Джеймс Туайнинг
Черното слънце (42)

39.

13:10

— Моите извинения. Моля, простете ми за грубостта.

Високомерието на Рудолф Фьолц се смени с любезна усмивка и поток от сърдечни извинения.

— Не се притеснявайте — каза Том и отпи от кафето, с което Фьолц настоя да ги почерпи.

— Много хора опитват късмета си тук, затова трябва да сме внимателни.

— Какво търсят? — попита Арчи.

— В Швейцария всеки търси не шоколад или нов часовник, а пари. А в нашия случай — или сметки, изоставени от жертвите на холокоста, или нещо, за което да ни съдят. Баща ми прояви достатъчно разум, премахна бизнеса с депозитните кутии и предаде всички непотърсени средства на фонда на оцелелите от холокоста, за да избегне бъдещи… усложнения.

— Но не всички кутии са били предадени, нали? — отново попита Арчи.

— Не, разбира се. — Фьолц се усмихна гордо. — В края на краищата ние сме банка. Първото ни задължение е към нашите клиенти, а не към еврейското лоби. Тук, във „Фьолц и Компания“, не забравяме това.

— Радвам се да го чуя. А нашата сметка…

— Всичко е точно, каквито са първите инструкции. Нищо не е докоснато.

— Отлично.

— Поне не и от последния път, когато е получен достъп.

— Когато по-точно е било това? — попита Арчи.

Фьолц махна очилата си и погледна екрана.

— Месец май петдесет и осма година.

— Петдесет и осма — бавно повтори Кърк. Според пощенското клеймо въпросната година Ламерс беше изпратил по пощата снимките на трите картини на Белак на Вайсман. — Доста отдавна. Още една причина да не протакаме, ако не възразявате, хер Фьолц.

— Разбира се, разбира се. — Фьолц скочи. — Моля, последвайте ме, господа.

Отново минаха покрай секретарките, излязоха в коридора и стигнаха до друга врата. Зад нея имаше широко стълбище. Площадките бяха застлани с тъмнозелен мокет. През стъкления купол горе се виждаше сивото небе.

Фьолц бръкна в джоба си, извади ключ, отвори вратата под стълбището и запали лампите, които осветиха тесни стълби.

— Винарската изба.

Тримата се озоваха в стая с нисък таван. Беше студено и миришеше на мухъл. Помещението беше осветено само от две слаби крушки. До стените бяха наредени лавици с прашни бутилки вино. Етикетите им бяха избелели и изпъстрени с петна.

— Хубава колекция имате — одобрително отбеляза Арчи и извади бутилка „Шато Лафльор“ от 1961 година.

— Благодаря. — Фьолц се поклони. — Но скоро ще видите, че тук има още по-големи съкровища.

Отиде до задната част на избата и издърпа един рафт. Отзад се откри голяма стоманена врата. Фьолц извади ключ и я отвори.

Лампите се запалиха автоматично и осветиха абсолютно чиста бяла стая с гумиран под. В средата беше монтирана маса от неръждаема стомана, а на отсрещната стена — монитор с плосък екран. Вдясно от него се виждаше предната част на стоманено чекмедже. Всичко в стаята беше овално и гладко. Нямаше никакви остри ръбове.

— Колко сметки държите тук? — попита Том. Опитваше се да говори безразлично и да не издаде интереса си.

Фьолц замислено потърка брадичката си.

— Имате предвид като вашата ли? Имаме около двеста, които датират от войната и все още са отворени.

— Как преценявате дали са отворени?

— Отворените имат адрес за връзка, предимно пощенски кутии, за посочените притежатели на сметките. На тях им изпращаме важна информация, като например вашия нов ключ, когато модернизирахме системата за сигурност. Ако не го върнат, смятаме сметката за отворена.

— А ако го върнат?

— Това обикновено означава, че първоначалните притежатели или попечители са починали и заедно с тях е погребана информацията за съществуването на кутията. Ние обаче продължаваме да я пазим в случай че някой установи контакт. Повечето кутии са взети под наем за деветдесет и девет години и са платени предварително, затова сме длъжни да ги държим до края на този период. Когато срокът за наемането им изтече… Ами, да речем, че тогава проблемът вероятно няма да е мой.

Той се засмя, обърна се към компютъра и го докосна с пръст. Машината мигновено се включи и на черния екран се появиха десет бели въпросителни знака. Фьолц се обърна към Том и Арчи.

— Моля, въведете номера на сметката.

