Джеймс Туайнинг
Черното слънце (89)

86.

В околностите на Брикслег, Австрия

12-и януари — 15:32

Том познаваше добре тази част на Австрия, въпреки че снегът и ледът, покрили пасищата и навели клоните на дърветата като тежки цветове, я правеха почти неузнаваема. Той беше идвал в Тирол през пролетта, за да се катери по планините с приятели или сам — тогава, с изключение на заснежените върхове навсякъде беше зелено и реките бучаха, препълнени с вода от топящия се сняг.

Брикслег беше обикновено селце край магистрала А12, сгушено в полите на гористата планина, на брега на река Ин. Представляваше смесица от традиционни тиролски къщи и по-модерни бетонни сгради, построени, за да задоволят непрекъснато нарастващото търсене на жилищна площ. Островърхата камбанария се извисяваше над покривите като ръка, протегната към небето.

Мястото, показано на кодираната координатна мрежа на картината, се намираше близо до характерен завой на железопътната линия, която криволичеше в долината, като следваше реката. Дотам се стигаше, като се завиваше по тесен път преди селото и после се минаваше по лек наклон и покрай няколко дървени хижи, които изглеждаха така, сякаш ги грози опасност гората около тях да ги погълне.

Пътят водеше до порта, покрита от обилно сипещия се сняг. Том спря колата и изключи двигателя. В огледалото за обратно виждане забеляза, че Виктор направи същото и угаси фаровете.

Споразумението с нея беше елементарно. Тя се беше съгласила да уреди частен самолет до Залцбург, където да ги чакат две коли, ако заедно с трима от хората си дойде с тях, за да пази инвестициите си, както се изрази. Том нямаше друг начин да напусне Русия и се съгласи. Освен това се радваше, че имат въоръжени придружители — никой не знаеше какво или кого може да срещнат.

Поседяха мълчаливо няколко секунди. В колата изведнъж като че ли стана студено. Както можеше да се очаква, Арчи пръв наруши тишината.

— Ще трябва доста да ровим, за да намерим нещо под преспите. — И пренебрежително кимна към покритата със сняг планина, извисяваща се над тях, запали цигара и смъкна стъклото два-три сантиметра, за да издухва дима навън.

— Така или иначе шансовете онова, което е било тук, да е изчезнало, са големи — каза Доминик и сви рамене. — Ренуик имаше почти два дни преднина минус времето да разшифрова картината.

Въпреки че бяха излетели в първия възможен час, за който Виктор можа да подкупи служителите на летището, трябваше да отложат заминаването си за сутринта. Поне Доминик изглеждаше в малко по-добро настроение от предишния ден и това направи чакането по-поносимо. Том все още не можеше да разбере защо му се сърди. Знаеше, че не е най-чувствителният човек на света, но не проумяваше какво лошо е направил.

— Е, щом вече сме тук, предлагам да огледаме — каза той.

Вдигна ципа на якето си и открехна вратата. Снегът нахлу на талази. Въздухът беше свеж и студен, особено в сравнение с приспивната топлина в колата. Том слезе и се приближи до Виктор, която вече беше изскочила навън и чакаше с тримата си хора Григорий, Пьотър и Юрий.

— Виктор? — подвикна Том.

Тя се обърна и насочи към него „Берета“ с късо дуло. Кърк замръзна.

— Дръж!

Виктор му хвърли пистолета и Том го улови във въздуха.

— Може да ти потрябва — обясни тя.

— Не обичам оръжията.

— И аз не ги обичам, но предпочитам да ги имам и да не ми трябват, отколкото да ги нямам и да ми потрябват.

И сякаш за да наблегне на думите си, рускинята бръкна в багажника и извади АК-47. Автоматът беше черен и лъскав, лакираният дървен приклад и спусъкът блестяха. Виктор го държеше непринудено, което говореше за дълга и интимна връзка. Докосването до оръжието, изглежда, намали напрежението й.

Тя имаше право. От обясненията на Търнбул за Кристално острие Том знаеше, че ако все още са с Ренуик, Хехт и хората му ще са въоръжени и няма да изпитват угризения да открият огън по всеки, който се изпречи на пътя им.

— Арженто! — отекна във въздуха нечий глас.

