Джеймс Туайнинг
Черното слънце (36)

33.

Випкинген, Цюрих

7-и януари — 22:40

Река Лимат течеше на северозапад към индустриалната зона на Цюрих, далеч от центъра на града. Районът представляваше конгломерат от складове и високи бетонни производствени сгради. Пепелявосивите стени бяха облепени с черни плочки. Комините и отдушниците на отоплителните системи бълваха задушлив пушек.

Том и Арчи минаха по моста Випкингер и тръгнаха по Брайтенщайн Щрасе и после надолу по Ампер Щрасе, откъдето слязоха по стръмните стълби до слабо осветена пътека, минаваща успоредно на реката.

— Сигурен ли си, че е тук? В тая дупка? — попита Арчи. Тонът му предполагаше, че това е малко вероятно.

На тридесетина метра над главите им застрашително се извисяваше крайречният булевард. Тухлите близо до земята бяха изрисувани с графити и облепени с листовки. Мръсни прозорци тъмнееха на стената на фабриката на отсрещния бряг като амбразури в стена на крепост.

— Поне беше, когато идвах последния път — отвърна Том.

— Идвал си тук? Кога?

— Преди три-четири години. Когато направихме онзи удар във Венеция. Помниш ли?

— А, да — ухили се Арчи. — Две картини на Рембранд за десет минути. Де да бяха всичките удари такива.

— Не забравяй, че ако не беше Радж, щеше да се наложи да разбия сейфа.

— Добре де, добре — отстъпи Арчи. — Признавам, че е способен ключар.

— Най-добрият в занаята. Много добре го знаеш.

— Но можем ли да му се доверим?

Кърк въздъхна. Годината извън играта очевидно не беше направила много, за да разсее вродената предпазливост на Арчи към почти всяко друго същество, особено когато ставаше дума за пари. Дхута им дължеше две хиляди долара за информацията, която му бяха съобщили преди няколко години, и оттогава демонстрираше забележителни умения да се изплъзва. Тъкмо оттам произтичаха опасенията на Арчи. За него дълговете категорично те поставяха в четвъртия кръг на ада. Нещата не се вършеха така.

Том спря пред една стоманена врата, вградена в стената на крайречния булевард. Сивата боя едва се виждаше под дебелия колаж от обяви, рекламиращи дискотеки и различни други местни забавления. Над вратата обаче ясно се открояваше яркожълт знак с мълния в черен триъгълник.

— Шегуваш се — изсмя се Арчи. — Тук?

— Знаеш какъв е Радж по отношение на личната сигурност. Това държи повечето хора настрани.

Прокара ръка по тухлите на височината на кръста си вдясно от вратата и намери онова, което търсеше — тухла, леко издадена пред останалите. Натисна я и тя леко хлътна, а после отново отскочи в първоначалното си положение. Някъде зад вратата се разнесе звън.

— Искам да се държиш възпитано, Арчи. Не се заяждай с него. Радж е достатъчно нервен и без да го дразниш.

Арчи само сви рамене. Изведнъж изсъска домофон, макар че не се виждаше говорител.

— Да? — чу се писклив, почти женски глас.

— Радж? Ние сме: Том Кърк и Арчи Конъли.

Последва дълго мълчание.

— Какво искате?

— Да поговорим.

— Вижте какво, нямам пари, ако става дума за това. Мога да ги намеря. Утре. Да, утре ще ги намеря. Днес не става. Зает съм. Много съм зает. Утре?

Дхута говореше бързо и със силен индийски акцент.

— Не сме дошли за парите — каза Том, с което си спечели гневния поглед на Арчи. — Нуждаем се от помощта ти. Опрощаваме ти дълга.

Отново настъпи дълго мълчание, после вратата забръмча и се отвори.

— Не забравяй, че половината пари са мои — напомни Арчи на Том, докато влизаха. — Следващия път питай, преди да ги подаряваш.

— Харчиш много повече всеки път, когато хванеш картите — тихо отговори Том. — Даже няма да усетиш липсата им.

Пристъпиха в стоманена клетка. Силни прожектори, насочени към тях от отсрещната страна на помещението, ги заслепиха. Отстрани се очертаваха тъмни силуети — не помръдваха.

— Радж? — извика Том и засенчи очите си с ръка.

Пред прожекторите се появи друг силует и се чу глас:

— Опрощавате ли ми дълга?

— Да, нали ти казах — отвърна Кърк, кимна и сръга Арчи в ребрата да направи същото. — Не сме дошли да ти създаваме неприятности, Радж. Искаме съвет.

Светлините угаснаха и към клетката се приближи слаб мъж с огромна връзка ключове. Радж Дхута беше нисък, само метър и шестдесет, и жилав. Имаше къдрава черна коса, сресана на път наляво с хирургическа точност, и продълговато лукаво лице. Очите му се стрелкаха ту към Том, ту към Арчи, като на птица, подскачаща на клон. Грижливо подстриганите му дълги мустаци потрепваха като конска опашка.

