Джеймс Туайнинг
Черното слънце (91)

88.

12-и януари — 16:56

— Къде отиваш? — шепнешком попита Виктор.

— Нямам намерение да стоя с теб — отвърна Доминик, едва сдържаше раздразнението си.

— Не прави глупости. Той каза да чакаме.

— Прекара една нощ с Том и вече правиш каквото ти казва? — надменно попита Доминик.

— За това ли е всичко? Сърдиш ми се, макар че трябва да ми благодариш за онова, което ти казах. Наистина ли искаш да прекараш живота си, като преследваш химери?

— Не се преструвай, че се опитваш да ми помогнеш. Ти мислиш само за себе си.

— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, нищо не се случи.

— Ха! — пренебрежително се изсмя Доминик. — И Том каза същото.

— Говоря сериозно. Болкоуспокояващите… Той заспа. Веднага.

Доминик усети как възелът в стомаха й се разхлабва. Може би беше прибързала с извода си.

Настъпи мълчание.

— Ти не ме харесваш, нали?

— Интересува ли те какво мисля за теб?

Отново последва мълчание, този път по-продължително.

— Може би имаш право. — Виктор сви рамене. — Правила съм неща, които… — Тя не довърши. — Понякога се забъркваш в нещо и докато осъзнаеш, че трябва да се измъкнеш, вече е станало късно.

— Том се измъкна.

— Да. И аз ще се измъкна.

Доминик я погледна недоверчиво.

— Не ми ли вярваш? Ще видиш. Уредих всичко.

— Какво си уредила?

Виктор не отговори пряко на въпроса.

— За мен има и по-важни неща от този начин на живот. Ще ти покажа.

— Къде отиваш?

— Нали не искаш само Том и Арчи да се забавляват?

Доминик се усмихна. Колкото и да мразеше Виктор, в нея имаше някаква искра на неудържима енергия и жилка на своеволна непредсказуемост, които й допадаха, може би защото копнееше да притежава тези качества. Вече разбираше защо Том харесва Виктор.

— Какво си намислила?

— Да се опитаме да видим какво става горе. Ако се крием зад дърветата и се движим покрай пътеката, може би ще намерим място, откъдето да надникнем.

— Добре — съгласи се Доминик.

— Вземи. — Виктор извади пистолет от кобура под мишницата си и й го подаде. — Знаеш ли как да се оправяш с това?

— Да. — Доминик ловко провери дали оръжието е заредено.

— Наистина си пълна с изненади — засмя се Виктор. — Хайде, да вървим.

Тръгнаха през дълбоките преспи по стръмния склон.

Бученето на машините се засили, чуваха се и виковете и смехът на хора.

— Назад — изсъска Доминик и бутна Виктор към дърветата: някой се приближаваше.

Над тях се появи човек, виждаше се само от коленете нагоре. Беше с бял скиорски екип на командос и небрежно бе преметнал автомат на рамото си. Призрачният му силует сякаш се рееше във въздуха.

Доминик надникна през клоните и видя, че мъжът пуши. Дръпна за последен път — огънчето освети за миг бузите му в червено, — после хвърли фаса. Той полетя във въздуха, удари се в преплетените клони и експлодира във фойерверк от оранжеви искри. Отдалече се чу вик, мъжът недоволно измърмори, обърна се и се отдалечи.

Доминик и Виктор пак тръгнаха през гората и скоро стигнаха до билото на склона.

— Аз ще погледна — каза Виктор, извади бинокъл и запълзя нагоре.

— Какво виждаш? — подвикна Доминик след малко.

Рускинята — гледаше през бинокъла — отвърна:

— Двадесетина души. Половината са въоръжени като онзи, когото видяхме. Другите явно са работници, ако се съди по дрехите им.

— Идвам — заяви Доминик и след минута залегна до нея.

Виктор й даде бинокъла и Доминик погледна надолу.

Мъжете в бяло стояха на групи по двама-трима, разговаряха и пушеха. Другите бяха с каски и дебели сини якета със светлоотразителни ивици — работниците. Един багер и един булдозер атакуваха планинския склон и вече бяха разкрили широк тунел, до който бяха натрупани купчини пръст и камъни. Два генератора зареждаха няколко прожектора, осветяващи всичко в жълтеникав оттенък.

Изведнъж се чу вик и един човек пред входа замаха на въоръжените мъже.

— Почти са приключили — прошепна Виктор. — Обади се на Том и му кажи.

— Добре. — Доминик натисна бутона за обаждане и тихо заговори: — Том, чуваш ли ме? Обади се, Том.

Не се чуваше нищо, освен приглушено съскане.

— Обади се, Том — повтори тя. — Не отговаря.

— Сигурно са извън обхват.

— Едва ли. Обхватът на тези радиопредаватели е няколко мили и всички се намираме от една и съща страна на планината. Не. Познавам Том и Арчи. Вероятно са намерили другия вход и са влезли.

— Трябва да отидем при тях и да ги предупредим.

— Съгласна съм. Чакай. Виждаш ли онзи?

— Кой?

— Мъжът вляво, онзи с ушанката. До прожектора. Изглежда, е шефът.

Тя подаде бинокъла на Виктор.

— Не знам. Не го познавам.

— Какво прави? — попита Доминик и присви очи.

— Не съм сигурна. — Виктор поклати глава, но докато наблюдаваше, мъжът съблече дрехата си и извади нещо като бял чаршаф от чантата, която носеше. — Мисля, че ще се преоблича.

— Да, но в какво?

Човекът тръсна чаршафа и видяха, че това всъщност е широк бял костюм. Той го нахлузи върху дрехите си и после си сложи кислородна маска. Накрая дръпна качулката на главата си и стегна връзките.

— Всички обличат такива дрехи. Виж.

— Приличат на ПБХ облекла.

— ПБХ? — намръщи се Виктор.

— За противоатомна, биологична и химична защита. Стандартни военни облекла, за да избегнат заразяване.

— Заразяване! — Виктор свали бинокъла и се обърна към Доминик. — Какво? Нали търсим Кехлибарената стая.