Джеймс Туайнинг
Черното слънце (10)

7.

Планина Черни борове, близо до Малта, щата Айдахо

5-и януари — 07:32

— Слушайте внимателно. — Специален агент Пол Виджиано се мъчеше да надвика диспечерите и звъна на телефоните. Стегнатото му мускулесто тяло беше облечено в синьо непромокаемо яке с големи жълти букви „ФБР“ на гърба. — Започнем ли, искам всичко да е по ноти. Никакви издънки.

От израженията на тримата, които седяха на масата в кухнята на хижата — беше ги повикал предишната вечер като полеви щаб, — видя, че разбират какво има предвид.

— Какви са последните новини от фермата? — продължи той и приглади разрешената си от вятъра коса.

Отговори Бейли. Беше с подобно синьо яке и тъпи червени ръкавици без пръсти.

— Няма движение. Нищо. Дори обаждания по телефона. Сутринта дори генераторът спря да работи. Никой не излезе да го провери.

— А кучетата? — попита Силвио Васкес, водачът на четиринадесетчленния екип на ФБР за спасяване на заложници, зачислен под командването на Виджиано за разследването.

— Какво? — троснато попита Виджиано. — Какво общо има това със случая?

— Нали казаха, че имали кучета. Видяхте ли да ги извеждат?

— Не. — Бейли поклати глава. — Нищо.

— Странно — каза Васкес. — Кучетата нормално пикаят навън.

— Кога валя сняг за последен път? — попита Виджиано, сякаш Васкес не беше казал нищо; несъзнателно подреждаше клечки кибрит в две прави успоредни линии.

— Преди два дни — отвърна Бейли.

— И няма следи? От два дни от фермата не е излизал никой, така ли? — Виджиано нареди от кибритените клечки квадрат.

— Не, освен ако не могат да летят. — Бейли се ухили. — Включително кучетата.

— Тоя път яката се издънихте, момчета — отбеляза местният шериф, тантурест мъж с червеникава коса и късо подстригани мустаци. Изглеждаше постоянно изпотен. Капките пот се стичаха по розовото му чело и бузите като кондензация върху стъкло. — Познавам ги тия хора. — Възелът на вратовръзката му чезнеше в гънките тлъстини на врата му. — Спазват закона и са богобоязливи. Патриоти.

— Така твърдиш ти — раздразнено започна Виджиано. Шериф Хенеси настояваше на своето и това изчерпваше прословутата му липса на търпение. — Но те са в черния списък на ФБР на заподозрените, свързани с арийски нации.

Бейли заплашително се втренчи в Хенеси.

— Имате право, че не знаем със сигурност дали тези хора са направили нещо лошо. Известно ни е само, че преди три дни от Националния музей по криптология в Мериленд е откраднат експонат. Престъпниците са убили един от пазачите, обесили са го с жица и са го оставили да виси като теле в кланица. Вчера в бюрото ни в Солт Лейк Сити ни се обадиха, че вероятно са замесени тези хора.

— Знам де. — Хенеси избърса челото си със салфетка: извади я от кутията на масата. — Но може да се е обадил някой побъркан. Това не доказва нищо.

— Доказва, че онзи, който се е обадил, знае за кражбата. АНС е наложила затъмнение за медиите и единствените хора, които знаят за обира, сме ние и извършителите. Ще проследим тази улика и без вашето съдействие.

Хенеси само се облегна на стола и изсумтя.

— Е, какъв е планът? — попита Бейли, очевидно успокоен от капитулацията на шерифа.

— Нямам намерение да седя със скръстени ръце и да чакам онези типове да изнемощеят от глад и жажда. Влизаме — заяви Виджиано. — Днес.

Всички, с изключение на Хенеси, закимаха одобрително.

— Искам обаче да опростя нещата — продължи Виджиано. — Нямаме основания да смятаме, че играта ще загрубее, затова ще крием бронираните коли и хеликоптерите. Да се надяваме, че няма да ни потрябват. Васкес?

Васкес стана, опря ръце на масата и се наведе напред. Лицето му беше смугло и сипаничаво. Дългата му черна коса беше прибрана под бейзболна шапка с надпис „ФБР“, която носеше с козирката назад. Черните му очи блестяха от вълнение.

— Хората на шерифа са блокирали пътищата до фермата.

— Той показа двата пътя на разгърнатата пред тях карта. — Искам екипи на специалните сили за борба с тероризма тук и тук, сред дърветата на хълма, да наблюдават прозорците. При първия знак за враждебни действия, след като моите момчета влязат във фермата, те ще открият огън за прикритие, а ние ще се оттеглим към мястото за среща тук.

— Ясно. — Виджиано кимна.

— Двата екипа за спасяване на заложници ще влязат отпред и отзад. Въз основа на строителния план изчислихме, че ще обезопасим главната сграда до три минути. После всичко е в наши ръце.

— Добре — каза Виджиано, щом Васкес седна. — Но хората ти да чакат, докато не започнат да стрелят по тях. Първият изстрел трябва да е на нарушителите.

— Какво?! — възкликна Васкес невярващо. — Искаш някое от момчетата ми да падне и чак тогава да отвърнем на огъня? Няма да ги изпратя на заколение.

— Знам, че не е приятно, но ще го направим така.

— Защо, по дяволите?

— Имаш папка. — Виджиано посочи кафявите папки пред всеки присъстващ: в тях имаше снимки и подробности за всички във фермата. — Там има цели семейства. Жени, деца. Просто чукаме учтиво на вратата и молим да ни пуснат да влезем. Ако проличи, че това е нещо повече от обикновена операция за сигурност, ще се оттеглим. В момента ФБР не може да си позволи тежка ситуация със заложници. Пък ако стане напечено, военните ще ни вземат случая. Винаги го правят.

Васкес се намръщи, но кимна.

— Ясно.

— Добре тогава. — Виджиано удари по масата. — Да действаме.