Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (36)

Трийсет и пет

Прасковата се преобръщаше и въртеше, докато падаше стремглаво към земята, а всички пътници на нея се бяха вкопчили отчаяно в дръжката, за да не изхвръкнат във въздуха.

Прасковата падаше все по-бързо. Летеше надолу и се приближаваше все повече и повече към къщите и улиците, където със сигурност щеше да се разбие на милиони парченца. А навсякъде по Пето авеню, по Медисън авеню и по всички други улици в града хората, които още не бяха успели да се скрият в подземните убежища, погледнаха нагоре и видяха как прасковата пада, и спряха да тичат, и застинаха вцепенено, зяпнали онова, което си мислеха, че е най-голямата бомба на света, да пада от небето към тях. Няколко жени изпищяха. Други хора коленичиха на тротоара и започнаха да се молят на глас. Големи мъже се обърнаха един към друг и започнаха да си казват неща от сорта на: „Е, явно сме до тук, Джо“ и „Сбогом на всички, сбогом“. И през следващите трийсет секунди целият град затаи дъх в очакване на края.