Джеймс Туайнинг
Черното слънце (50)

47.

Замъкът Вевелсбург, Вестфалия, Германия

9-и януари — 02:23

Замъкът се издигаше високо над гъсто залесената и обгърната в мъгла околност.

Още по-изненадваща беше формата му. Това беше единственият триъгълен замък в Европа, с една голяма кръгла кула в северния ъгъл и две по-малки в южния, свързани със силно укрепени стени. От друга страна обаче по време на седемчасовото пътуване от Цюрих Доминик им беше разказала, че дизайнът му е само единият от начините, по които замъкът разчупва традицията, както беше разбрала от проучванията си в интернет, преди да тръгнат.

През 1934 година замъкът бил взет под наем за сто години от Хайнрих Химлер. Планът му, който веднага бил приведен в действие, бил да го превърнат не само в арийски център за научни изследвания и обучение, но и в духовен дом на СС. Това трябвало да бъде нов Камелот, свещено място за арийската раса, като Мариенбург за средновековните тевтонски рицари.

За тази цел всяка стая била посветена на различни герои от древната германска история и митология. Една дори била отредена за Свещения Граал, който трябвало да търсят по света.

Жилищните помещения на Химлер били посветени на крал Хенрих I, основателя на първия германския райх. Химлер очевидно се смятал за земно превъплъщение на духа на Хенрих и дори вярвал, че един ден ще установи контакт с „древния народ“ от легендарния остров Туле, предполагаема изчезнала цивилизация, в намирането на която вложил огромни суми, и по този начин ще бъде надарен със свръхестествена сила и енергия.

За Том всичко това звучеше познато до болка, защото повтаряше разказа на Лаше за изпълнената с омраза мистична идеология, с която Химлер формирал и вдъхновявал СС към нови висоти на безчовечност. Истинската история обаче беше още по-мрачна. Наблизо бе построен концентрационен лагер, за да осигурява работна сила, необходима да приведе замъка във вид, отговарящ на стремежите на Химлер. И въпреки че замъкът така и не започнал да развива никаква дейност и дори не бил завършен, все още се носеха слухове, че между тъмните му стени се извършвали езически и сатанински ритуали.

Сякаш за да подчертае мислите на Кърк, замъкът избра този момент и застрашително се извиси над преплетените клони на дърветата. Прозорците блеснаха като очи на животно на жълтата светлина на фаровете и после отново изчезнаха в студената прегръдка на гората.

На фона на нощното небе се очерта силуетът на малка църква. Докато завиваха покрай къщи с кепенци, островърхата й камбанария хвърли дълга сянка на земята. Том угаси фаровете, превключи на първа скорост и автомобилът безшумно измина последните стотина метра на лунната светлина. Както можеше да се очаква, Арчи пръв наруши мълчанието, когато колата спря пред старото есесовско караулно помещение, сега превърнато в музей.

— Определено сме дошли, където трябва.

Кърк кимна. Замъкът несъмнено беше същият като на снимката на картината на Белак, която бяха намерили в тайната стая на Вайсман, и на витража, поръчан от Ламерс.

— Не спомена ли, че Химлер е наредил да го унищожат? — попита Том.

— Да, опитал се да го направи: през март 1945 година заповядал да го взривят, но изгоряла само част — отвърна Доминик. — Експлозията не засегнала най-важните помещения.

— И кои били те?

— Церемониалната зала и криптата в северната кула. След края на войната останалата част на замъка била построена отново, но онези помещения не били докоснати. Там се помещавал щабът на СС.

— Сигурна ли си, че няма никого?

— Сега сградата е младежко общежитие и музей, но по това време на годината е тихо и спокойно. Ще дойдат хора чак сутринта.

— Има ли охрана?

— Има нощен пазач, но той спи в западното крило. Ако действаме безшумно, няма да ни чуе.

Слязоха от колата. Валеше ситен студен дъжд. Кърк отвори багажника, извади две големи раници и даде едната на Арчи. Той кимна на останалите и всички се обърнаха към стените на замъка.

Широкият ров, някога несъмнено страховито препятствие, отдавна беше пресушен и по бреговете му сега имаше старателно поддържана градина. До главната порта на замъка водеше тесен каменен мост с две арки. Над сводестия вход имаше украсен с орнаменти еркер, вероятно добавен по-късно, като се имаше предвид различният му проект в сравнение със строгия вид на останалата част на сградата.

