Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (7)

Шест

— Спондж! Спондж! Ела да видиш това!

— Кое?

— Праскова! — крещеше леля Спайкър.

— Какво?

— Праскова! Ето там, на най-високия клон! Виждаш ли я?

— Сигурно си се объркала, скъпа Спайкър. Това нещастно дърво никога не ражда праскови.

— Но сега има, Спондж! Виж сама!

— Будалкаш ме, Спайкър. Нарочно ме караш да точа лиги, защото знаеш, че там няма нищо за хапване. Та дървото дори не цъфти, да не говорим да роди праскови. Казваш, че е на най-високия клон, нали? Нищичко не виждам. Колко интересно… Хм, хм… Мили боже! Мътните ме взели! Там наистина има праскова!

— При това голяма и хубава! — рече леля Спайкър.

— Каква красота! — възкликна леля Спондж.

В този миг Джеймс бавно остави брадвата и се обърна да погледне към двете жени, застанали под дървото.

„Нещо ще се случи — помисли си той. — Всеки момент ще се случи нещо странно.“ Той нямаше ни най-малка представа какво ще е то, но усещаше до мозъка на костите си, че ще стане скоро. Усещаше го във въздуха… във внезапната тишина, надвиснала над градината…

Джеймс се приближи малко към дървото на пръсти. В момента лелите мълчаха. Просто стояха под дървото и се взираха в прасковата. Не се чуваше никакъв звук, не полъхваше вятър, а над главите им слънцето светеше в ясното синьо небе.

— Изглежда ми узряла — наруши тишината леля Спайкър.

— Тогава защо не я изядем? — облиза устни леля Спондж. — Ще си я разделим на половина. Хей, Джеймс! Ела тук да се покатериш на дървото!

Джеймс изтича при тях.

— Искам да откъснеш онази праскова на най-високия клон — продължи леля Спондж. — Виждаш ли я?

— Да, лельо Спондж, виждам я!

— И да не си посмял да си отхапеш от нея. С леля ти Спайкър ще си я разделим на половина. Хайде, качвай се!

Джеймс отиде до ствола на дървото.

— Спри! — нареди бързо леля Спайкър. — Чакай малко! — Тя се взираше в клоните със зяпнала уста, а очите й се облещиха, сякаш бе видяла призрак. — Виж! Виж, Спондж, виж!

— Какво ти става? — попита раздразнено леля Спондж.

— Расте! — извика леля Спайкър. — Става все по-голяма!

— Кое?

— Прасковата, естествено!

— Шегуваш се!

— Ами виж сама!

— Скъпа Спайкър, това са пълни глупости. Невъзможно е. Това… това… Я чакай малко. Не… не… не е възможно… Не… Да… Мили боже! Прасковата наистина расте!

— Вече е почти двойно по-голяма! — извика леля Спайкър.

— Не е възможно!

— Но е вярно!

— Това е чудо!

— Гледай! Гледай!

— Гледам!

— Велики небеса! — викна леля Спайкър. — Виждам как се издува и нараства пред очите ми!