Джеймс Туайнинг
Черното слънце (83)

80.

11-и януари — 08:30

Американското консулство се помещаваше в малка сграда на улица „Фуршадская“. Пред входа се точеше опашка. Том се нареди и търпеливо зачака, мислеше за събитията през изминалата нощ. В съзнанието му се въртяха образите на Търнбул и Кристенко, на картината на Белак, на подигравателно ухилената физиономия на Ренуик и на собственото му разминаване със смъртта на дъното на Нева.

Замисли се и за неловкия момент сутринта, когато се събуди до Виктор, без да си спомня нищо, както и за укорителния поглед на Доминик, когато се срещнаха в коридора. Тя му се сърдеше за нещо, но Том така и не я попита за какво. Откровено казано, нямаше нито време, нито енергия да спори рано сутринта.

— Да?

Гласът на облечения в костюм чиновник с очила, седнал зад бюрото, прекъсна мислите му.

— Искам да се срещна с консула — каза Кърк.

Мъжът — насочваше повечето хора към отдела за визи — като че ли се оживи от промяната в запитванията и вдигна глава.

— Имате ли уговорен час?

— Не.

Усмивката изчезна.

— Тогава се опасявам, че не мога да ви помогна. Трябва предварително да си уредите среща с канцеларията му и да бъдете проверен от охраната. Следващият, моля. — Той отмести очи от Том и погледна следващия на опашката.

— Става дума за човек, когото държите тук — настоя Кърк. — Трябва спешно да говоря с него.

Чиновникът кимна на двамата морски пехотинци, които сякаш се бяха слели с тъмната мазилка на стената. Те се приближиха до Том и застанаха от двете му страни.

— Моля, напуснете, господине — каза единият монотонно като робот.

Кърк не му обърна внимание и се втренчи в седналия служител.

— Арестували сте мой приятел, британски гражданин. Държите го тук. Искам да знам в какво е обвинен и да го видя.

— Разкарайте го — заповяда чиновникът. Безразличието му предполагаше, че много пъти се е справял с подобни положения. Морските пехотинци хванаха Том за ръцете и го поведоха към изхода.

— Пуснете ме — извика Кърк и се задърпа. Сгърчи се от болката в рамото.

— Един момент — чу се глас сред глъчката на развълнуваните посетители на консулството, които с интерес наблюдаваха какво става. Пехотинците спряха и обърнаха Кърк към гласа. — Искате да видите Арчи Конъли?

— Да — отвърна Том. — Познавате ли го?

— Разбира се. — Мъжът се усмихна и небрежно махна на морските пехотинци да отстъпят. Те пуснаха Том и отново заеха местата си до стената. Лицата им изобщо не трепнаха.

— Аз съм специален агент Пол Виджиано и може би ще ви помогна.

— Арчи тук ли е?

— О, да. Господин Конъли много любезно ни съдейства в разследването. Естествено, доброволно.

Кърк не каза нищо. Идеята, че Арчи доброволно съдейства на някого, особено на американци, беше абсурдна.

— Може ли да го видя?

Виджиано сви рамене.

— Разбира се. Хей, тъпако — извика той на чиновника, който преди секунди се беше опитал да изхвърли Том. — Запиши го, че влиза.

Мъжът се изчерви и кимна сковано.

Кърк получи ламиниран пропуск и последва Виджиано. Минаха през бронирана врата, където стоеше друг морски пехотинец, а после през лабиринт от мрачни кабинети, слязоха по някакви стълби и тръгнаха по тесен коридор с по три врати от двете страни.

— Той е тук. — Виджиано стигна до последната килия вляво и прокара карта през магнитно четящо устройство. Вратата избръмча и се отвори.

— Арчи? — Том влезе в стаичката.

— Здрасти, Том — усмихна се Арчи. — Забави се.

Лежеше на тясно легло и незаинтересовано прелистваше старо списание. Между устните му димеше цигара.

— Вие двамата очевидно имате да си говорите за много неща — студено каза Виджиано. — Ще се върна след няколко часа. Дано тогава вече сте готови да говорите.

И тресна вратата.

Том се вторачи в нея, после се обърна към Арчи.