Виктор пусна автомата в багажника и го затвори. Кърк затъкна пистолета в колана на панталоните си, дръпна пуловера отгоре и се обърна да види кой е.

На прага на една от дървените хижи беше застанал възрастен мъж с навита на ръката каишка и викаше голямо куче вълча порода. Кучето не му обръщаше внимание, гонеше опашката си, опитваше се да захапе снежинките, прелитащи покрай лъскавия му черен нос, и развълнувано джафкаше.

— Арженто! — отново извика мъжът, а после затвори вратата и сграбчи кучето за нашийника. То обаче видя Том и другите, отскубна се и хукна по пътеката. Кърк коленичи и го хвана за широкия кожен нашийник. Животното енергично започна да ближе лицето му.

— Danke — каза старецът, приближи се и закопча каишката на кучето. — Арженто винаги се радва, когато излезем на разходка.

— Няма проблем — отговори Том на немски и се изправи. — Доста е буен.

— Да, така е. Поддържа ме млад. — Възрастният мъж с обич погали кучето, после озадачено погледна Том. — С другите ли сте?

— Кои други?

— Хората, който дойдоха по завчера. Казаха, че може да дойдат и други, затова предположих…

— А, да, с тях сме. Те къде отидоха? Телефонът ми не работи тук и не мога да се свържа с тях.

Извади картата и я показа на австриеца. След няколко секунди старецът се ориентира и посочи едно място на картата.

— Ето тук.

Том се намръщи. Това не беше мястото, което показваха разшифрованите координати на картината.

— Какво има там?

— Старата медна мина. Казах на колегата ви, че си губи времето, но той имаше нужните документи, затова го пуснах да отиде там.

— Какви документи?

— Отново да отвори мината. Докара и багери. Работи от два дни — в това време, представяте ли си?! Но само си губи времето. Там няма нищо.

— Защо сте толкова сигурен?

— Като малък си играех там. Разбира се, това беше отдавна, преди войната, но още тогава мината беше изчерпана. Играехме на криеница. Майка ми все се страхуваше, че мината ще се срути и ще ни убие. — Той се усмихна тъжно.

— Входът затрупан ли е?

— Една нощ в края на войната имаше експлозия. Заблудена бомба или нещо друго. Всичко се срути.

— А какво има тук? — Кърк посочи мястото, което бяха определили по картината.

Старецът присви очи, вгледа се внимателно, после сви рамене.

— Доколкото знам, нищо. Освен… — Той отново погледна картата. — Освен… Да, това трябва да е.

— Какво?

— Другият вход.

— Мината има два входа?

— Да. Всъщност мините са били две, но после са ги съединили. Тази е по-малката и се намира по-надолу и встрани по склона от главната. Входът е бил до старата хижа, но е затрупан, откакто се помня.

— Благодаря. — Том стисна ръката му. — Впрочем, кога дойдоха другите?

— Нали ви казах. По завчера. Преди три дни.

— Преди три дни? Сигурен ли сте?

— Да, сигурен съм, защото беше сряда, а в сряда водя Арженто в селото.

Щом чу името си, кучето наостри уши.

— Благодаря ви — усмихна се Кърк. — Приятна разходка.

— Благодаря. Хайде, Арженто. — Човекът изцъка с език и двамата тръгнаха. Кучето хукна напред и опъна каишката.

Том се върна при Арчи, Доминик, Виктор и тримата руснаци и каза:

— Тук има стара медна мина. Очевидно главният вход е бил затворен в края на войната. Преди три дни са се появили група мъже с багери и са отишли там. Картината обаче сочи към друг, по-малък вход за мината.

— Преди три дни? — намръщи се Арчи. — Не е възможно. Ренуик не може да е знаел за това място тогава.

— Да — съгласи се Кърк. — Знаем, че Ренуик не е изпратил главорезите в нощния клуб в Санкт Петербург и не е убил Мария Ламерс. Всичко се изяснява.

— Мислиш ли? — попита Доминик.

— През цялото време други хора, освен Ренуик са се опитвали да ни попречат да намерим мината. Дошли са тук преди три дни. Знаели са за това място и картината не им е трябвала, за да го открият.

— Кои са те? — попита Виктор.

— Предполагам, че хората, които са го скрили тук.