Джеймс Туайнинг
Черното слънце (44)

41.

Випкинген, Цюрих

8-и януари — 14:32

— Това ли е всичко?

Том разбираше разочарованието в гласа на Доминик. Всички си бяха представяли какво може да има в депозитната кутия — нещо, което налагаше драстичните мерки на Вайсман и Ламерс да гарантират запазването му в тайна.

Оказа се, че грешат.

Вътре нямаше злато, нито диаманти или отдавна изчезнала картина на Вермеер, а кесия тънка кафява кожа, протрита по шевовете. Сега Том я беше сложил на масичката за кафе.

— Някой ни се подиграва — в типичния си откровен и директен стил анализира Арчи. — Това трябва да е някаква тъпа шега.

— Какво има вътре? — попита Радж. Мустаците му потрепваха от любопитство.

— Карта — отговори Том, отвори кесията и извади пожълтял лист, прегънат няколко пъти, за да се побере вътре. — Може ли да я закачим някъде?

— Разбира се, разбира се. — Дхута нетърпеливо кимна и облиза устни. — Ето тук. — Той се втурна към компютрите и посочи едно празно място на стената над принтерите и скенерите. — Мисля, че ще се побере.

Кърк се качи на един стол, закрепи картата с четири кабарчета и скочи на пода.

— Deutsche Reichsbahn, Германски железници — преведе Доминик. — Карта на железопътните линии в нацистка Германия.

— Точно така — потвърди Арчи. — Ако се вгледате внимателно, ще видите, че различните държави в Райха са отбелязани в същия цвят като Германия. Австрия, Люксембург, Чехословакия, Полша.

— Като се има предвид, че нацистите са завладели такава голяма част от Полша чак през 1942 или 1943 година — добави Том, — картата трябва да е отпечатана в края на войната. Преди това Централна Полша е била германска колония със столица Краков.

— Юни 1943 година — уточни Доминик и посочи датата в долния десен ъгъл на картата.

Кърк кимна и се приближи да я разгледа по-подробно.

— Отбелязани са всички големи градове. Черните линии са железници, а не шосета. По-тънките линии би трябвало да са теснолинейки.

— А точките са гари — каза Арчи.

— Защо са я запазили? — намръщено попита Доминик.

— Уместен въпрос — съгласи се Арчи. — Сигурно е имало десетки хиляди такива карти.

— Да. — Том се почеса по носа. — Това означава, че тази карта се различава по нещо от останалите. Радж, имаш ли проекционен апарат?

— Разбира се.

— Чудесно. Доминик, потърси в Мрежата карта на Германските национални железопътни линии от 1943 година. Ще я увеличим до размера на тази карта, ще ги сложим една върху друга и ще видим дали има разлики.

Доминик се залови за работа с компютъра, а Том приготви проекционния апарат и го повдигна на нивото на картата, та образът да не се изкривява. След няколко минути Доминик каза:

— Готово.

— Какво намери? — попита Арчи.

— Както ти предположи, картата от 1943 година е била стандартно издание. Открих копие в уебсайта на един университет. Може би ще трябва да си поиграем с размерите, но ще свърши работа.

Изображението светна на стената.

— Дори да се различават, не виждам къде — изсумтя Арчи.

— Аз също — каза Том.

— И аз — въздъхна Доминик.

— А ако използваме ултравиолетова светлина? — въодушевено предложи Радж. — Може да ни покаже нещо. Имам ултравиолетова лампа.

— Ултравиолетова светлина? — възкликна Арчи. — Знаели ли са тогава за нея?

— Открита е в началото на деветнадесети век — каза Доминик. — От Йохан Ритер, полски учен.

Арчи сви рамене. Опитът очевидно го беше научил да не предизвиква Доминик по фактологични въпроси като този.

— Давай лампата — каза Том.

Дхута отиде в работилницата и след минутка донесе лампа, подир която се влачеше дълъг черен шнур. Доминик угаси осветлението. Кърк взе лампата от Радж, приближи се до стената и започна да я мести по повърхността на картата. Лицето му се озари от неестествената тъмночервена светлина на лампата. Почти незабавно се появиха черни знаци и всички ахнаха.

Доминик бързо състави списък с имената — Кърк й диктуваше. На картата не се появи нищо друго и Дхута отново включи осветлението.

— Дай сега да видим какво е това — каза Арчи.

— Подредих ги по азбучен ред — отговори Доминик. — Брамберг — 30/3, Брикслег — 21/4, Будапеща — 15/12, Верфен — 16/5, Виена — 3/4, Гьор — 4/2, Залцбург — 13/4, Линц — 9/4, Хопфгартен — 15/4.

— Верфен? — Арчи се обърна към Том. — Това не беше ли името на банковата сметка?

— Да.

— И какво мислиш, че е?

— Ами ако числата са дати? — предположи Кърк. — Първо денят, а после месецът? Какво ще се получи, ако ги подредим като дати?

Доминик бързо пренареди имената и ги прочете отново.

— Будапеща — 15/12, Гьор — 4/2, Брамберг — 30/3, Виена — 3/4, Линц — 9/4, Залцбург — 13/4, Хопфгартен — 15/4, Брикслег — 21/4, Верфен — 16/5.

— Вижте. — Том заби карфица на всяко място от списъка. — Имената се движат от изток на запад. Прилича на пътуване, извършено или планирано от Будапеща из Европа, или… Погледнете каква е посоката до Брикслег. — Той посочи границата на стотина мили от селцето.

— Швейцария — каза Арчи.

— По всичко личи, че маршрутът почти стига там, а после се връща към Верфен. — Кърк почука картата с пръст. — Трябва пак да отидем при Лаше и да видим дали не знае нещо по въпроса.

— Каквото и да знае, съмнявам се, че ще обясни защо картата е била охранявана толкова строго и имената на някои градове са оградени със симпатично мастило — отбеляза Доминик.

— Не е симпатично мастило — възрази Дхута. Гласът му бе смъртно сериозен, той дори бе спрял да подрънква с голямата връзка ключове, закачена на колана му. — Въпреки че цветът е избледнял през годините, моят опит показва, че обикновено има само едно вещество, което свети по-слабо от фона и се вижда с ултравиолетова лампа.

— Кое?

— Кръвта.