Джеймс Туайнинг
Черното слънце (13)

10.

Градини „Тиволи“, Копенхаген, Дания

5-и януари — 14:03

Хари Ренуик плати входната такса за „Глиптотек“ на ъгъла на Титгенсгаде и булевард „Х. К. Андерсен“ и влезе.

По това време беше тихо. Той знаеше, че повечето хора предпочитат да идват по-късно, когато Градините се превръщат в изпълнен със светлина оазис с около сто и петнадесет хиляди запалени крушки през зимните нощи.

Въпреки ранния час обаче повечето атракции работеха. Най-старата, известното сред местните жители Bjergrutschebanen или планинско влакче на ужасите, ревеше в далечината. Писъците на неколцината пътници се разсейваха в студения зимен въздух в облаци от топла пара, както правеха от 1914 година.

Ренуик беше облечен подходящо за студеното време — мека синя кадифена шапка, нахлупена над ушите, жълт копринен шал, увит няколко пъти около врата и чезнещ в гънките на тъмносиньото му палто. Беше забил брадичка във вдигнатата си яка. Виждаха се само носът и очите му — интелигентни, бдителни, студени и безчувствени като снега, засипал дърветата и покривите наоколо.

Спря пред един щанд за сувенири и докато разглеждаше съдържанието му, бръкна в джоба си с дясната си ръка и леко трепна. Отрязаният крайник го болеше от студа, колкото и дебело да го увиваше. Откри каквото търсеше и го посочи на продавачката, а после й даде банкнота от сто датски крони. Тя сложи сувенира в червено пликче, отброи рестото и се усмихна. Той кимна и докосна периферията на шапката си.

Разходи се покрай ледената пързалка и езерото, единствената запазена част от старата крепост на Копенхаген, оцеляла при разрастването на града, и също като „Тиволи“, някога намирала се извън рова и крепостния вал. Стигна до китайския павилион и влезе в топлия ресторант „Дет Кинесиске Тарн“, изтърси снега от обувките си, след това съблече палтото си — остана по тъмносив двуреден костюм — и го даде на гардеробиера, който го поздрави с добре дошъл.

Ренуик беше на петдесет и пет, висок и все още очевидно силен. Държеше раменете и главата си изправени и сковани като на военен парад. Косата му беше побеляла, но бе гъста и буйна. Той обикновено я приглаждаше на една страна. Големите му зелени очи, спотаени под рунтавите вежди, изглеждаха по-младежки от лицето му, което беше леко сбръчкано и увиснало под скулите — годините най-после бяха започнали да му се отразяват.

— Маса за двама. В дъното — каза Ренуик с твърд английски акцент.

— Разбира се, сър. Заповядайте.

Управителят го заведе до една маса и Ренуик избра мястото, откъдето можеше ясно да вижда входа и езерото през прозорците. Поръча си вино и погледна часовника си, рядък златен „Патек Филип“ от 1922 година, който държеше в горния си джоб на тънка златна верижка, закачена на бутониерата на сакото му. Хехт закъсняваше, но от друга страна, Ренуик обикновено подраняваше. Опитът го беше научил да не рискува.

Огледа заведението. Посетителите бяха обичайната обедна тълпа. Младите двойки се държаха за ръце и се гледаха в очите с погледи, изразяващи хиляди неизказани неща. По-възрастните двойки отдавна нямаха какво да си кажат и мълчаливо гледаха в различни посоки. Родителите се опитваха да контролират децата си. Нямаше нищо обезпокоително.

Хехт пристигна след пет минути. Носеше ботуши с връзки, джинси и евтино кафяво кожено яке, украсено с ципове и джобове с капси и кораво като пластмаса. Изглеждаше като великан в сравнение със сервитьора, който го доведе до масата.

— Закъсня — упрекна го Ренуик и обвинително размаха пръст.

Хехт седна и малко неловко намести дългите си крака под масата. Лицето му беше жестоко и грубовато. Белезникавият белег на дясната му буза разтегляше устата му в постоянна усмивка. Сивите му очи бяха изцъклени и насълзени от студа. Боядисаната му черна коса беше наплескана с гел.

— Наблюдавахме те по целия път от главната порта — каза той. — Реших да ти дам няколко минути да се настаниш. Знам, че обичаш ти да избираш виното.

