Джеймс Туайнинг
Черното слънце (26)

23.

Хотел „Четири сезона Кемпински“, Мюнхен, Германия

7-и януари — 15:07

Хари Ренуик влезе в хотела и отиде на рецепцията. Портиерът — носеше пенсне със стоманени рамки — го погледна уморено. Ренуик забеляза, че златните кръстосани ключове на ревера на черното му сако са обърнати наопаки. Това предполагаше края на дълго и трудно дежурство.

— Guten abend, mein herr^[1].

— Guten abend. Дойдох да се срещна с господин Хехт.

— А, да. — Мъжът веднага заговори на английски. — Той ви очаква, господин…

— Смит.

— Смит, да. — Портиерът се усмихна разсеяно, докато преглеждаше имената на екрана пред себе си. — Господин Хехт е в апартамент „Белвю“ на седмия етаж. Асансьорите са от другата страна на фоайето. Ще му позвъня и ще му кажа, че сте тук.

— Благодаря.

Служителят — ръката му леко трепереше от умора — посегна към телефона, а Ренуик се обърна и тръгна към асансьорите в отсрещния край на фоайето.

Хотелите винаги го изнервяха. Не заради повишения риск за безопасността му. Всъщност предлагаха множество маршрути за бягство и удобството на анонимността, но го обиждаха в естетическо отношение. Ренуик смяташе, че хотелът като институция е творение на Франкенщайн, незаконно дете на чудовищен брак между идеализираното виждане за британски колониален клуб и безкомпромисната функционалност и грозотия на пътническа зала в летище.

Въпреки че беше луксозно, фоайето беше безлично, някак фалшиво и шаблонно. Тъмната ламперия беше ламинат, дебел само няколко милиметра. Бежовият мокет беше безвкусен и стандартен. Копията на антики бяха „небрежно“ разпръснати тук-там. Мебелите от изкуствен махагон бяха грозни и ръбести, без изящност и финес, а столовете бяха тапицирани с внимателно съчетана палитра от неутрални червени, златисти и кафяви тонове. Обиждаше го самата безобидност. Дори музиката в асансьора беше внимателно стерилизирана — сложни оркестрови изпълнения, сведени до сладникаво соло на флейта. Неразпознаваемо. Непоносимо.

На седмия етаж имаше табела с надпис къде се намира апартамент „Белвю“. Ренуик почука на вратата и Хехт отвори. Ренуик се вторачи в него, не можеше да разбере дали озъбената му гримаса е искрена усмивка, или страничен ефект от белега му. Хехт протегна дясната си ръка, но Ренуик му предложи лявата. Все още не можеше да позволи на други да докоснат неестествената твърдост на протезата му. Хехт кимна за извинение и смени ръката.

Въпреки че беше голям, апартаментът повтаряше повечето недостатъци на фоайето. Таванът беше нисък и потискащ, стените бяха боядисани в червено, мебелите бяха прекалено големи и грубовати, а завесите, възглавниците и килимите бяха в различни оттенъци на кафявото. Хехт покани Ренуик във всекидневната, посочи му едно бежово канапе и тежко се отпусна на отсрещното. Този път се усмихна истински — Ренуик беше сигурен в това.

— Питие?

— Не. — Ренуик поклати глава. — Къде е Дмитрий?

— Тук.

Ренуик стана и огледа стаята, но не видя друг човек.

— Споразумяхме се без игрички, Йохан.

— Успокой се, Касий.

Гласът се разнесе от високоговорителя на телефона — Ренуик не го беше забелязал. Беше на средата на масата от бял мрамор между канапетата. Гласът беше накъсан и с неопределим акцент, в който все пак преобладаваше немският.

— Дмитрий? — колебливо попита Ренуик.

— Извинявам се за мелодраматичните обстоятелства. Моля, не обвинявай полковник Хехт. Той настояваше да се срещнем лично, но за съжаление е много трудно да пътувам, без да привлека внимание.

— Как мога да съм сигурен, че си ти? — подозрително попита Ренуик.

— Е, нали вече сме партньори. Трябва да ми имаш доверие.

— Доверието е погубило много хора в моя занаят.

— Тогава ти давам честната си дума.

— Има ли разлика?

— Никаква за бизнесмен като теб — и всичко за войник като Йохан и мен. За войника честта и предаността са над всичко останало.

— Войник? — Ренуик се усмихна криво. — Каква война си мислиш, че водиш?

— Безкрайна. Война в защита на нашето отечество от ордите евреи и имигранти, които всеки ден опетняват душите ни и оскверняват чистотата на кръвта ни. — Гласът на Дмитрий се усили и Хехт закима в знак на съгласие. — Война за премахване на оковите на ционистката пропаганда, която прекалено дълго задушава с вина мълчаливото мнозинство на немската нация, докато ние, истинските германци, страдахме и умирахме за родината си. Продължавахме да страдаме, но бяхме осъдени да мълчим от лъжите на контролираните от евреите медии и незаслужената мощ на финансовите и политическите им институции. Сега обаче нещата се променят в наша полза. Поддръжниците ни вече не се срамуват да покажат на кого са лоялни. И отново маршируват за нас в градове и села. Те се борят за нас. Гласуват за нас. Ние сме навсякъде!

Ренуик сви рамене. Речта — очевидно репетирана — не го трогна.

— Не се интересувам от убежденията ви.

Настъпи мълчание, после Дмитрий отново заговори, вече по-спокойно.

— В какво вярваш, Касий?

— В себе си.

Дмитрий се изсмя.

— Значи си идеалист?

Ренуик най-после седна.

— По-скоро реалист. Мисля, че все пак ще пийна нещо. — Той кимна на Хехт. — Шотландско уиски.

— Отлично — каза гласът по телефона. Хехт стана и затътри крака към шкафа с напитките. — Да пристъпим към деловата част.

Хехт донесе питието на Ренуик и седна.

— Твоята война не ме интересува — предпазливо започна Ренуик. — Но онова, което ще ти кажа, ще ти даде средствата да я спечелиш.

— Пред мен е играчката, която си дал на полковник Хехт в Копенхаген. Много е забавна. Той спомена за златен влак.

Ренуик поклати глава.

— В това има повече от злато. Много повече.