Джеймс Туайнинг
Черното слънце (23)

20.

15:16

Тримата седяха, мълчаха смутено и я гледаха. Тя беше скрила лицето си с ръце, раменете й се тресяха. Кърк нежно докосна ръката й.

— Съжалявам, госпожице Вайсман.

— Няма нищо — отвърна тя. Пръстите заглушиха гласа й. — Очаквах го.

— Какво искате да кажете? — Търнбул се наведе напред и сбърчи чело от любопитство.

Елена Вайсман свали ръцете си и видяха, че не плаче, както предполагаха. Лицето й пламтеше от страховит гняв. От истинска ярост.

— Трябва да ви покажа нещо.

И стана, и ги поведе към коридора.

— Не съм докосвала нищо, откакто я намерих — задавено каза Елена и спря пред една врата. — Мисля… Може би се надявах, че един ден ще вляза и всичко ще е изчезнало, сякаш никога не го е имало.

Отвори вратата и ги покани да влязат. За разлика от останалата част на къщата, тук беше тъмно и миришеше на тютюн за лула, прах и кучета. В единия ъгъл бяха натрупани кашони, страните им се бяха огънали от тежестта на съдържанието им. До прозореца в другия край имаше бюро. Празните чекмеджета бяха издърпани до половината и образуваха нещо като дървено стълбище към осеяния с петна изподраскан плот.

Елена Вайсман се приближи до прозореца и дръпна завесата. От тежкия плат се разнесе гъст облак прах и затанцува на лъчите на слънчевата светлина, която се мъчеше да проникне през изцапаните стъкла.

— Госпожице Вайсман… — започна Търнбул, но тя не му обърна внимание.

— Открих я случайно.

И отиде до библиотеката, където имаше само една книга. Натисна я. Средната секция на библиотеката изщрака и леко помръдна.

Кърк усети, че Арчи се скова.

Елена дръпна библиотеката и я отвори. В стената зад нея имаше зелена врата. Елена сложи ръка на дръжката, после спря и унило им се усмихна.

— Странно, нали? Обичаш някого през целия си живот. Мислиш, че го познаваш. И изведнъж откриваш, че всичко е било лъжа. — Гласът й беше монотонен и безчувствен. — Изобщо не си го познавал. И това те кара да се запиташ за себе си. Кой си всъщност. За всичко. — Тя махна с ръка. — Това е… това е… Направо не знам.

Кърк почти се насили да спре да кима в знак на съгласие, защото тя красноречиво беше описала чувствата му, когато бе разобличил Ренуик. Тогава беше загубил не само приятел и наставник, но и част от себе си.

Елена Вайсман отвори вратата и тримата се приближиха.

— Господи! — прошепна Арчи.

Видяха малка стая, метър и петдесет на метър и петдесет, без прозорци. На отсрещната стена беше заковано огромно знаме със свастика, толкова дълго, че платът се разстилаше по пода като края на булчински воал. Вляво имаше манекен, облечен в черната униформа на СС. Безликото бяло лице изглеждаше зловещо на слабата светлина. Вдясно имаше метални лавици, отрупани с невероятно разнообразие от нацистки предмети — пистолети, снимки, кортици, карти за самоличност, книги, значки, брошури и ленти за ръкави.

Търнбул чак подсвирна и на Том мигновено му се прииска да не го беше правил, защото звукът му се стори странен и неуместен.

— Не сте ли знаели за това? — попита Кърк.

Елена поклати глава.

— Баща ми се заключваше с часове в кабинета си. Мислех, че чете. Сега знам защо. Влизал е тук.

— Може да е било посттравматичен интерес — предположи Том. — Нездраво занимание, което се е дължало на случилото се с него. Стрес, шок… Те карат хората да правят необясними неща.

— И аз се надявах и се молих да е така… — каза Елена Вайсман, — докато не видях ето това.

Взе една снимка от най-горната лавица, излезе и отиде до прозореца. Том и Търнбул я последваха. На снимката имаше трима млади мъже, облечени в есесовски униформи. Изглеждаха сериозни, дори малко високомерни.

— Нямам представа кои са другите двама, но този в средата… Това е баща ми. — Гласът й вече беше напълно безизразен.

— Баща ви? Но той е с… — Кърк млъкна, като видя огорченото й изражение. — Кога е правена?

— Мисля, че през 1944 година. На гърба е написано нещо, но не го разбирам. Написано е на кирилица.

Търнбул надникна над рамото на Том и каза:

— Декември. На руски е.

— Знаеш руски? — учуди се Кърк.

— Малко. — Очите на агента се стрелнаха към Елена и Том кимна с разбиране. Търнбул очевидно не искаше да обсъжда това пред цивилен гражданин.

— Том, трябва да вземем това — обади се Арчи от вратата на килера. Беше разкопчал куртката на манекена и бе смъкнал фуражката.

— Защо? — попита Търнбул.

— Виждал ли си такова нещо? — Арчи посочи кръглата кокарда, на която беше изобразена свастика с дванадесет вместо с традиционните четири линии оформени като есесовски мълнии. — Аз не съм.

— Мислиш, че Лаше може да помогне, така ли? — попита Кърк.

— Ако ни приеме — отвърна Арчи.

— Кой? — попита Търнбул.

— Волфганг Лаше — обясни Том. — Беше един от най-големите търговци на военни реликви. Униформи, пистолети, саби, знамена, медали, дори самолети и кораби.

— Беше?

— От години живее уединено на последния етаж на хотел „Тримата крале“ в Цюрих. Завършил е право. Прочу се със съдебните си дела срещу германски, швейцарски и дори американски компании заради участие във военни престъпления.

— Какви военни престъпления?

— Обичайните. Използване на робски труд в оръжейни фабрики. Финансова помощ за нацистите през войната. Подпомагане на холокоста.

— И успя ли?

— Да. Спечели стотици милиони долари обезщетения за оцелели от холокоста. След това според слуховете ударил джакпота. Разкрил измама в швейцарска банка, която постепенно присвоявала непотърсени ценности, депозирани от жертвите на холокоста, възлизащи на десетки милиарди долари. Корупцията стигала чак до върховете. И те го подкупили. Хотелът принадлежи на банката, която разследваше. И сега живее на последния етаж и му плащат да мълчи.

— Значи търговията му с антики…

— Част от сделката е била Лаше да излезе от играта с обвиненията срещу нацистите. Промяната едва ли е била трудна, като се имат предвид връзките му и подкрепата. Сега е голям независим колекционер. Никой не познава пазара по-добре от него.

— И не излиза никъде, така ли?

— Болен е. На инвалидна количка. За него денонощно се грижат болногледачи.

— И смяташ, че ще може да помогне с тези неща? — Търнбул кимна към куртката и кокардата.

— Ако някой може, това е Лаше — отвърна Том.

— Можех да му простя — каза Елена Вайсман. Гласът й беше напрегнат, почти истеричен. — Обичах го. Щях да му простя всичко, ако ми беше казал.

Държеше пистолет — един от няколкото в тайната стая.

— Дори това — продължи тя и вдигна очи към небето. Гласът й се извиси в отчаян вик. — Можеше да ми кажеш!

И внезапно Елена Вайсман пъхна черното дуло на пистолета в устата си, размазвайки яркочервеното си червило.

— Не! — извика Том и се хвърли да избие оръжието от ръката й, преди да е натиснала спусъка.

Но вече беше късно. Тилът й избухна в кървава мъгла и тя се свлече пода.