Кърк написа кода, възстановен от ръката на Вайсман, като избра всяка цифра от списък в долната част на екрана. Мониторът угасна, после отново светна и на него се изписа:

Добре дошли

Конто: 1256093574

Име на сметката: Верфен

Bitte Schlussel einfuhren

„Име на сметката «Верфен»? — зачуди се Том. — Какво или кой е това?“

Фьолц прекъсна мислите му.

— Моля, поставете ключа. — И посочи малкия триъгълен процеп под екрана.

Кърк пъхна ключа. След секунди се отвори малък графичен катинар, който потвърди, че лазерите успешно са разчели знаците на ключа.

— А сега инфрачервените лъчи — подсказа Фьолц.

Том натисна бутона на гумирания край на ключа. Отвори се друга графична врата — потвърждаваше, че алгоритмите съвпадат.

— Е, господа, ключът ви съответства на номера на сметката. Остава само сканирането на дланта.

— Хер Фьолц — попита Кърк, — бихте ли ни оставили насаме с моя колега?

— Естествено. — Фьолц кимна разбиращо. Все пак беше швейцарски банкер професионалист. — Просто поставете ръката си на панела. — Той посочи вляво от монитора на компютъра, където имаше стъклена плоскост. — Системата ще извади депозитната ви кутия и ще я сложи тук. Когато приключите, поставете кутията отново в чекмеджето и системата ще се пренастрои. Аз ще сляза и лично ще затворя стаята, след като си тръгнете.

— Благодаря за помощта — рече Кърк и стисна ръката му.

Фьолц се качи по стълбите, а Том сложи куфарчето на масата и го отвори. Ръката на Вайсман беше внимателно пакетирана в лед и запечатана херметически в прозрачно найлоново пликче с още торбички лед. Въпреки това вече беше започнала да мирише и плътта бе пожълтяла.

— Господи — измърмори Арчи. — Каква гадост!

Като дишаше през уста, Кърк бръкна в пликчето и извади ръката: държеше я над китката. Отрязаният крайник беше твърд и хлъзгав като мъртва риба.

Том се приближи до стъкления панел и сложи отгоре безжизнената ръка. Дълбоко отдолу блеснаха кръстосани червени лъчи — сканираха повърхността на ръката. На екрана блесна предупреждение.

— Сканирането неуспешно — изсумтя Кърк.

— Колко опита имаме?

— Още два. След това системата се изключва.

— Лошо.

— Търнбул каза, че Вайсман е пътувал в чужбина само веднъж, преди три години, на някаква конференция в Женева. По думите на Фьолц по същото време тук са осъвременили системата за сигурност. Съмнявам се, че това е случайно съвпадение. Вайсман може спокойно да се е качил на влака дотук, да е дал дланта си за сканиране и после да се е върнал в Женева навреме за вечеря. Никой не би заподозрял нищо.

— Може би пръстите трябва да са притиснати по-силно до стъклото — предположи Арчи.

Том натисна ръката на Вайсман. Червената решетка отново светна и отново угасна.

— Сканирането неуспешно — унило каза Том. — Мисля, че четящото устройство засича краищата на пръстите ми там, където се застъпват. Може би трябва да опиташ ти. Твоите ръце са по-малки от моите.

— Добре. — Арчи натисна ръката на Вайсман толкова силно, че пръстите се сплескаха върху стъклото. Лазерната решетка отново я сканира. Екранът угасна и после се появи друго съобщение.

— Сканирането успешно — промълви Кърк.

Арчи хвана ръката с връхчетата на пръстите си и като я държеше колкото е възможно по-далеч от себе си, я пусна в найлоновото пликче, запечата го и с облекчение затвори куфарчето.

Отвъд стената се разнесе бръмчене и Том и Арчи се спогледаха. Някъде дълбоко под тях роботизираната ръка сравняваше данните им за достъп със стотиците кодове на кутиите, сложени в плитки чекмеджета в бомбоустойчивия огнеупорен трезор. Механизмът трябваше да намери кода на тяхната кутия, да я извади от гнездото й и да я изпрати нагоре. След малко предната част на чекмеджето забръмча и се издигна няколко сантиметра.

Арчи го издърпа. Вътре имаше очукана метална кутия. Той я извади и я сложи на масата. Беше дълга около метър, широка седемдесет и пет и дълбока петнадесет сантиметра.

— Е, дай да видим. — Кърк се усмихна и вдигна капака.