Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (14)

Тринайсет

След няколко минути госпожица Паяк вече беше направила първото легло. То висеше от тавана на въже от нишки, така че приличаше повече на хамак, отколкото на легло. Но въпреки това бе великолепно, а материалът, от който бе изработено, блещукаше като коприна на приглушената светлина.

— Надявам се да ти е удобно — обърна се госпожица Паяк към Стария зелен скакалец. — Направих го възможно най-меко и пухкаво. Изтъках го от коприна. От много по-качествена нишка от онази, която използвам за паяжините си.

— Много ти благодаря, скъпа — каза Стария зелен скакалец и се качи в хамака. — Точно това ми трябва. Лека нощ на всички. Лека нощ.

После госпожица Паяк изтъка следващия хамак, на който легна Божата кравичка.

След това изплете един дълъг за господин Стоножка и още по-дълъг за Червея.

— А ти какво легло искаш? — обърна се тя към Джеймс, когато дойде неговият ред. — Твърдо или меко?

— Бих искал да е меко, ако обичаш — отвърна Джеймс.

— За бога, престани да зяпаш из стаята и се заемай с обувките ми! — нареди му господин Стоножка. — С тази скорост двамата с теб изобщо няма да успеем да поспим! И ако обичаш, подреждай ги по чифтове, след като ги събуеш. Недей просто да ги хвърляш през рамо.

Джеймс сваляше трескаво обувките на господин Стоножка. Всички бяха с връзки и той трябваше да ги развързва и разхлабва, преди да ги събуе, а още по-лошото беше, че връзките бяха затегнати на ужасно оплетени възли, които се налагаше да разплита с нокти. Беше ужасно. Отне му около два часа. А когато издърпа и последната обувка и подреди спретнато на пода всички двайсет и един чифта, господин Стоножка вече спеше дълбоко.

— Събуди се, Стоножке — прошепна Джеймс и го смушка леко в корема. — Време е да си лягаш.

— Благодаря ти, скъпо дете — отвори очи господин Стоножка. После стана от дивана, прекоси плавно стаята и пропълзя в хамака си. Джеймс легна в своя — о, колко мек и удобен бе той в сравнение с твърдите голи дъски, на които лелите му го караха да спи у дома.

— Загаси светлината — каза господин Стоножка сънено.

Не последва нищо.

— Загаси светлината! — викна той по-силно.

Джеймс оглеждаше стаята и се чудеше на кого ли говори господин Стоножка, но всички спяха. Стария зелен скакалец хъркаше шумно през носа. Божата кравичка подсвиркваше, докато дишаше, а Червея, свил се като геврек в единия край на хамака, си хриптеше с отворена уста. Госпожица Паяк пък си бе изплела прекрасна паяжина в ъгъла и Джеймс видя, че се е сгушила в самия й център, където тихичко си мърмореше нещо насън.

— Казах да загасиш лампата! — извика гневно господин Стоножка.

— На мен ли говориш? — попита Джеймс.

— Естествено, че не говоря на теб, магаре такова! Онази луда Светулка е заспала с включена лампа!

За пръв път, откакто бе влязъл в стаята, Джеймс погледна нагоре към тавана, където видя нещо необикновено. Същество, подобно на гигантска муха без криле (беше дълго най-малко един метър), стоеше надолу с главата на шестте си крака в центъра на тавана, а задницата му сякаш буквално гореше. Прекрасна зелена светлина, ярка като най-силната електрическа крушка, се излъчваше от опашката му и осветяваше цялата стая.

— Това светулка ли е? — попита Джеймс, без да откъсва поглед от светлината. — Не ми прилича на насекомо.

— Разбира се, че е светулка — отвърна господин Стоножка. — Поне така твърди. Всъщност си съвсем прав. Тя е просто женска светулка без криле. Събуди се, мързелано!

Но Светулката не помръдна, затова господин Стоножка се протегна от хамака си и взе от пода една обувка.

— Изгаси проклетата светлина! — извика той и хвърли обувката към тавана.

Светулката бавно отвори очи и се взря в господин Стоножка.

— Няма нужда да си толкова груб — каза тя хладно. — Всичко с времето си.

— О, я загаси светлината, да не я угася аз! — извика господин Стоножка.

— О, здравей, Джеймс! — поздрави го Светулката, погледна надолу и му помаха усмихнато. — Не разбрах, че си дошъл. Добре дошъл, миличък, добре дошъл… и лека нощ!

После се чу щракване и светлината угасна.

Джеймс Хенри Тротър лежеше в тъмното с отворени очи, слушаше чудатите звуци, които „съществата“ издаваха в съня си, и се чудеше какво ли ще се случи на сутринта. Вече започваше много да харесва новите си приятели. Те изобщо не бяха толкова страшни, колкото изглеждаха на външен вид. Струваха му се изключително любезни и добри, въпреки всички крясъци и спорове помежду им.

— Лека нощ, Стар зелен скакалецо — прошепна той. — Лека нощ, Божа кравичке… Лека нощ, госпожице Паяк… — Но преди да изброи всички, той заспа.