Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (28)

Двайсет и седем

Джеймс Хенри Тротър и приятелите му седяха по средата на прасковата, докато около тях започна да се свечерява. Облаци, големи колкото планини, се струпаха над главите им загадъчни, заплашителни и страшни. Постепенно се стъмни още повече, а после бледата, почти пълна луна се издигна над облаците и ги обля със зловеща светлина. Гигантската праскова се полюшваше нежно настрани, докато летеше, а стотиците бели копринени нишки сияеха красиво на лунната светлина. Както и огромното ято чайки над тях.

От никъде не се чуваше нито звук. Пътуването върху праскова изобщо не беше като пътуването със самолет. Самолетите се клатеха и бръмчаха силно в небето и всичко, което дебнеше в гигантските планини от облаци, се скриваше с приближаването им. Затова хората, пътуващи със самолет, никога не виждат нищо.

Но прасковата… ах, да… прасковата летеше тихо, не бръмчеше и се плъзгаше съвсем безшумно. И на няколко пъти по време на това тихо нощно пътуване над открития океан под лунната светлина Джеймс и приятелите му видяха неща, които никой дотогава не бе виждал.

По едно време, докато се носеха безшумно покрай един голям плътен облак, видяха върху него група странни, дълги, тънички същества, два пъти по-високи от човек. В началото не беше лесно да ги забележат, защото бяха бели почти колкото самия облак, но когато прасковата се приближи, стана ясно, че тези „неща“ всъщност са живи същества — високи, тънки, призрачни, безплътни бели създания, приличащи на направени от смесица от вълна и захарен памук и с рядка бяла козина.

— Оооооо! — възкликна Божата кравичка. — Това никак не ми харесва!

— Шшт! — изсъска Джеймс. — Гледайте да не ни чуят! Навярно са Облачните хора!

— Облачните хора! — промърмориха останалите и се сгушиха по-близо един до друг за утеха. — О, боже, о, боже!

— Радвам се, че съм сляп и не мога да ги видя — каза Червея. — Иначе сигурно щях да се разпищя.

— Дано не се обърнат и не ни забележат — заекна госпожица Паяк.

— Дали ще ни изядат? — попита Червея.

— Теб със сигурност — усмихна се Стоножката. — Ще те нарежат като салам и ще те изядат на тънки парченца.

Горкият Червей се разтрепери целият от страх.

— Но какво правят? — прошепна Стария зелен скакалец.

— Не знам — отвърна тихичко Джеймс. — Да ги погледаме и ще разберем.

Облачните хора стояха и правеха нещо странно с ръцете си. Първо ги протягаха (всички едновременно) и вземаха с шепи от облака. Оформяха топки в дланите си, докато заприличваха на големи бели топчета. После хвърляха топчетата на една купчина, откъсваха нови парчета от облака и повтаряха същото.

Цялата работа бе много тиха и загадъчна. Купчината топчета край тях нарастваше все повече. Скоро стана толкова голяма, че можеше да напълни поне един камион.

— Тези са пълни смотаняци! — каза Стоножката. — Няма защо да се страхуваме от тях!

— Млъквай, вредител такъв! — прошепна Червея. — Ако ни видят, ще ни изядат до един!

Но Облачните хора бяха твърде погълнати от заниманието си, за да забележат гигантската праскова, летяща безшумно зад тях.

После компанията от прасковата видя как един Облачен човек вдига дългите си тънки ръце над главата и го чуха как извика:

— Добре, момчета! Достатъчно! Вземайте лопатите! — И всички останали Облачни хора нададоха странни пискливи радостни възгласи, заподскачаха и размахаха ръце във въздуха. После взеха огромни лопати, спуснаха се към купчината с топчета и започнаха да ги изриват от облака в небето.

— Падайте! — скандираха те, докато работеха.

Падайте, градушки и снежинки!

Хората да мръзнат долу

и да кихат от настинки!

— Това е градушка! — прошепна Джеймс развълнувано. — Досега правеха ледените топчета, а сега ги изсипват върху хората долу!

— Градушка ли? — попита Стоножката. — Та това е абсурдно! Лято е. През лятото не вали град.

