Джеймс Туайнинг
Черното слънце (69)

66.

Ермитажът, Санкт Петербург

10-и януари — 20:01

Малцина имаха достъп до тази част на лабиринта от складове в Ермитажа. Слабо осветеният коридор се намираше в таен ъгъл на огромната мрежа от подземни тунели в музея и водеше към ръждясала, рядко отваряна врата.

Дори на Кристенко му беше необходима набързо фалшифицирана бележка от директора на Ермитажа Павел Мишкин и въоръжени придружители, за да го заведат там, въпреки че пазачите с радост го изчакаха навън и веднага запалиха цигари с типичното за руснаците пренебрежение към предупреждението да не се пуши под една от най-богатите в света колекции на творби на изкуството. Кристенко реши да не повдига въпроса, защото ако им забранеше това малко удоволствие, можеше да влязат вътре с него.

Херметичната врата се отвори със свистене и се видя коридор с нисък таван. Кристенко мигновено усети промяната в температурата. Въпреки че в тези помещения се влизаше рядко, тук се поддържаха препоръчителните 50 процента влажност и двадесет градуса температура като оптимални условия за съхранение на картините.

Той притвори тежката врата зад себе си, за да намали до минимум влиянието на външния въздух. Силният трясък отекна като удар от спускане на плоча върху отворен гроб.

В коридора имаше шест врати. Кристенко знаеше, че всяка води към огромен склад. Металните рафтове вътре бяха извити от тежестта на хилядите предмети, натрупани върху тях. Много неща не бяха премествани от деня, когато бяха сложени там, описани набързо и после умишлено забравени.

Според грубия чертеж, който носеше, картините, заграбени от Берлин в края на войната, се намираха в хранилище номер три на така нареченото крило на Трофейния взвод. В другите помещения имаше скулптури, редки книги, ръкописи, мебели и така нататък. С изключение на тази информация данните бяха непълни и крайно ненадеждни.

Кристенко щракна ключа на осветлението в стая номер три и монтираните ниско лампи озариха прашен под и нисък таван. На стената беше заковано знаме от съветската епоха. Избелялото червено и златно беше приятна промяна след задушаващата монотонна сивота на бетонните стени, които сякаш се затваряха около него и заплашваха да го погълнат.

Картините бяха небрежно натрупани на купчини по двадесетина. До стените имаше колони, наподобяващи зъби на гигантски гребен. В средата бяха наредени ниски метални шкафове с по десетина чекмеджета. Кристенко знаеше, че там се пазят хиляди картини, платна и репродукции без рамки. Върху шкафовете нехайно бяха разпръснати още картини. Вероятно предишни посетители ги бяха извадили от купчините и после не си бяха направили труда да ги върнат на местата им.

Кристенко дишаше дълбоко, развълнуван не толкова от вероятността, че ще намери изчезналата картина на Белак, колкото от възможността най-после да види и да докосне някои от съкровищата тук. Бяха му разрешили да влезе в тази стая веднъж, както се полага на човек с неговия пост, но тогава не беше сам и изрично му забраниха да докосва каквото и да било. Сега най-сетне можеше да разгледа натрупаните тук богатства.

Сложи си бели памучни ръкавици, за да не повреди картините с потта и мазнините на кожата си — а и да не оставя отпечатъци. На снимката, която му бяха показали, картината беше с рамка, затова Кристенко започна да претърсва купчините до стените.

Работата беше трудна. Застоялият въздух и напрежението го караха да се поти. Трудностите обаче скоро бяха забравени, защото Кристенко намери голямо, тежко увредено платно във втората купчина.

За мнозина картината едва ли би заслужавала втори поглед. Платното беше напукано и набраздено там, където явно е било прегънато. Кристенко веднага позна, че творбата е на Рубенс, при това не коя да е, а „Тарквиний и Лукреция“, нарисувана в периода 1609 — 1612 година и смятана за едно от най-великите му произведения. Той знаеше и историята й. Първоначално картината принадлежала на Фридрих Велики, който през 1765 година я окачил в двореца си Сан Суси край Потсдам, където останала до 1942-ра, когато нацистите я пренесли в Рейнсберг. След това беше изчезнала.

Етикетът на гърба разказваше историята на липсващите години. Йозеф Гьобелс конфискувал картината и я сложил в спалнята на любовницата си в лятното си имение. Постъпката му вероятно беше уместна, като се имаше предвид, че творбата изобразяваше митологичното похищение на целомъдрената римлянка Лукреция. Когато съветската Шестдесет и първа армия превзела имението в село Богензее, руски офицер открил картината и я отнесъл в Русия, прегънал я така, че да се побере под униформата му. Властите пък я бяха прибрали тук долу заедно с всичко останало. Кристенко не се сдържа и се усмихна, докато я гледаше, сякаш единствено той знаеше някаква тайна шега.

