Метаданни
Данни
- Серия
- Том Кърк (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Black Sun, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джеймс Туайнинг
Заглавие: Черното слънце
Преводач: Юлия Чернева
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: Роман
Националност: английска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-585-772-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2264
История
- — Добавяне
45.
Випкинген, Цюрих
8-и януари — 17:17
— Върна ли се Арчи? — Том се беше задъхал, гласът му беше напрегнат.
— Защо? — попита Доминик стреснато. — Какво стана? Не си ранен, нали?
— Нищо ми няма. Но се тревожа за Арчи. Проследиха ни, когато излязохме от хотела. Поне един човек. Може би повече. — Той свали палтото си и го хвърли на едно от протритите канапета. — Мисля, че ни причакваха. — Обърна се към Дхута. — Каза ли на някого, че сме тук?
— Не, Том. Уверявам те, че…
— Дано да не си — студено го прекъсна Том. — Сещам се за няколко души, които биха проявили подчертан интерес към настоящото ти местонахождение. Ако си подшушнал дори една дума на някого…
— Аз държа на думите си — настоя Радж, ожесточено въртеше нещо невидимо между палеца и показалеца на дясната си ръка. — Имаме уговорка. Не бих изменил на доверието ти. Доверието е всичко, което остана на хората като нас.
Настъпи дълго неловко мълчание. Никой не изпитваше желание да говори. След известно време пронизителният звук на звънеца на вратата наруши тишината.
— Може би е Арчи — с надежда възкликна Доминик.
Дхута развълнувано изскочи от стаята и след минута се върна с Арчи.
— Съжалявам, че закъснях — каза Арчи и се тръшна на канапето. — Не е по моя вина. Том сигурно ви е разказал какво стана.
Радж въздъхна облекчено, отиде до лавицата с лекарствата, прокара пръсти по редицата кафяви шишета, избра едно, отвори го, отпи глътка и го върна на мястото му. Какъвто и да беше, сиропът, изглежда, успокои нервите му.
— Имаш ли представа кои бяха? — попита Доминик.
— Не останах да разбера в подробности.
— Какво искаше той от нас, по дяволите? — попита Том.
— Искаш да кажеш „те“ — сухо отбеляза Арчи. — И в случай че не си забелязал, гонеха мен, а не теб.
— Направил ли си нещо, за което би трябвало да знаем? — Кърк го погледна подозрително. — За пръв път те преследват така ожесточено.
— Не, разбира се — обидено отвърна Арчи.
— Например скорошното ти пътуване до Америка. Така и не каза защо ходи там.
— Я стига — възрази Арчи. — Оттеглих се от играта, знаеш го много добре.
— Тогава какво прави там?
— Нищо, което да е свързано с нашия проблем. Това би трябвало да ти е достатъчно.
— Имаш право. Извинявай. — Том сви рамене. — Просто съм изнервен. Време е да напуснем града. Не знам за вас, но аз нямам никакво желание да остана, за да разбера кои са онези типове и какво искат. Освен това получихме онова, за което дойдохме.
— Мислиш ли? Научихме, че Вайсман и Ламерс са били членове на някакъв таен орден на есесовски рицари. Разбрахме също, че са похарчили цяло състояние, за да опазят карта, на която е показано последното пътуване на влак, натоварен с откраднати еврейски съкровища.
— Лаше ли ви го каза? — развълнувано попита Доминик.
Кърк набързо разказа историята на унгарския Златен влак — за поръчването му от Айхман, ценния му товар, за пътуването му през Европа, за атаките на корумпираните офицери от СС, за изоставянето му край Брикслег, за откриването му — и ограбването му — от американски военни. Дхута слушаше и трескаво въртеше някаква писалка в пръстите си.
— Проблемът е там, че от влака са взети два вагона и нямаме абсолютно никаква представа какво е имало в тях и къде са сега — въздъхна Арчи. — Така че не съм сигурен, че сме получили онова, за което дойдохме.
— Не бих казала — възрази Доминик. В ъгълчетата на устните й заигра усмивка.
Том я погледна. Познаваше този неин тон.
— Открила си нещо, нали?
Тя кимна и взе кожената кесия, в която бяха намерили картата.
— Измъчваше ме мисълта, че са положили огромни усилия да опазят картата, след като в нея няма нищо особено — започна Доминик. — После обаче осъзнах, че в депозитната кутия не са съхранявали само картата… но и това.
Кърк кимна.
— Имаш право.
— Кесията е най-обикновена. Произведена е в Германия в края на четиридесетте години на миналия век. Вероятно е имало милиони такива.
— Казвай, Доминик — нетърпеливо я подкани Арчи. — Какво откри?
— Един час я обръщах насам-натам и я изтръсквах, без да видя нищо, но после… забелязах това. — Тя посочи.
— Шевът? — Арчи го огледа с интерес. — Да, конецът е с различен цвят.
— Просто е по-нов. Затова го разших и намерих нещо вътре.
— Друга карта? — нетърпеливо предположи Дхута.
— Не. Изобщо не е карта. — И тя подаде на Том малко плоско оранжево-кафяво парче.
Той го разгледа внимателно, после мълчаливо го даде на Арчи.
— Поръбено е със златен кант — каза Доминик.
— Не. — Арчи поклати невярващо глава. — Не е това. Не може да е.
— Защо? — шепнешком попита Кърк. — Има логика. Защо иначе Орденът ще е замесен с влака?
— Господи! — В гласа на Арчи се долови страхопочитание. — Съзнавате ли какво означава това?
— Не, Арчи. Опасявам се, че не знам — озадачено отговори Дхута. — Какво е това?
— Кехлибар — отвърна Доминик. — С високо качество.
Том кимна и каза:
— Ренуик търси Кехлибарената стая.