— Тренират за зимата — отвърна Джеймс.

— Не вярвам! — повиши глас Стоножката.

— Шшт! — прошепнаха останалите.

А Джеймс добави тихо:

— За бога, Стоножке, не вдигай толкова шум.

Господин Стоножка избухна в смях:

— Тези идиоти не чуват нищо! — извика той. — Глухи са като пънове! Гледайте! — И преди да успеят да го спрат, той вдигна предните си крака, оформи с тях фуния пред устата си и закрещя на Облачните хора с всички сили: — Идиоти! Мухльовци! Слабоумни! Тъпанари! Магарета! Какво, за бога, си мислите, че правите там?

Реакцията бе мигновена. Облачните хора се разскачаха, сякаш бяха нападнати от оси. И когато видяха огромната златиста праскова да лети на няма и петдесет метра от тях в небето, нададоха викове от изненада и хвърлиха лопатите. Застанаха неподвижно под лунната светлина като група високи космати статуи и се взираха в гигантския плод, носещ се край тях.

Пътниците на прасковата (с изключение на Стоножката) седяха вцепенени от страх, гледаха Облачните хора и се чудеха какво ще стане.

— Е, успя, противен вредител такъв! — прошепна Червея на Стоножката.

— Не ме е страх от тях! — извика Стоножката и за да го докаже отново пред всички, стана, изпъчи гърди, затанцува и започна да прави обидни жестове към Облачните хора с всичките си четирийсет и два крака.

Това явно страшно разяри Облачните хора. Изведнъж всички те едновременно се спуснаха, награбиха ледени топчета с шепи и започнаха да замерят прасковата с гневни крясъци.

— Пазете се! — извика Джеймс. — Бързо, залегнете! Залегнете на палубата!

И добре че залегнаха! Да те ударят с огромно ледено топче боли, колкото да те ударят с камък или бучка олово, ако го хвърлят достатъчно силно — а как само хвърляха тези Облачни хора! Ледените топчета свистяха във въздуха като куршуми на картечница и Джеймс чуваше как се врязват в прасковата от всички страни и се забиват в плътта й с ужасяващи жвакащи звуци — пльок! пльок! пльок! пльок! После се чу дрън! дрън! дрън!, когато започнаха да отскачат от черупката на бедната Божа кравичка, защото тя не можеше да се сниши колкото останалите. И после се чу пук!, когато едно топче фрасна господин Стоножка в носа, и друго пук!, когато го уцели на друго място.

— Оу! — извика той. — Ау! Спрете! Спрете! Спрете!

Но Облачните хора изобщо нямаха намерение да спират. Джеймс виждаше как тичат по облака като огромни космати призраци, грабят ледени топчета от купчината, хвърлят ги по прасковата и се връщат за още, а после, когато купчината свърши, просто започнаха да късат от облака и да оформят нови топчета с ръце, този път по-големи, някои колкото оръдейни гюлета.

— Бързо! — извика Джеймс. — Слизайте в тунела, преди да са ни избили!

Всички се спуснаха към входа на тунела и половин минута по-късно се скриха на безопасно място в костилката, разтреперани от страх и заслушани в градушката, която барабанеше по прасковата.

— Ранен съм! — извика Стоножката. — Целият съм надупчен!

— Така ти се пада! — рече Червея.

— Някой би ли проверил дали черупката ми е пропукана? — помоли Божата кравичка.

— Светни! — извика Стария зелен скакалец.

— Не мога! — изстена Светулката. — Счупиха ми крушката!

— Тогава я смени! — нареди й Стоножката.

— Замълчете за малко — каза Джеймс. — Чуйте! Струва ми се, че престанаха да ни замерят.

Всички се смълчаха и ослушаха. Да, шумът наистина бе спрял. Ледените топчета вече не се удряха в прасковата.

— Задминали сме ги!

— Чайките сигурно са ни изтеглили на безопасно място.

— Ура! Да излезем да видим!

Предпазливо, с Джеймс начело на колоната, те изпълзяха от тунела. Момчето подаде глава и се озърна.

— Чисто е! — провикна се то назад. — Не ги виждам!