Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (29)

Двайсет и осем

Един по един пътниците излязоха отново навън и се огледаха. Луната светеше ярко и все още навсякъде около тях се носеха многобройни големи сияещи облаци. Но от Облачните хора нямаше и следа.

— Прасковата тече! — извика Стария зелен скакалец, след като надникна през ръба. — Цялата е надупчена и отвсякъде изтича сок!

— Свършено е с нас! — изписка Червеят. — Щом прасковата тече, ще потънем!

— Не ставай глупав! — каза му Стоножката. — Вече не сме във водата!

— О, вижте! — извика Божата кравичка. — Погледнете натам!

Всички се обърнаха.

В далечината право пред себе си видяха нещо необикновено. Приличаше на арка, гигантски извит силует, който се издигаше в небето като полукръг. Двата му края стояха върху облак, огромен колкото пустиня.

— Какво е това нещо? — попита Джеймс.

— Мост!

— Това е гигантски обръч, разрязан на половина.

— Това е огромна подкова, обърната наопаки!

— Поправете ме, ако греша — промърмори Стоножката пребледнял, — но онези, дето се катерят по него, не са ли Облачни хора?

Настъпи страховита тишина. Прасковата се приближаваше все повече към нещото.

— Наистина са Облачни хора!

— При това стотици!

— Хиляди!

— Милиони!

— Не искам да слушам! — изписка горкият сляп Червей. — Предпочитам да съм закачен на въдица като стръв, отколкото да се сблъскам отново с тези ужасни създания!

— Предпочитам жив да ме изпържат и да ме изяде някой мексиканец! — изстена Стария зелен скакалец.

— Пазете тишина, моля ви! — прошепна Джеймс. — Това е единствената ни надежда.

Всички се спотаиха върху прасковата, загледани в Облачните хора. По цялата повърхност на облака буквално гъмжеше от тях, а стотици други се катереха по чудовищната странна арка.

— Но какво е това нещо? — прошепна Божата кравичка. — И какво правят с него?

— Не ме интересува какво правят с него! — рече Стоножката и офейка към входа на тунела. — Няма да стоя тук! Чао!

Останалите обаче бяха твърде уплашени и вцепенени, за да помръднат.

— Знаете ли какво? — прошепна Джеймс.

— Какво? — попитаха другите. — Какво?

— Изглежда, като че ли боядисват огромната арка! Държат кофи с боя и големи четки! Вижте!

И Джеймс се оказа прав. Пътниците се намираха достатъчно близо, за да видят какво точно правеха Облачните хора. Всички държаха огромни четки в ръцете си и размазваха боя по гигантската арка с бясна скорост, толкова бързо, че след няколко минути цялата арка бе покрита с прекрасни цветове — червено, синьо, зелено, жълто и лилаво.

— Това е дъга! — възкликнаха всички в един глас. — Те правят дъга!

— Не е ли прекрасна!

— Какви цветове само!

— Стоножке! — извикаха те. — Ела да видиш! — Бяха толкова запленени от красотата и ярките цветове на дъгата, че забравиха да шепнат.

Господин Стоножка подаде предпазливо глава от отвора на тунела.

— Я виж ти! Винаги съм се чудил откъде се появяват тези неща. Но за какво са им всички онези въжета? Какво правят с тях?

— О, небеса, ще я бутнат от облака! — извика Джеймс. — Ето, започват! Спускат я към земята с въжета!

— А аз пък ще ти кажа нещо друго — рече остро Стоножката. — Ако не греша, самите ние ще се блъснем в нея!

— О, боже, той е прав! — възкликна Стария зелен скакалец.

Дъгата вече висеше във въздуха под облака. Прасковата също се намираше под нивото на облака и летеше право към дъгата с доста висока скорост.

— Загубени сме! — извика госпожица Паяк и отново преплете крака. — Краят ни дойде!

— Не мога повече! — изстена Червея. — Кажете ми какво става!