Минаха по моста и спряха пред внушителната главна порта. Естествено беше заключена, така че Том се зае с тясната врата, вградена в нея, и след няколко секунди я отвори.

Минаха по къс покрит коридор и влязоха в необикновения триъгълен вътрешен двор. Беше слабо осветен и с изключение на приглушеното барабанене на дъжда — тайнствено притихнал и неподвижен. Вятърът явно не можеше или не искаше да проникне тук.

Доминик посочи един вход в основата на северната кула — тя се извисяваше застрашително над тях като тежък облак и почти закриваше черното небе. Другите две кули, много по-тънки, едва се забелязваха над стръмния покрив и изглеждаха така, сякаш може да се огънат при силен вятър.

Приближиха се до вратата. Над входа имаше старинен надпис, показващ, че някога това е било параклис. Вратата не беше заключена и тримата влязоха — и се озоваха пред желязна решетка.

Кърк извади фенерчето си, насочи лъча през решетката и освети голяма зала. Дванадесет каменни колони, наредени в кръг, крепяха поредица ниски арки. В стените на кулата между тях бяха вградени прозорци с изящни рамки. Погледът на Том мигновено се насочи към пода. Центърът на помещението беше облицован с черен мрамор, който образуваше вече познатата фигура на диск, обграден от други две окръжности с дванадесет рунически мълнии, излизащи от центъра. Черното слънце.

— Това е била залата на върховните есесовски лидери — прошепна Доминик. — Място за извършване на ритуални церемонии.

— Всичко автентично ли е? — попита Кърк, изненадан от доброто състояние на залата.

— Повечето. Все пак е било реставрирано, вече ви казах.

— В такъв случай онова, което търсим, няма да е тук — заяви Том. — Къде е криптата, за която спомена?

— Точно под нас. Но трябва да излезем навън, за да стигнем до нея.

Доминик ги поведе към двора и после обратно по моста. Вятърът свиреше през двете арки. Вляво имаше стъпала, водещи към дъното на рова и към две врати, изсечени в основата на източната стена.

— Там — прошепна Доминик и посочи вратата вдясно.

Вратата беше заключена, но за няколко секунди я отвориха и влязоха в сводест коридор. Доминик освети тясно стълбище вдясно. Стъпалата свършваха пред друга желязна решетка. Кърк я отключи, а Доминик щракна електрическия ключ за осветлението на стената и ги последва.

Криптата беше десетина квадратни метра, солидно иззидана. Стените бяха от дялани каменни блокове, а подът — от гладък варовик. Сводестият таван се извисяваше на четири-пет метра над главите им. В средата имаше кръгла каменна дупка със стъпала, водещи надолу, а в центъра на пода — друга по-плитка вдлъбнатина.

Том се приближи до по-малкия кръг и спря под най-високата точка на тавана.

— Вижте. — Арчи насочи фенерчето си над главата му. Там ясно се виждаха очертанията на свастика, направена от камъни в различни цветове.

— Какво е било това място? — попита Том.

— Очевидно есесовска гробница — отвърна Доминик. — Предполагаемо последно място за почивка в центъра на вселената за духовете на членовете на Ордена, след като умрат.

Гласът й беше странно приглушен. Нямаше ехо, въпреки че пространството беше затворено. Стените сякаш поглъщаха звуците.

— Какво имаш предвид? — попита Кърк и любопитно огледа залата.

Високо в дебелите стени бяха вградени четири източника на светлина — тесни шахти, които стръмно се издигаха нагоре в мрака.

— Според Химлер центърът на света не е в Ерусалим, Рим или Мека, а тук, в хълмовете на Вестфалия — обясни Доминик. — Ето защо той смятал да построи огромен комплекс на СС, състоящ се от серия концентрично разположени укрепления, казарми и жилища, разпространяващи се във всички посоки от мястото, където стоиш.

Том погледна в краката си и смутено се отмести.

— На това място трябвало да бъде запален вечен огън — продължи Доминик. — И въпреки че в пътеводителите не се споменава името на Ордена, прахта на старшите есесовски лидери е трябвало да бъде положена тук. — Тя се приближи до стената и посочи нисък каменен пиедестал, на който Кърк не беше обърнал внимание. Всъщност имаше още единадесет подобни пиедестала, поставени на еднакво разстояние покрай стените. — Членовете на Ордена е трябвало да останат свързани и в живота, и в смъртта.

— Тогава ще започнем оттук — заяви Том и тропна по каменния под, — където е трябвало да гори вечният огън. Точно под свастиката, в центъра на техния свят.