Ренуик се усмихна и направи знак на сервитьора да напълни чашата на Хехт.

— Е, взе ли я? — Тонът на Ренуик беше безразличен, но Хехт очевидно не се заблуди.

— Не ме обиждай. Нямаше да си тук, ако не знаеше, че съм я взел.

— Може ли да я видя?

— Разбира се.

Хехт свали ципа на якето си и извади къса картонена тръба. Ренуик я грабна от ръцете му, махна пластмасовата капачка, измъкна навито на руло платно и го сложи на коленете си.

— Това ли е?

— Търпение, Йохан — сгълча го Ренуик, макар че му беше трудно да сдържа вълнението си.

Разгъна картината и внимателно разгледа изтърканата и осеяна с дупчици повърхност. Не видя нищо и я обърна от другата страна. Лицето му помръкна. Нищо.

— По дяволите.

— Не знам къде другаде да търся. — Хехт сви рамене. В гласа му прозвуча разочарование. — Тази е шестата, която намерихме, и нито една не е истинската. Или поне ти така твърдиш.

— Какво намекваш?

— Може би, ако знаем какво търсиш, това ще ни помогне да намерим картината, която искаш.

— Уговорката ни не беше такава. Плащам ти да ми носиш картините, това е всичко.

— Вероятно е време да промениш условията.

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Ренуик. Дяволитата усмивка в ъгълчетата на устата на Хехт не му харесваше.

— Евреинът, когото ни каза да държим под око…

— Какво?

— Мъртъв е.

— Мъртъв? — Ренуик се ококори. — Как?

— Убихме го.

— Убили сте го… Кретен! Нямаш представа в какво се забъркваш. Как смееш…

— Не се тревожи — прекъсна го Хехт и му намигна. — Имаме ръката.

Ренуик бавно кимна, после си позволи да се усмихне. Вероятно беше подценил Хехт.

— И сега може би мислиш, че малката ти хитрост ти дава правото на място на главната маса?

— Работата е по-голяма, отколкото някаква стара картина. Усещаме го. Искаме дял от онова, което целиш.

— А аз какво ще получа?

— Ръката и каквото мога да ти кажа.

Настъпи мълчание, Ренуик обмисляше предложението на Хехт. Чашата с виното му издаваше звуци на погребална камбана, докато ритмично потракваше по стъклото с големия златен пръстен с печат на кутрето си.

— Къде е ръката?

— В Лондон. Едно мое телефонно обаждане може да я докара тук или да я унищожи. Ти решаваш.

Ренуик сви рамене.

— Добре. Ще делим осемдесет на двадесет. — Нямаше намерение да дели нищо, но знаеше, че Хехт ще се усъмни, ако не се опита да преговаря.

— Петдесет на петдесет.

— Не ставай нахален, Йохан — предупреди го Ренуик.

— Тогава шестдесет на четиридесет.

— Дадено. — Ренуик кимна сковано.

Хехт извади мобилния си телефон.

— Къде я искаш?

— Аз ще отида в Лондон. — Ренуик се усмихна криво. — Нещата там вече са задвижени. Може дори да успеем да използваме смъртта на Вайсман, за да увеличим шансовете си за успех.

— Все още не си ми казал за какво става дума.

— Искам да говоря с Дмитрий. Той трябва пръв да научи онова, което имам да кажа.

Хехт се наведе над масата и леко повиши тон:

— Дмитрий ще говори с теб, след като аз проверя историята ти. Ако ще сме партньори, той се нуждае от нещо повече от обещания.

Ренуик сви рамене.

— Добре. Ще, ти кажа каквото е необходимо да знаеш, но нищо повече. Всичко ще трябва да изчака Дмитрий. Съгласен ли си?

— Да.

Ренуик взе червеното пликче до себе си и бръкна вътре. Ръката на Хехт се стрелна към гърдите, където държеше пистолета си.

— Внимавай, Ренуик. Без номера.

— Спокойно де.

Ренуик извади локомотивче, сложи го на масата и го бутна към Хехт. Миниатюрните бутала весело се завъртяха, докато локомотивчето се плъзгаше по покривката. Блъсна се в чинията на Хехт, изтрака и спря.

— Какво е това? Някаква шега? — подозрително попита Хехт.

— Не.

— Но това е влакче.

— Не влакче, а влак. И не какъв да е, а златен.