Джеймс Туайнинг
Черното слънце (52)

49.

Хотел „Тримата крале“, Цюрих

02:51

— Ето я. — Лаше кимна към дървената кутия с размерите на пишеща машина на бюрото си. — Досега съм продал само една такава. Преди няколко години. На един руски колекционер, доколкото си спомням.

— А другите съставни елементи? — Гласът беше тих и напевен и загатваше за лениви влажни вечери на веранда някъде в Северна Каролина или Луизиана.

— В машината са, въпреки че, разбира се, вие ще се погрижите за окончателните настройки, господин… Съжалявам, забравих името ви.

Благотворният ефект на подмяната на кръвта започваше да преминава и Лаше се чувстваше уморен и не беше толкова съсредоточен, колкото би му се искало за тази среща. Това вероятно беше неизбежно, като се имаше предвид късният час, но от друга страна, го бяха предупредили в последната минута. Обадиха му се по телефона и му казаха, че някой ще дойде да направи размяната, така че да се погрижи да е сам.

— Фостър. Кайл Фостър. — Мъжът беше едър, груб и намръщен, с гъста брада, сливаща се с буйна чорлава светлокестенява коса, и стоманеносиви бдителни очи. Лаше инстинктивно разбра, че този човек е опасен. — Срещнахте ли проблеми да я намерите?

— Не. Имам връзки, хора, на които имам доверие да свършат подобна работа. Те са надеждни и дискретни и си държат устата затворена. Освен това са последните хора на света, с които някой би си помислил, че съм замесен.

— Имате предвид Синовете на американската свобода? — Фостър се усмихна.

— Откъде знаете? — Лаше беше изумен и в същото време ядосан. Изумен, че Фостър знае, и ядосан, защото това означаваше, че го наблюдават и нямат доверие в него.

— Както ви е известно, работодателят ми не поема рискове. Веднага щом се увери, че вашият човек Блонди… Така ли му беше името?

Лаше кимна предпазливо.

— Веднага щом се увери, че вашият човек Блонди е взел това — Фостър покровителствено потупа дървената кутия — и се връща, той ми нареди да отида и… да се срещна с вашите хора. Колебанието и леката нервност, които Лаше долови в гласа на Фостър, загатваха за по-тъмни намерения в привидно невинната му забележка. Намеренията можеше да имат само едно възможно обяснение. Въпреки това Лаше зададе въпроса, надяваше се, че инстинктите му грешат.

— Да се срещнете с тях? Какво по-точно означава това?

— Мисля, че знаете какво.

— Всичките ли? — ахна Лаше. — Защо?

— Недовършена работа. — Фостър бръкна в джоба си и извади деветмилиметров пистолет със заглушител. — Която ни доведе при вас.

Лаше се втренчи в него, видя студените му немигащи очи и бавно кимна.

— Предполагам, че няма възможност за отмяна на смъртната присъда. — Гласът му беше спокоен и делови. Лаше отдавна се занимаваше с този бизнес и знаеше, че нито сълзите, нито гневните изблици ще имат ефект. — И никаква сума не би ви убедила да приберете оръжието и да си тръгнете?

Фостър се подсмихна.

— Тогава аз ще бъда мъртъв, а не вие.

Настъпи кратко мълчание.

— Работодателят ми обаче има предложение за вас.

— Какво? — В гласа на Лаше прозвуча слаба надежда.

— Да изберете сам.

— Да избера? — Лаше се намръщи озадачено. — Какво?

Фостър сви рамене и кимна към пълната с оръжия стая.

— Как да умрете.

Лаше унило поклати глава. Беше глупав да очаква нещо повече. Въпреки това беше благодарен за снизходителността, защото поне му даваше последен елемент на контрол в отнемането на живота му; беше дори проява на любезност. Колкото и нелепо да изглеждаше, Лаше наистина оценяваше жеста.

— Предайте му… моите благодарности.

Подкара инвалидната количка, заобиколи бюрото и бавно започна да се движи покрай шкафовете с витрини, наредени до стената вдясно, възхищаваше се на съдържанието им. Фостър го последва, без да го изпуска от прицел. Звукът на стъпките му наподобяваше равномерно и неумолимо биене на барабан.

