Джеймс Туайнинг
Черното слънце (25)

22.

„Капитан Кид“, Уопинг Хай Стрийт, Лондон

6-и януари — 16:42

Том гледаше през прозореца и разсеяно барабанеше с пръсти по надупчената, почерняла от цигари маса. Темза беше пълноводна и водите й бяха сиви, студени и мръсни.

— Как си? — Арчи седна срещу него и му подаде халба „Гинес“.

Кърк понечи да отпие, но после бутна халбата настрана. Не му се пиеше.

— Горката жена — каза той и поклати глава.

— Да — съгласи се Арчи. — Още ми е пред очите…

— Ние сме виновни, Арчи. Трябваше да предположим, че ще се опита да направи нещо такова.

— Не — възрази Арчи. — Не й казахме нищо, за което вече не се беше досетила от снимката. Нямаше начин да разберем, че ще се самоубие.

— Търнбул поне се оправи с ченгетата.

Инспекторът им беше казал да тръгват и да го оставят да се разправя с полицаите. Вероятно не искаше да му задава прекалено много неудобни въпроси за това какво прави с двама заподозрени членове на престъпния свят в дом на жертва на самоубийство. Честно казано, Том и Арчи бяха повече от щастливи да приемат предложението му.

— Какво мислиш за Търнбул?

Кърк сви рамене.

— Очевидно знае повече, отколкото ни казва, но не съм изненадан. Шпионите обичат тайните. Предполагам, че всъщност той търси хората от Кристално острие. Ренуик… вероятно беше стръвта, на която да клъвнем.

— Вярваш ли му? — попита Арчи и запали цигара.

— За Вайсман ли? — Том бутна пепелника към Арчи, за да му покаже да не издишва дима срещу него. — Мисля, че да. В края на войната много хора са криели тайни за неща, които са направили, видели или чули. Представянето за оцелял от концентрационен лагер е било един от начините да избягаш от миналото и да започнеш нов живот.

— Не смяташ ли, че е малко крайно?

— Зависи от какво бягаш. Според мен много по-крайно би било да прекараш в лъжа остатъка от живота си. Да измислиш цяла фамилна история, за да подкрепиш разказа си. И през цялото време да криеш истината в една малка стая.

— А татуировката?

— Кой знае? Може би е само несполучлив опит да фалшифицира сериен номер от концентрационен лагер. А може и да е нещо повече. Някой очевидно мисли, че си заслужава да го има.

— И какво ще правим сега?

— Ще отида да се срещна с Лаше, както говорихме.

— Това ми напомни нещо. — Арчи се усмихна. — Дай ми униформата.

— За какво ти е? — попита Кърк и посегна към найлоновия плик на пода; надяваше се, че никой няма да разбере какво има вътре.

— Намерих в стаята още нещо. Предположих, че няма да искаш Търнбул да го види. — Арчи взе плика, бръкна във вътрешния джоб на куртката и извади избелял кафяв плик. — Да ти говори нещо?

Измъкна снимка с оръфани краища и я подаде на Кърк. Той я погледна и възкликна:

— Картината на Белак от синагогата в Прага! По дяволите, как…

— И това не е всичко — победоносно продължи Арчи. — Има още две. — И хвърли две избелели черно-бели снимки на масата, сякаш раздаваше карти на покер. — Някакъв замък… и погледни тази.

— Портрет — промълви Том. — Онзи, който е търсил баща ми. Дъщерята на Химлер.

— Не е нещо особено, нали? — засмя се Арчи.

— Има ли нещо написано отзад? — попита Том и обърна снимката.

— Не. Проверих. Но виж това. — Арчи посочи плика. На гърба имаше име и адрес на подател, написани със ситен, почти нечетлив почерк. Черното мастило беше станало тъмнокафяво, а бялата хартия бе пожълтяла и крехка. — Кицбюел. Австрия.

— Браво, Арчи! Гениално. — Кърк го погледна. — Беше прав, че не трябва да ги показваш на Търнбул. Докато не разберем защо Ренуик иска картините, трябва да ги пазим в тайна.

— Точно така, по дяволите — съгласи се Арчи, а после изведнъж млъкна, сякаш се бе готвил да добави нещо, но е променил решението си.

— Какво има?

— Нищо. Само че колкото повече неща разкриваме, толкова по-неприятно става. Защо не оставим цялата каша на Търнбул и да не се замесваме?

Последва дълго мълчание. Том пъхна снимките в плика, после извади ключодържателя си и го сложи на масата между двамата.

— Знаеш ли какво е това?

— Прилича на шахматна фигура. Топ. От слонова кост.

— Баща ми ми го подари няколко седмици, преди да почине. Едно от малкото неща, които ми е дал. Знам, че изглежда странно, но се сещам за него всеки път, когато го докосна в джоба си. Сякаш е частица от баща ми. — Погледна Арчи в очите. — Каквото и да прави Ренуик, това е свързано с нещо, върху което е работил баща ми. Нещо важно за него. Частица от него. Така че нямам намерение да седя със скръстени ръце и да гледам как Ренуик го открадва, както ми отне всичко друго. Що се отнася до мен, аз вече съм замесен.