Джеймс Туайнинг
Черното слънце (80)

77.

23:28

Том клечеше зад работната маса и мислеше трескаво. Разбиването на капандурата беше убедило пазачите, че е избягал оттам. Номерът обаче щеше да ги заблуди само докато не се покатереха горе и не видеха, че на покрива няма никого. Трябваше да измисли начин да се измъкне от охраната и да напусне сградата, при това бързо.

Приведе се и погледна пазача, когото бяха оставили — Алексей, така го бяха нарекли. Сърцето му подскочи. Това бе пазачът, който беше изключил детектора за метал, докато претърсваше Търнбул. Каквато и да беше причината, той очевидно дължеше услуга на Виктор и Том вероятно можеше да се възползва от това. Пък и нямаше много възможности за избор.

Кърк се изправи и младият мъж инстинктивно посегна към пистолета си.

— Чакай — тихо извика Том.

— Бягай. — Пазачът явно го бе познал. Изглеждаше уплашен, очите му нервно се стрелкаха към вратата.

— Как? — Кърк извади малката карта на музея и я посочи. Руснакът я грабна и с треперещ пръст показа някакъв маршрут. Водеше надолу по близкото стълбище, след това до първия етаж, в Малкия Ермитаж, после в Големия Ермитаж и накрая… Том присви очи. Не беше сигурен дали вижда правилно.

— Каналът? — попита колебливо.

— Да. — Младият мъж кимна и размърда ръце, за да му покаже, че трябва да стигне до канала и после да плува до реката.

Моментът не беше подходящ Том да му обяснява, че с раненото си рамо няма да може да стигне дотам, камо ли да плува. Трябваше да измисли нещо друго. Все пак му кимна в знак на благодарност и грабна ключа, който пазачът му подаде.

— Обади се на Виктор. Кажи й какво се случи.

Руснакът кимна, а Том изскочи от стаята, защото чу стъпките на пазачите на покрива.

Ключът лесно отвори вратата в дъното на стълбището и след секунди Кърк се озова на първия етаж. В коридора нямаше никого. Пазачите явно се бяха включили в издирването на покрива. Той хукна по наредения на рибена кост паркет. Рамото му пламтеше, гадеше му се от болка. Ориентира се по картата и мина по малкия мост за павилиона в Северното крило. Оттам побягна по коридора и отключи вратата на Големия Ермитаж.

Озова се в италианската колекция на музея. Тридесетте зали бяха посветени на развитието на италианското изкуство през периода тринадесети — деветнадесети век. Том забави крачка. Току-що беше минал през по-слабо охраняваната част на музея. В тези галерии обаче имаше две от дванадесетте картини на света, нарисувани от Леонардо да Винчи. Тук охраната щеше да е засилена.

И наистина, веднага щом влезе в първата зала, видя силует на мъж в далечината. Помещенията бяха свързани и през отворените врати се виждаше другият край на сградата. Том прецени, че човекът е през не повече от две стаи.

Бързо реши, че не трябва да го напада. Не можеше да рискува пазачът да стреля. Нещо повече, не знаеше колко пазачи има на етажа. Всеки шум щеше да ги накара да се втурнат насам.

Стаята не предлагаше други скривалища, освен облицованите с тъмно дърво стени. Том се доближи до вратата, скри се в сенките и опря гръб на стената. След няколко минути пазачът влезе и мина покрай него, без изобщо да го забележи.

Щом мъжът се отдалечи, Том се вмъкна в съседната зала и после в следващата, но пак видя застрашителната сянка на приближаващ се пазач. Помещението беше ярко осветено от външен прожектор, монтиран на фасадата. Том легна по корем, допълзя до някакво тапицирано с червено кадифе кресло до отсрещната стена, надникна през пискюлите от златист брокат и видя как пазачът влиза в галерията, как спира, оглежда се и после продължава обиколката си.

След десетина минути Кърк успя да стигне до североизточния край на сградата и мост към театъра на Ермитажа. Между него и моста имаше един последен пазач. Този път Том нямаше друг избор, освен да чака. Пазачът обиколи стаята, изсумтя, обърна се и тръгна да се връща. Това означаваше, че патрулира по определен маршрут. От което пък следваше, че другите се връщат и вървят към Том. Трябваше да действа незабавно.

Щом се увери, че е безопасно, той отиде до отсрещната стена и погледна през прозореца. Сърцето му се сви. Каналът беше замръзнал и дори да успееше да скочи от десет метра височина, пътят му за бягство беше преграден от дебела желязна решетка, монтирана под моста. Беше в капан.

Обърна се и огледа помещението. Кръвта бучеше в ушите му. Погледът му се спря на голям бял мраморен бюст на Екатерина Велика — императрицата сякаш го гледаше злобно и безмълвно го подканяше да напусне двореца й.

Вместо да го уплаши, леденият й поглед му подсказа идея. Том огледа прозорците надолу до канала. Както предполагаше, те имаха алармени системи, но не бяха заковани. Това означаваше, че може да ги отвори.

Отиде до мраморния бюст и като се смръщи от болка, го повдигна от подставката, приближи се залитайки до прозореца и го сложи на широкия дървен перваз. Не знаеше колко дебел е ледът, нито колко тежък е бюстът, но беше сигурен, че от тази височина ще пробие леда. А той щеше да скочи в дупката, да преплува под решетката и да стигне до Нева, която за щастие не беше замръзнала за пръв път от много години.

Как щеше да се измъкне от реката, беше друг въпрос. Температурата беше под нулата и той щеше да се вледени за минути. Но какъвто и да беше рискът, куршумът в гърба, изстрелян от изпаднал в паника пазач, беше по-неприемлив като вариант.

Стъпи на перваза, пое дълбоко дъх, вдигна резето и отвори прозореца. В стаята веднага се разнесе оглушителна аларма и Том чу викове и тичащи стъпки.

Ритна императрицата. Белият мраморен бюст полетя надолу, разби с трясък леда и потъна в широката дупка.

Виковете и стъпките се приближаваха. Кърк погледна през рамо. Срещу него с насочени оръжия връхлитаха петима пазачи.

Първият куршум изсвистя покрай ухото му и се заби в мазилката. Време беше да изчезва. Въпреки опасността Том не се сдържа и махна на пазачите, а после скочи в тъмните води на канала.