Лаше обходи с поглед оръжията, сравняваше достойнствата им. Зловещият блясък на ножа кукри го правеше пръв възможен кандидат. Ножът бе принадлежал на британски войник в състава на непалската армия, загинал по време на Индийското въстание през 1857 година. Извитото острие беше внимателно покрито, защото според легендата никой нож кукри не може да бъде изваден от ножницата, без да пролее кръв.

Или може би лъскавият елегантен револвер, използван от руския поет Александър Пушкин в дуела през 1837 година, за да защити честта на съпругата си от нежеланите опити за сближаване от страна на дръзкия Дантес? На дуела Пушкин беше получил рани, от които бе починал след два дни, потапяйки в траур цяла Русия.

А може би „Уинчестър M 1873“, пушка, съчетаваща страховита точност и надеждност — две качества, спечелили й статута на икона като „оръжието, завладяло Запада“? Експонатите на Лаше бяха изключително редки — две от осемте пушки, използвани от индианците в битката при Литъл Бигхорн през 1876 година.

Продължи покрай тези и много други подобни оръжия. Накрая инвалидната количка избръмча и спря пред самурайската ризница. На подставката под нея имаше два меча. Лаше знаеше, че те са единственият възможен избор.

— Самураят е носел два меча — тихо каза той. Усещаше, че Фостър стои зад него, но не се обърна. — Катана и уакизаши. — Лаше кимна към дългия меч и после към по-късия, поставен над него. — Те са символ на доброто име и гордост и заедно със Свещеното огледало и мънистата с формата на запетая са едно от трите съкровища на Япония.

— Толкова ли са стари? — незаинтересовано попита Фостър.

— От осемнайсети век. Стари са, но не колкото ризницата.

— Това ли е желанието ви? — Фостър пристъпи напред и застана до него. Тонът му беше недоверчив.

Лаше кимна.

— Добре. — Фостър се наведе да вземе единия меч и вдигна глава да види кой иска Лаше, но Лаше само се усмихна.

— Чували ли сте за бушидо?

— Не. — В гласа на Фостър се долови раздразнение, сякаш искаше да приключи по-бързо.

Лаше не обърна внимание на това.

— Бушидо е моралният кодекс на самураите ръководство за живота им. Учи, че за да си спести срама, самураят може да извърши сепуку, форма на ритуално самоубийство.

— Искате да го направите сам? — Фостър изглеждаше обезпокоен, сякаш това излизаше от границите на оказаното благоволение. Сигурен, ли сте?

— Абсолютно. Вие ще сте кайшакунин, моят помощник в смъртта. Ще ви трябват и двата меча.

Фостър сви рамене, взе двата меча от подставката от абаносово дърво и последва Лаше до другия край на стаята, където той спря пред голямо оръдие.

— По традиция трябва да съм облечен в бяло кимоно и пред мен да има поднос с хартия уаши, мастило, чаша саке и нож танто, макар че уакизаши ще е достатъчен. Трябва да изпия сакето на две глътки. Повече или по-малко не би показало правилното равновесие между съзерцание и решителност. След това трябва да напиша подходящо стихотворение в стил уака и накрая да приема меча. — Той взе по-късия меч от Фостър, махна черната лакирана ножница и я хвърли на пода. — И да го опра в корема си ето така. — Лаше издърпа ризата от панталоните си, оголи мекия си увиснал корем и опря острието в него. — И после, когато съм готов, ще натисна и ще разрежа отляво надясно.

Фостър вече бе махнал ножницата на по-дългия меч, преценяваше тежестта му в ръката си и нетърпеливо потрепваше с крак.

— А след това вие — продължи Лаше, — като мой кайшакунин, ще пристъпите напред и ще ми отрежете главата. Това се е правело, защото…

Така и не довърши изречението — Фостър го обезглави с внезапен замах на стоманения меч. Тялото се свлече от инвалидната количка и падна пред оръдието, а главата се търкулна на пода.

— Говориш прекалено много, старче — измърмори Фостър.