— Ще се разминем! — извика Божата кравичка.

— Не, няма да успеем!

— Напротив!

— Да! Да! Не! О, небеса!

— Дръжте се здраво! — провикна се Джеймс и изведнъж прасковата се разтресе силно и се блъсна в горната част на дъгата. Последва ужасно пукане и дъгата се разцепи по средата на две половини.

След това се случи нещо изключително злощастно. Въжетата, с които Облачните хора спускаха дъгата, се оплетоха с копринените нишки, с които чайките теглеха прасковата! Прасковата се озова в капан! Пътниците изпаднаха в паника, а Джеймс Хенри Тротър хвърли бърз поглед нагоре и видя лицата на хиляди разгневени Облачни хора да го гледат от края на облака. Лицата им бяха почти безформени заради дългите бели косми, с които бяха покрити. Не се виждаха носове, усти, уши или брадички — на всяко лице се виждаха само очите, две малки черни точки, проблясващи сърдито през космите.

И тогава се случи нещо ужасяващо. Един Облачен човек, огромно космато създание, високо най-малко четири метра, внезапно стана и направи огромен скок от облака, като се опита да се хване за една от копринените нишки над прасковата. Джеймс и приятелите му го видяха как прелита във въздуха над тях с протегнати ръце към най-близката нишка, хвана я и се вкопчи здраво в нея. А после много бавно, като поставяше длани една под друга, започна да слиза по нишката.

— Боже! Помощ! Помогнете! — извика Божата кравичка.

— Идва да ни изяде! — писна Стария зелен скакалец. — Скачайте долу!

— Тогава нека първо изяде Червея! — извика Стоножката! — Какъв е смисълът да яде мен. Та аз съм само кости, като пушена херинга!

— Стоножке! — провикна се Джеймс. — Бързо! Прегризи нишката, по която той слиза!

Стоножката се спусна към дръжката на прасковата, захапа нишката и я прегриза с едно тракване на челюстите. В следващия миг високо над тях една от чайките се отдели от ятото и отлетя с дългата нишка, развята зад нея. А на долния край на нишката, вкопчен и проклинащ разярено, се носеше огромният космат Облачен човек. Издигаше ли се, издигаше нагоре, полюляваше се на фона на огряното от луната небе, а Джеймс Хенри Тротър го изгледа доволно и рече:

— О, небеса, сигурно не тежи почти нищо, щом чайката го носи с такава лекота! Сигурно е само въздух и косми!

Останалите Облачни хора така се сащисаха, като видяха един от своите да отлита по този начин, че хвърлиха въжетата, които държаха, и разбира се, с тях паднаха и двете парчета от дъгата и полетяха надолу към земята. Така прасковата се разплете и веднага започна да се отдалечава от страшния облак.

Но пътниците още не бяха извън опасност. Разярените Облачни хора скочиха, затичаха след тях по облака и започнаха да ги замерят безмилостно с всевъзможни твърди и отвратителни предмети. Празни кофи от боя, четки, стълби, табуретки, тенджери, тигани, развалени яйца, мъртви плъхове, шишета с олио за коса — всичко, което тези страшилища хванеха, политаше към прасковата. Един Облачен човек, след като се прицели много внимателно, изля цял литър гъста лилава боя от облака право върху Стоножката.

Стоножката изрева силно:

— Краката ми! Залепнаха! Не мога да ходя. Не мога да отворя клепачи! Не виждам! Обувките ми! Обувките ми са съсипани!

Но в момента всички останали бяха твърде заети да отбиват предметите, с които ги замеряха Облачните хора, за да обърнат внимание на господин Стоножка.

— Боята изсъхва — изстена той. — Втвърдява се. Не мога да си помръдна краката! Изобщо не мога да помръдна!

— Но още можеш да си отваряш устата — обади се Червея. — А това е много жалко.

— Джеймс! — нададе рев Стоножката. — Помогни ми, моля те! Измий боята! Изстържи я! Направи нещо!