всъщност дори се зарадва, че Арчи прекъсва мислите му. — Имаше ли проблеми?

— Не. Но бих убил човек за едно питие.

— Налей си. — Том посочи минибара под телевизора.

Арчи се приближи и изсипа две малки шишенца уиски в голяма чаша.

— Денят беше дълъг — въздъхна той и се отпусна на стола. — Наздраве. Къде е Доминик? — И огледа стаята, сякаш очакваше тя да изскочи зад завесата.

— Преоблича се. Ще дойде в девет.

Арчи кимна и протегна крака.

— Несъмнено й е приятно да е с теб.

— Какво искаш да кажеш?

Арчи вероятно разбра, че Кърк не е в настроение да говори по този въпрос и поклати глава.

— Нищо. Е, какво прави днес?

— Обичайното. Разходих се по Невски проспект, отидох да разгледам новата Кехлибарена стая и срещнах Хари Ренуик.

Арчи едва не се задави с уискито.

— Касий? Тук?

— Да. Всъщност е с нас от Лондон. Следи ни и чака.

— Какво?

— Да му свършим работата и да разберем къде е последната картина на Белак.

— Значи знае?!

— Знае онова, което е успял да изтръгне с бой от Радж.

— Какво?!

Арчи скочи. Том протегна ръка да го успокои.

— Жив е. Не се притеснявай. Разбрах в коя болница е и говорих с лекаря. Ръката му е счупена, има три пукнати ребра и доста синини, но нищо по-сериозно.

— Само да го спипам това копеле! — ядоса се Арчи. — Ще го убия.

— Първо ще трябва да се пребориш с новите му приятели. И Хехт беше с него. Помниш ли го? Онзи от Кристално острие, когото Търнбул посочи като убиеца на Вайсман.

Арчи изгълта уискито на един дъх.

— И какво искаше милият чичо Хари?

Том сви рамене. Засега беше решил да запази за себе си думите на Ренуик за баща му. Въпреки че това вероятно не беше в духа на откритостта и доверието, които двамата с Арчи се опитваха да поддържат през последната година и нещо, той все още не беше готов да сподели с някого обидните намеци, докато не намереше време да ги обмисли спокойно. Пък и това нямаше нищо общо със Златния влак, нито с Ордена.

— Да разбере какво знаем. Да ни подтикне да направим грешка.

— Това означава, че и той не е намерил Кехлибарената стая.

— Точно така — усмихна се Том. — Няма представа какво сме открили в криптата, нито защо сме дошли тук.

— Няма да му отнеме много време да разбере, нали?

— Прав си. И затова се надявам, че имаш план.

— Не се тревожи. Готов е. — Арчи посегна да запали цигара, но Кърк се намръщи и му махна с ръка да не го прави.

— Все пак ще спя тук.

— Ясно де. — Арчи недоволно върна цигарата в пакета.

— Как така готов? — продължи Том.

— Е, още не е готов, но ще бъде. Познавам специалист в тази област. Мой клиент или по-скоро бивш. Всъщност наш.

— Кой бивш клиент? — недоверчиво попита Том.

Арчи сви рамене.

— Виктор, разбира се. Кой друг?

— Виктор? — Кърк иронично повдигна вежди. — Не беше ли онзи, за когото миналата година ме накара да открадна яйцата на Фаберже, но после се оказа, че всъщност са за Касий? Спомням си, че едва не ни убиха заради него.

— Да, но нека не се ровим в миналото, нали? — глуповато каза Арчи. — Всичко това е стара история, много вода изтече и така нататък. Сега не бих постъпил така с теб. Този път наистина е Виктор. И никой няма да бъде убит.