Джеймс Туайнинг
Черното слънце (37)

34.

7-и януари — 23:31

Радж придърпа кутията към себе си и изхъмка, преди да я отвори. Пръстите му докоснаха инкрустираната на капака свастика.

— Това ли?

— Не. Вътре.

Дхута отвори кутията и се намръщи, като видя, че е празна. Взе я, разклати я и отново я разгледа. Том го наблюдаваше развеселено и се питаше колко време ще му трябва, докато разбере, че кутията има двойно дъно и как да го отвори. Но с четири бързи движения Радж отмести встрани различните заключващи се части и откри тайното чекмедже.

— Все още те бива — усмихна се Том.

Дхута обаче сякаш не го чу. Издърпа чекмедженцето, извади ключа, огледа го отвсякъде и после вдигна глава. Мустаците му потрепваха от любопитство.

— Виж ти! — възкликна Радж. — Интересно. Много интересно. Може ли да попитам къде я намери, Том?

Кърк повдигна вежди и стисна устни, за да покаже, че на този етап не желае да разкрива повече, отколкото е абсолютно необходимо.

— Явно не всичко се е променило — намусено подхвърли Дхута.

— За какво мислиш, че е ключът?

— Сейф. Депозитна кутия. Нещо такова. Строго охранявано.

— А инициалите? Говорят ли ти нещо?

Радж присви очи и се вторачи в красиво изписаните букви на гумената дръжка на ключа.

— Приличат на „Ф“ и „К“. Но това е невъзможно.

— Кое?

— Емблемата на „Фьолц и Компания“. Частната банка. Те обаче вече не предлагат депозитни кутии.

— Не съм чувал за тях — каза Том.

— Няма и да ги чуеш, освен ако нямаш сметка там. — Дхута започна да върти ключа между пръстите си. — Централата им е тук, в Цюрих. Много престижна банка. И много потайна. Не рекламират, дори нямат табела на входа. Ако решат, че си подходящ, те ще те намерят.

— Ключът трябва да има нещо общо с тях, след като емблемата им е на него — настоя Кърк.

— Елате. — Радж скочи, подхвърли ключа във въздуха и сръчно го улови. — Искам да опитам нещо.

Залата беше разделена на три главни части. Най-малката беше онази, където току-що бяха седели, нещо като импровизирана всекидневна вляво, отделена от останалата част на помещението със стоманена преграда, издигаща се на три-четири метра от пода като метална барикада. В преградата имаше врата и тримата влязоха в работилницата.

На ниските работни маси бяха занитени металообработващи машини — шлайфмашини, бормашини, триони и други инструменти. Подът беше осеян със стружки. Рафтовете бяха отрупани с кошове, пълни със съоръжения за рязане, оформяне и запояване. Най-поразителна беше отсрещната страна на работилницата, където бяха заковани големи черни дъски, на които бяха окачени хиляди ключове — за къщи, коли, сейфове и магазини — във всевъзможни размери, форми и цветове. Блестяха на светлината на лампата на тавана като брънки на огромна метална броня.

Без да спира, Радж ги поведе през друга врата и Арчи направо се облещи. За разлика от мръсната, воняща на смазочни масла работилница, тук всичко беше от чиста лъскава неръждаема стомана и силиций.

На стената бяха наредени шест-седем дигитални панела, всеки свързан с различен софтуер. Екраните блестяха като малки езера светлина. Двата големи рафта с компютри в левия ъгъл скърцаха и бръмчаха под тежестта на рутери, сървъри и телекомуникационна апаратура. Скенери, принтери и всевъзможна електронна техника се бореха за пространство на стената вдясно. Мониторите и лампите на захранването проблясваха като рекламно табло на Таймс Скуеър. На стената вляво имаше три плазмени телевизора, всеки включен на различен новинарски канал. По единия предаваха крикет. Радж видя изненаданата физиономия на Арчи и обясни:

— Неудържимият ход на прогреса. — И развълнувано размаха ръка. — Хората все повече се доверяват на единиците и нулите, вместо на пружините и зъбчатите колела. Но ключалката си е ключалка и аз трябва да вървя в крак с времето, за да разбера дали ключът е направен от метал, или съдържа бинарен код.

Седна на един стол, запали лампите на бюрото и внимателно разгледа ключа.

— Точно както си мислех — възкликна радостно. — Триизмерна лазерно обработена променлива матрица.

— И какво означава това? — попита Арчи.

Радж се обърна към него и се усмихна.

— Ключът няма зъбци, както виждаш. Когато го пъхнеш в ключалката, четири електронни очи изследват тези прогорени с лазер знаци, за да проверят размерите и разположението им. Почти невъзможно е да се направи копие.

Кимна и погледна Арчи.

— И ако не греша… — Насочи ключа към една завинтена на стената черна кутия и натисна малкото копче на гумената дръжка. Почти веднага на екрана до него проблесна дълга поредица цифри.

— Какво е това? — попита Кърк.

— След като ключът се пъхне в ключалката и лазерните очи го разчетат успешно, натискаш това копче, за да активираш инфрачервен обмен на информация със заключващия механизъм. Въз основа на кода. — Дхута се обърна към екрана. — Прилича на алгоритъм, вероятно 128-битов код. Много труден за разбиване. Сложна математическа формула го променя на определени интервали — веднъж дневно или седмично в зависимост от това как е програмирана. Ако кодът не съвпадне, ключалката не се отваря.

— Виждал ли си такова нещо?

— Само веднъж. На система, разработена за севернокорейските военни за достъп до ракетните им силози. Но те настояваха за още една степен на сигурност.

— Каква?

— Ключът може да бъде изгубен или дори откраднат. — Радж се ухили и многозначително намигна на Том. — Ето защо решиха, че е необходим биометричен анализ, допълнителна предпазна мярка, за да са сигурни, че ключът наистина принадлежи на човека, който го пъха в ключалката.

— Анализ на какво?

— В корейския случай на отпечатък от длан.

— Тогава не можем да влезем без…

— Радж — прекъсна го Арчи. — От колко цифри се състоят банковите сметки в Швейцария?

— Между осем и шестнадесет. Зависи колко сметки имат и от настройката на мерките за сигурност.

— Номерът на сметката може ли да е съставен например от десет цифри?

— Разбира се.

— За какво намекваш? — попита Том.

— Мисля, че знае защо Касий е искал ръката на Вайсман. Татуировката е била номер на банкова сметка, а не от концентрационен лагер.

— Но защо Вайсман е имал номера на банковата сметка, но не и ключа? — попита Кърк.

— Ние намерихме този, но това не означава, че той не е имал друг.

— И не знаем със сигурност дали Ламерс е имал номера на сметката, нали? — бавно каза Том, следеше логиката на Арчи. — Вероятно и двамата са имали достъп.

— Да, връзва се — съгласи се Арчи. — Особено ако онова, което са криели, е ценно. Единственият проблем е, че и двамата са мъртви. Дори ако сме прави за ключа и номера на банковата сметка, няма начин да се доберем до депозитната кутия.

— Няма ли? — Кърк се усмихна.