— Чудесен план за бягство — недоволно измърмори Арчи. — Какво направи? Внесе лъжица да копаем тунел?

— Виджиано е наистина приятен тип, нали? — Том седна на леглото до него.

— Да бе! Трябваше да му търпя тъпотиите цяла нощ.

— Какво си направил според тях?

— Нищо особено. Само съм убил Лаше.

— Какво? Но нали се срещнахме с него само преди няколко дни!

— Да де. Смятат, че съм го убил точно тогава.

— И защо?

— По същата причина, поради която мислят, че съм убил и племенницата на Ламерс на следващия ден.

— И тя ли е мъртва? — ахна Том.

— Очевидно. Горката. — Арчи въздъхна. — Адски шибана история. Смятат, че се опитвам да скрия следите си.

— Какви следи? Това са пълни глупости. Не си направил нищо лошо.

— Знам. И ти го знаеш. За тях обаче аз не само съм замесен в кражба, която Лаше ме е накарал да извърша от някакъв музей в Щатите, но и съм отровил с газ група неонацисти и децата им, понеже съм ги бил наел да ми свършат работата. — Арчи говореше, вперил поглед в списанието. — Обвиняват ме в какво ли не. Може да ми припишат и убийството на Кенеди. Това вече ще е върхът.

— Това е абсурд! — възкликна Том ядосано и стана. — Как е възможно! — Млъкна и разсеяно зарита стената, от която като снежинки се отрониха няколко люспи бяла боя. — Макар че ти наистина беше в Щатите преди две седмици.

Арчи гневно хвърли списанието на коленете си.

— Не започвай пак!

— Какво прави там, Арчи?

— Прекаляваш.

— Сериозно? Те очевидно не мислят така. Защо не искаш да ми кажеш какво си правил там?

— Сериозно ли искаш да знаеш? Добре. Търсих часовник. Ръчен.

— Но ти не носиш часовник.

— Не за мен, а за теб. Трябваше да е изненада за рождения ти ден. Търсих го няколко месеца. Това е всичко.

Том се почувства неудобно.

— Съжалявам. Нямах представа…

— Вече имаш. И ти си проклет като тях. Винаги мислиш най-лошото. А аз се старая. Би трябвало да ми вярваш повече.

— Прав си. Извинявай. — Настъпи неловко мълчание, после Кърк се изкашля и се опита да смени темата. — И какво според тях си откраднал?

— Машина „Енигма“.

— Машина „Енигма“? — Том заинтригувано вдигна глава и гласът му изведнъж се оживи.

— Да. — Арчи го погледна и лицето му засия, когато прочете мислите му. — Нима смяташ, че…

— Защо не? Неонацистка организация. Шифровъчна машина от Втората световна война. Предполага се, че Лаше е замесен, и после го убиват. Едва ли всичко това е случайно съвпадение.

— Колекционерите вероятно проявяват интерес към „Енигма“, но инак за какво друго би могла да послужи?

— Да разкодира нещо — отвърна Кърк.

— Последната картина на Белак — промълви Арчи. — За това им трябва. На портрета сигурно е написано нещо. Трябва да се свържем с Кристенко и да вземем платното.

— За жалост вече е късно — горчиво отбеляза Том и му разказа накратко за случилото се през нощта — как е влязъл в Ермитажа и е взел картината, но после Ренуик му я е отнел и е убил Кристенко и Търнбул пред очите му.

— Значи картината и „Енигма“ са у него — въздъхна Арчи. — Ив момента вероятно Ренуик е близо до целта си, а ние нямаме нищо.

— Може би имаме — неочаквано заяви Кърк.

— Какво?

— Фотоапарат. Дадох го на Кристенко и го взех, когато бях в сейфа. Сигурно е повреден, но дискът със снимките трябва да се е запазил.

— Не разбирам…

— Той направи снимки на картината, за да докаже, че я е намерил. Ако ги имаме, портретът може да не ни е нужен.

— Обаче трябва да се измъкнем оттук.

— Лесно е да се каже. — Том тъжно кимна към тежката стоманена врата. — Имаш ли някакви идеи?

Преди обаче Арчи да успее да отговори, вратата се отвори и влезе Бейли.