С нежелание върна платното на мястото му и продължи да търси. И тъкмо се беше поуспокоил, когато откри картина на Рафаело. На етикета отзад пишеше, че това е „Портрет на млад мъж“, бивша собственост на музея „Чарториски“ в Краков. И сякаш тези творби не бяха достатъчно голямо съкровище, след десетина минути намери платно на Ван Гог, „Цветя в глинен съд“. Нямаше информация как е станало руско притежание. Споменаваше се само, че през 1944 година нацистите са го конфискували от замък край Дордона.

Кристенко сякаш се понесе във въздуха от щастие, но усмивката му изведнъж помръкна и се превърна в гневно смръщване. Как беше възможно тези шедьоври да не са изложени в музея, за да им се радват всички? Да са изоставени на пагубното въздействие на времето? Беше ужасно несправедливо, дори обидно такива гениални произведения на изкуството да са струпани като безполезен боклук.

Ето защо, като се имаше предвид душевното му състояние, след като търси повече от час, Кристенко едва не подмина картината на Белак. Всъщност вече беше сложил три-четири платна върху нея, когато нещо в подсъзнанието му прещрака и той я извади.

Портретът беше висок тридесет и широк двадесет и три сантиметра и изобразяваше най-обикновено тъжно и официално облечено момиче, застанало до отворен прозорец. Беше с тъмнозелена рокля, а стаята беше сива и мрачна, но небето и полята, които се виждаха през прозореца, бяха ярки и летни. Въпреки че като цяло портретът беше нарисуван добре, в ръцете на момичето имаше някаква непохватност, загатваща за посредственост.

В картината със сигурност липсваше вдъхновеното използване на цветовете на Ван Гог и майсторската перспектива на Рафаело, замахът на четката пък беше тромав и тежък в сравнение с гениалните творби на Рубенс. От друга страна обаче Кристенко трябваше да признае, че почти всички картини биха изглеждали нищожни, ако се съпоставят с творбите на колосите на изобразителното изкуство.

Защо Виктор и нейният английски приятел бяха готови да се разделят с петдесет хиляди долара за такова нескопосно произведение, беше пълна загадка. Кристенко, разбира се, не се оплакваше. Внезапната поява на бял свят на творба на Рубенс или Рафаело би предизвикала сензация и голям шум. Директорът на музея Мишкин или някой друг, който знаеше по-добре какво има в складовете, можеше дори да я познае. Щяха да последват въпроси и проверка на описите.

Никой обаче нямаше да забележи липсата на портрета на Белак.

Той измъкна картината от купчината, отстъпи към стената, угаси осветлението, излезе от стаята и тръгна към пазачите.

— Намерихте ли каквото търсехте, Борис Иванович? — добродушно попита единият и угаси фаса си в подметката на черния си ботуш.

— Да — сдържано отвърна Кристенко. — Може да заключите. Благодаря.

Качи се по стълбите на партера и после предпазливо отиде в отдела за реставрация на втория етаж. Главното ателие беше тъмно и безлюдно, както предполагаше. Под белите чаршафи бяха оставени експонати в различна степен на реставрация. По-ценните неща бяха прибрани в големите трезори в дъното на помещението.

Кристенко извади мобилния телефон от джоба си и набра номера. Отговориха му на третото позвъняване.

— Да?

Беше англичанинът.

— Намерих я.

— Отлично.

В гласа на мъжа прозвуча изненада. Кристенко явно се беше оказал по-бърз, отколкото очакваха.

— А сега какво? — колебливо попита руснакът. — Как ще си получа парите?

— Ще ни дадеш снимките, както се уговорихме. Щом се уверим, че са на картината, ще ни я донесеш и ще направим размяната.

Кристенко млъкна, обмисляше думите му.

— Откъде да знам, че имаш парите?

— Не ни ли вярваш, Борис? — подигравателно попита гласът.

— Толкова, колкото ми вярвате и вие.

— Добре — нетърпеливо каза англичанинът. — Ще донесем парите, когато дойдем да видим снимките, за да се увериш, че ги имаме. Парите са твои веднага щом ни дадеш картината.

— Хубаво. Тогава в девет и половина на Декабристкия площад, до Медния конник.

Кристенко затвори. Беше се изпотил, устата му беше пресъхнала.

Щеше да го направи.