Внимателно избра един ключ и го пъхна в една ключалка, после сложи втори във втора и трети в трета — и спря, преди да ги превърти.

— Е, имаме ли джентълменско споразумение? — попита недоверчиво, сякаш говореше по телефона с прокурор.

— Да, имаме — отвърна Том.

— Отлично. — Дхута се усмихна широко. — Отлично.

Вратата на клетката най-после се отвори и Том и Арчи влязоха при Радж. Той веднага тресна вратата зад тях.

— Да си стиснем ръцете. — Сграбчи ръката на Кърк и я стисна с изненадваща сила.

— Не познаваш Арчи, нали? — попита Том и измъкна ръката си от менгемето на хватката му.

— Не. — Дхута се усмихна на Арчи. — Приятно ми е най-после да се запознаем, Конъли.

Ръкуваха се като стари приятели, подновяващи почти забравено познанство.

— Къде можем да поговорим? — попита Том: не искаше да губи време.

— Извинявам се. — Радж се поклони. — Наистина съм лош домакин. Заповядайте, заповядайте.

И почти се втурна към отсрещната страна на помещението. Кърк видя, че тъмните силуети около тях са големи ръждясали машини, вероятно отдавна изхвърлени за отпадъци. Подът и стените бяха от влажен позеленял бетон.

— Какво е това място? — попита Арчи, като внимаваше къде стъпва. — Или по-скоро какво е било?

— Стара електрическа подстанция. — Дхута ги поведе нагоре по стълбите към втора стоманена врата — отключи я с други ключове.

— Тук ли живееш? — отново попита Арчи.

— Не, не, не. Това е работилницата ми. Жилището ми е на улицата горе. Дотам се отива от мазето, така че не се налага да излизам. Заповядайте, заповядайте — отново ги подкани Радж.

По време на предишното си посещение Том не беше допуснат до тази част на сградата — тогава Дхута настоя Кърк да чака в мрачното малко преддверие, през което току-що бяха минали. Сега Том видя, че вратата води към огромна зала. Сводестият таван се извисяваше на шест-седем метра над главите им. На еднакви разстояния бяха монтирани лампи. Стоманените им предпазни решетки бяха големи колкото чадъри. Бетонният под беше застлан с десетки застъпващи се килимчета.

— Чай? — попита Радж. — Имам най-различни видове от чичо ми в Калкута. „Ърл Грей“, „Дарджилинг“, „Асам“, „Нилджири“. Какъв желаете? Водата в чайника току-що завря.

— „Ърл Грей“ — отвърна Арчи, докато оглеждаше стаята.

— Кафе. Без захар и сметана — каза Том, с което си спечели очевидното неодобрение на Дхута.

— Щом настояваш. Моля, чувствайте се като у дома си.

Посочи им две протрити канапета до стара масичка за чай в лявата част на стаята и изтърча към мивката да вземе чаши. Том и Арчи оставиха пътните си чанти до вратата и седнаха.

— Трябва да призная, че съм изненадан да те видя, Том. Чух, че вече не се нуждаеш от услугите ми.

— Вярно е. С Арчи се оттеглихме.

— Свършват джентълмените в занаята — оплака се Дхута. — Младите хора, които навлязоха в бизнеса, нямат уважение.

— Нещата се промениха, Радж.

— В индуизма казваме, че човек се е преместил във ванапраста, тоест че се е оттеглил, когато предаде отговорността на по-младите поколения и започне да прави безкористни обществени услуги — сериозно каза Радж.

— А след това? — шеговито попита Том.

— След това пълно отказване от света и единение с Бога.

Кърк се засмя.

— Мисля, че до няколко години ще стигна и до това.

Дхута им поднесе чая и кафето и се настани срещу тях.

— Ти няма ли да пиеш нещо? — попита Арчи.

— Само това — отвърна Радж и извади шише сироп за кашлица. Том и Арчи загледаха изумено как отвърта бялата капачка и отпива голяма глътка — почти една четвърт от шишето.

— Това сто на сто е вредно — намръщи се Арчи.

— Профилактиката е по-добра от лечението. — Очите на Дхута бяха широко отворени и съвсем сериозни. Той кимна към лавицата над мивката — беше отрупана с шишета и шишенца, пълни с какви ли не хапчета, витамини, незнайни хранителни добавки и цял спектър от сиропи и други шарени течности. — Искате ли да опитате? — предложи им нетърпеливо. — Може би срещу сенна хрема или малария?

— Дошли сме за информация — заяви Том.

— Информация? — Дхута с нежелание отмести очи от лавицата и го погледна. — Каква информация?

— Искам да ти покажа нещо, но трябва да си остане между нас.

— Разбира се. Знам правилата.

Кърк сложи малката кутия от орехово дърво върху изподрасканата масичка.