Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (8)

Седем

Двете жени и момчето стояха абсолютно неподвижни в тревата под дървото и се взираха в удивителния плод. Личицето на Джеймс сияеше от вълнение, а очите му се бяха разширили и блещукаха като две звезди. Съвсем ясно виждаше как прасковата набъбва, сякаш някой я надува като балон.

След половин минута тя вече беше голяма колкото пъпеш!

След още половин минута стана два пъти по-голяма!

— Виж само как расте! — извика леля Спайкър.

— Като че ли никога няма да спре! — изкрещя леля Спондж, размаха дебелите си ръце и затанцува наоколо в кръг.

Прасковата вече беше толкова голяма, че приличаше на огромна жълта тиква, която се люлееше на най-горния клон на дървото.

— Отдръпни се от ствола, глупако! — викна леля Спайкър. — Сигурна съм, че при най-малкото разклащане ще падне! Тежи поне десет-петнайсет килограма!

Клонът, на който растеше прасковата, започна да се огъва под тежестта й.

— Отдръпнете се! — извика леля Спондж. — Ще падне! Клонът ще се счупи!

Но клонът не се счупи. Просто, колкото повече натежаваше прасковата, толкова повече се огъваше.

А тя продължи да расте.

След още една минута този гигантски плод стана голям и заоблен като самата леля Спондж, и сигурно тежеше колкото нея.

— Време е да спира да расте! — кресна леля Спайкър. — Не може да продължава така вечно!

Но прасковата не спря да расте.

Скоро достигна размерите на малък автомобил и натежа до средата на ствола.

Двете лели заскачаха около дървото, пляскаха с ръце и крещяха всевъзможни глупости от вълнение.

— Алилуя! — викаше леля Спайкър. — Каква праскова! Каква праскова само!

— Брависимо! — ликуваше леля Спондж. — Великолепно! Прекрасно! Какво апетитно ястие!

— Продължава да расте.

— Виждам! Виждам!

А Джеймс така бе онемял, че можеше само да стои, да се взира и да си мърмори тихичко под нос:

— О, не е ли прекрасна? Това е най-красивото нещо, което съм виждал.

— Млъквай, сополанко! — сопна му се леля Спайкър, която случайно го чу. — Това не ти влиза в работата!

— Точно така — заяви леля Спондж. — Това хич не те засяга! Не се бъркай!

— Виж! — извика леля Спайкър. — Започна да расте по-бързо!

— Виждам, Спайкър! Виждам!

Прасковата растеше ли, растеше… растеше ли, растеше.

И тогава, най-накрая, тя достигна размерите на дървото, но продължи да расте и стана на практика висока и широка колкото малка къща, а долната й част докосна нежно земята — и там си остана.

— Сега няма как да падне! — извика леля Спондж.

— Спря да расте! — рече леля Спайкър.

— Не, не е.

— Напротив!

— Расте по-бавно, Спайкър, расте по-бавно. Но още не е спряла! Гледай!

Настъпи мълчание.

— Сега вече спря!

— Май си права.

— Дали е безопасно да я пипнем?

— Не знам. По-добре внимавай.

Леля Спондж и леля Спайкър тръгнаха бавно да обикалят прасковата и да я оглеждат предпазливо от всички страни. Приличаха на ловци, които току-що са застреляли слон и не са съвсем сигурни дали е мъртъв. А гигантският плод толкова се извисяваше над тях, че до него те приличаха на джуджета от друг свят.

Люспата на прасковата беше много красива — наситено тъмножълта, с яркорозови и червени петна. Леля Спондж се приближи предпазливо и я докосна с върха на пръста си.

— Узряла е! — извика тя. — Идеална е! Виж, Спайкър, защо не вземем лопата и не си отсечем едно голямо парче за хапване?

— Не, още не — отвърна леля Спайкър.

— Защо?

— Защото аз така казвам.

— Но аз нямам търпение да я опитам! — изплака леля Спондж. Вече й течаха лиги и една тънка струйка слюнка се стичаше отстрани по брадичката й.

— Скъпа Спондж — започна бавно леля Спайкър, намигна на сестра си и разтегна тънки устни в лукава усмивка. — От това можем да изкараме куп пари, стига да обмислим всичко внимателно. Почакай и ще видиш.