Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (2)

Едно

Докато не навърши четири години, Джеймс Хенри Тротър бе щастлив. Живееше спокойно с майка си и баща си в красива къща на брега на морето. Наоколо имаше много деца, с които да си играе, плаж, по който да тича, и океан, в който да се вози с лодка. Водеше идеалния живот за малко момче.

Но един ден майката и бащата на Джеймс отидоха в Лондон на пазар и се случи нещо ужасно. И двамата неочаквано бяха изядени (посред бял ден, при това на улица, гъмжаща от хора) от огромен разярен носорог, избягал от лондонския зоопарк.

Навярно си представяте колко ужасно преживяване е било това за двама толкова добри родители. Но в крайна сметка се оказа много по-ужасно за Джеймс, отколкото за тях. Техните мъки приключиха за миг. Бяха мъртви точно за трийсет и пет секунди. Горкичкият Джеймс обаче си бе жив и здрав и изведнъж се озова сам и уплашен в големия враждебен свят. Прекрасната къща край морето трябваше незабавно да бъде продадена и момченцето, само с един малък куфар, съдържащ пижама и четка за зъби, бе изпратено да живее при двете си лели.

Те се казваха леля Спондж и леля Спайкър и с голямо съжаление трябва да отбележа, че и двете бяха много лоши. Бяха егоистки, мързеливи, жестоки и от самото начало започнаха да бият Джеймс без причина. Никога не се обръщаха към него с истинското му име, а му викаха „противен малък звяр“, „мръсна напаст“ и „окаян сополанко“, и не му даваха играчки, с които да си играе, или книжки с картинки, които да разглежда. Стаята му бе гола като затворническа килия.

Леля Спондж, леля Спайкър, а сега и Джеймс, живееха в чудата порутена къща, кацнала на върха на хълм в Южна Англия. Хълмът бе толкова висок, че почти от всяко място в градината Джеймс можеше да погледне надолу и да види ширналия се на километри удивителен пейзаж от гори и поля; а в изключително ясни дни, ако погледнеше в правилната посока, виждаше мъничко сиво петънце на хоризонта — старата му къща, в която бе живял с любящите си родители. А отвъд нея забелязваше и океана — дълга тънка черно-синкава ивица, като мастилена линия под късче небе.

На Джеймс обаче му беше забранено да слиза от хълма. Леля Спондж и леля Спайкър не си правеха труда да го извеждат на разходка или на пикник, но и не му позволяваха да излиза сам.

— Малкото гнусно зверче само ще направи някоя беля, ако излезе от градината — беше казала леля Спайкър. А и му бяха обещали страшни наказания, като например да го заключат за цяла седмица в мазето при плъховете, ако се осмели дори да прескочи оградата.

Градината, простираща се по цялото било на хълма, беше голяма и пуста, а единственото дърво в нея (като изключим няколкото мръсни стари лаврови храста в дъното) бе стара праскова, която не раждаше плодове. В двора нямаше люлка, катерушка, пясъчник или каквото и да било друго, а лелите не канеха на хълма деца, за да си играят с горкичкия Джеймс. Нямаше дори куче или котка, които да му правят компания. И с времето момчето ставаше все по-тъжно и все по-самотно, и с часове стоеше на оградата и се взираше с копнеж в прекрасния, но забранен свят на гори, полета и морета, който се простираше в краката му като вълшебен килим.