Джеймс Туайнинг
Черното слънце (32)

29.

Кицбюел, Австрия

7-и януари — 15:32

Арчи осъзна какво вижда едва след няколко секунди… и в следващия миг изпита желание да прегърне Мария Ламерс.

Тя му показваше витраж с цветни стъкла, вграден в долната част на централния прозорец. Отличаваше се не с грозотията си, а защото бе идентично копие на картината на замъка на снимката, която бяха взели от тайната стаичка на Вайсман.

— Откога е тук?

— Подарък е от чичо ми. В памет на съпругата му. Тя е починала, преди да се родя. Мисля, че през четиридесет и пета година. От рак. Той идваше тук да се моли за нея.

Настъпи кратко мълчание.

— Може ли да го снимам?

Мария Ламерс нервно погледна през рамо, видя, че в църквата няма никого, и кимна.

— Ja, добре. Няма проблем.

Арчи извади от джоба си дигиталния фотоапарат, който му беше дал Том, и направи няколко снимки на прозорчето и паметната плочка под него. Светкавиците прорязваха сумрака в църквата с бяла светлина.

Прозорецът несъмнено беше относително нов. Стъклото беше гладко, оловните части бяха без гънки и релефни геометрични фигури, характерни за по-ранните модели. Въпреки това обаче беше направен в класически стил и изобразяваше замък на хълм и няколко кръжащи птици отгоре. На заден план имаше дървета, скупчени около бълбукащ поток.

Арчи, доволен, че е направил достатъчно снимки, се обърна към Мария.

— С какво се занимаваше чичо ви?

— Беше професор във Виенския университет — гордо каза тя. — Най-старият университет в немскоезичния свят.

— Какво преподаваше?

— Физика.

— А преди това? През войната?

Мария изпъшка отчаяно.

— Вие, англичаните, все говорите за войната. Вманиачени сте на тази тема, ja?

— Не, не става дума за това…

— Чичо Манфред не се е сражавал на бойното поле. Бил е твърде млад.

Тръгнаха към изхода, Арчи вдигна яката си — очакваше пронизващия полъх на студения въздух, щом излезеха.

— Искам да ви питам само едно последно нещо. — Насмалко да забрави да го спомене. — Бихте ли погледнали тази снимка? Кажете ми, ако познавате някого.

И й даде копие на фотографията на тримата мъже в есесовски униформи, която бяха намерили в дома на Вайсман. Мария я взе, погледна я, после се обърна към него. Очите й бяха гневни, а гласът й строг.

— Това английско чувство за хумор ли е?

— Не. Защо?

— Подигравате ли се с мен?

— Не, разбира се.

— Не ви вярвам. Тази снимка е лъжа — изкрещя тя и гласът й отекна сред каменните стени. — Защо сте дошли? Да се гаврите с мен?

— Чичо ви е на снимката, нали? — попита Арчи: бе стигнал до този извод от реакцията й.

— Знаете го. Защо инак сте тук?

— Вчера намерихме в Лондон снимката заедно с плика, който ви показах — поясни той. — Нямах представа, че чичо ви е на нея. Разбрах го едва сега. Кълна се. Само ми кажете кой от тримата е той.

Мария отново погледна снимката; стискаше я толкова силно, че пръстите й трепереха.

— Този вляво. Той е чичо Манфред.

— Съжалявам — въздъхна Арчи.

— Съжалявате? Защо? — Тонът й изведнъж се промени и от гневен стана безразличен. — Това очевидно е грешка. Той е бил твърде млад, за да се сражава. Каза ми го.

— Може би имате право. Но виждате ли човека в средата? Дъщеря му мислеше, че и той не се е сражавал, но грешеше. Той я беше излъгал. Нея и всички останали.

— Имал е дъщеря? — Гласът й вече не звучеше толкова самоуверено.

— По-голяма от вас, но не много. Всъщност тя откри снимката.

— И тя мисли, че… снимката е истинска? — Мария сякаш се смали направо пред очите му. Гласът й премина в шепот, очите й се напълниха със сълзи.

— Да — внимателно отвърна Арчи, мъчеше се да прогони образа на трупа на Елена Вайсман от ума си. — Тя откри тайна стая, където той е криел всичките си спомени от войната. Униформи, знамена, пистолети, медали.

— Медали? — Тя вдигна ръка и избърса една сълза. — От войната?

— Да. — Арчи се намръщи. — Защо питате?

— Comen. Трябва да ви покажа нещо. Comen.

Отвори вратата и забърза през двора на църквата. Точно преди да стигне да най-горното стъпало, се поколеба за миг, обърна се наляво, после ядосано тръсна глава и измърмори нещо.

Арчи също се обърна натам и видя черна мраморна надгробна плоча, по-нова от съседните. Въпреки че не можеше да прочете какво е написано на нея, името, гравирано с големи златни букви, беше достатъчно ясно.

Д-р Манфред Ламерс.

Арчи мълчаливо последва Мария до дома й. Стъписването й се беше сменило с мрачна решителност. Щом влязоха, тя посочи всекидневната вляво и отиде някъде.

Арчи влезе, свали си палтото и ръкавиците и седна на кремавото канапе. Мебелите — в различен стил — изглеждаха нови и евтини. В средата на тавана висеше безвкусен полилей от месинг и изкуствен кристал и осветяваше в жълто обикновените метални рамки с репродукции на Пикасо по белите стени.

Мария се върна. Носеше малка дървена кутия от лакиран орех — блестеше като табло на стара спортна кола. Очите на Арчи грейнаха при вида на старинния и наистина добре изработен предмет. Кутията беше дълга около педя и наполовина широка. Отпред беше пъхнат малък месингов ключ. Капакът беше плосък.

Най-поразителното обаче беше символът, инкрустиран на капака. Арчи го беше виждал. Две концентрични окръжности с черен диск в средата и дванадесет рунически мълнии, излизащи от центъра. Същият символ като на кокардата на униформата на Вайсман.

— Чичо ми загина при пожар. — Мария сложи кутията на бялата пластмасова масичка за кафе пред Арчи. — Обзаведох къщата отново. Това е единственото оцеляло нещо. Намерих я в колата му. Мислех, че я е купил от някой панаир и не е негова, но сега… — Гласът й заглъхна. Тя седна срещу Арчи и се втренчи в кутията. На лицето й беше изписана смесица от страх и подозрителност. — Моля ви, вземете я. Не я искам.

Арчи превъртя ключа и предпазливо вдигна капака на кутията. Вътре, върху червена кадифена подплата, лежеше медал с лента на черни, червени и бели ивици, сгъната под него. Очертанията му бяха непогрешими.

Нацистки железен кръст.