Джеймс Туайнинг
Черното слънце (19)

16.

Блумсбъри, Лондон

5-и януари — 22:29

— Кафе?

— Мисля да пия нещо по-силно. — Том отиде до библиотеката, взе гарафата, наля си голяма чаша коняк, отпи, задържа златистата течност в устата си и я глътна. После се отпусна в креслото и огледа помещението.

Идваше в жилището на Арчи едва за втори път. Тази мисъл го накара да осъзнае колко малко всъщност познава Арчи — кой е той и какви са страстите и тайните му, макар че стаята загатваше за някои черти от характера му.

Така например веднага се набиваше на очи любовта му към арт деко. Доказателство бяха канапето „Емили-Жак Рулман“ от лакирано абаносово дърво, креслата в същия стил, полилеят „Лалик“ на тавана и чашите „Марино“, които украсяваха полицата над камината. В същото време интересът му към хазарта беше очевидно изразен в необикновената колекция от чипове за игра от деветнадесети век, всички с различни цветове, размери и форми, наредени в рамки от двете страни на вратата.

По-интригуваща беше ниската масичка за кафе от тиково дърво — всъщност представляваше китайско легло за пушене на опиум от края на деветнадесети век. Месинговите приспособления по края показваха местата, където някога бяха слагали бамбукови пръчки, за да спуснат копринените завеси и да запазят анонимността на клиента.

— Съжалявам, че не можа да си довършиш играта — каза Кърк. Погледът му отново се съсредоточи върху Арчи, който седна на стола срещу него.

— Не се притеснявай. — Арчи сви рамене. — И без това губех. Тя добре ли е? — Кимна към коридора и затворената врата на банята.

— Ще се оправи.

— Какво стана, по дяволите?

Том не отговори, просто му подаде навито на руло платно.

— Какво е това?

— Погледни. Може би ще го познаеш.

Арчи разгърна картината на масичката за кафе и изненадано вдигна глава.

— Белак. Картината, открадната от синагогата в Прага.

— Знам.

— Къде я намери? — Арчи прокара пръсти по напуканата повърхност на творбата, докосваше неравностите засъхнала маслена боя и лекичко опипваше дупчиците.

— Подарък. Някой любезно я беше оставил в хладилника ми.

— Къде? — Арчи се намръщи, сякаш не беше чул добре.

— В хладилника ми. Имаше и още нещо обаче.

Арчи поклати глава.

— Не съм сигурен дали искам да знам.

— Ръка. В хладилника ми имаше и човешка ръка. Все още е там.

Арчи онемя. Когато най-после успя да каже нещо, гласът му прозвуча задавено и гневно.

— Търнбул.

— Какво?

— Онзи двуличен негодник Търнбул! Той е!

Том се засмя.

— Я стига, Арчи. Дори той не би…

— Замисли се — прекъсна го Арчи и ядосано махна с ръка. — Търнбул изневиделица идва при нас и иска му помогнем. Ние отказваме и няколко часа по-късно отрязаната ръка по чудо се появява в замразения ти грах. Това е инсценировка, по дяволите! Предполагам, че в момента дебне някъде наблизо и те чака да се прибереш, за да те арестува.

— Смяташ, че ръката принадлежи на някоя от жертвите на Търнбул?

— Колко отрязани ръце мислиш, че се подмятат из Лондон?

— Едва ли са много.

— Позна.

Кърк стана и отиде до прозореца. Долу минаваха две таксита. Лъскавите им черни покриви проблясваха в бледооранжево всеки път, когато уличните лампи ги осветяха. От другата страна на улицата, защитени от дебели железни прегради, с аристократично безразличие надничаха мрачните очертания на Британския музей. Гигантските лъвове от двете страни на главния вход неотлъчно стояха на пост.

— Не бива да правиш прибързани изводи — въздъхна Том. — Има и друга вероятност.

— Пак почна — измърмори Арчи.

— Убиецът на стареца може да не е крадецът на картината.

— Имаш предвид Ренуик, нали?

— Защо не? Знаем, че той действа заедно с Кристално острие и че те са убили оня старец. Ренуик има една ръка и вероятно харесва иронията да отреже ръката на някой друг като своя визитка.

— А картината на Белак?

— Открадната е от тях по негова поръчка.

— Да, но защо? — настоя Арчи.

— Белак ли казахте? — Доминик беше излязла от банята и стоеше на вратата. Лицето й беше бледо и в нея сякаш имаше нещо неземно. Контурите на слабото й тяло в червена рокля се бяха очертали на отворената врата. — Художникът?

Том и Арчи се спогледаха.

— Чувала си за него? — Дори Кърк беше смаян от поредния пример на енциклопедичните й познания за пазара на произведения на изкуството.

— Само името му.

— Откъде?

— През последните три години от живота си баща ти упорито търсеше картини на Белак.

— Какво?!

— Беше му станало мания. Убедена съм, че го спомена пред теб веднъж, за да види дали ще му помогнеш. Накара ме да претърся множество бази данни, файлове с вестници и списъци от търгове, за да открия нещо, но така и не успях. Накрая мисля, че се отказа.

— Ето откъде съм чувал името Белак — рече Кърк и бавно поклати глава.

— Но защо е искал да колекционира творбите му, по дяволите? — попита Арчи и вдигна снимката на картината от синагогата, за да наблегне на въпроса си.

— Не да ги колекционира — поправи го Доминик. — Търсеше една определена картина. Портрет на момиче. И каза, че това е ключът.

— Ключът за какво? — попита Арчи.

— Не знам — отвърна тя и сви рамене.

— Но Ренуик очевидно знае — огорчено отбеляза Том. — И сега ме дразни. Показва ми колко близо е до намирането на картината.

— Точно затова не трябва да му позволяваш да те въвлича в щуротиите си — заяви Арчи. — Оставил ги е в хладилника, за да се опита да те накара да се хванеш на въдицата. Ще изхвърлим ръката и ще се престорим, че не се е случило нищо.

— Нищо ли? — възрази Доминик. Очите й блеснаха. — Не можем да скрием такова нещо, Арчи. Някой е бил убит и може би сме в състояние да направим нещо.

— Вероятно. Но познавам Касий. Това е поредната му извратена игра. Късно е да помогнем на стареца с отрязаната ръка, но можем да помогнем на себе си. Том? Какво правиш?

— Обаждам се на Търнбул — отвърна Кърк. Вече бе вдигнал телефона и вадеше от портфейла си листчето с номера на агента.

— Не чу ли какво казах?

— Чух какво казахте и двамата. Доминик е права. Не можем да премълчим такова нещо.

— Ренуик си играе с теб. Не му обръщай внимание.

— Не мога, Арчи. Баща ми е замесен. И ако Ренуик иска нещо, което е търсил баща ми, няма да седя със скръстени ръце и да го оставя да го намери пръв. Няма да му позволя да ме прави на глупак. Не и отново.