Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (39)

Трийсет и осем

Пет минути по-късно те бяха вече в безопасност на земята и Джеймс въодушевено разказваше историята си на група слисани официални лица.

И изведнъж всички, слезли от прасковата, се превърнаха в герои! Придружиха ги по стълбите на кметството, където кметът на Ню Йорк изнесе приветствена реч. И докато той говореше, сто майстори, въоръжени с въжета, стълби и скрипци, се събраха на покрива на Емпайър Стейт Билдинг, вдигнаха гигантската праскова от кулата и я спуснаха на земята.

Тогава кметът извика:

— Сега трябва да организираме парад за прекрасните ни гости!

И така, направиха процесия, а в първата кола (огромна открита лимузина) седяха Джеймс и всичките му приятели.

След тях пътуваше самата гигантска праскова. Мъже с кранове и куки бързо я натовариха в голям камион и сега тя стоеше в каросерията и се извисяваше огромна, горда и неотразима. Разбира се, имаше малка дупка на дъното, където я бе пронизала кулата на Емпайър Стейт Билдинг, но никой не го беше грижа за това — нито за прасковения сок, който капеше по улицата.

Зад прасковата, хлъзгайки се по прасковения сок, вървеше лимузината на кмета, а зад лимузината на кмета се редяха двайсет други лимузини, в които се возеха важни хора от града.

Тълпите полудяха от въодушевление. Те се бяха струпали от двете страни на улиците, стояха по прозорците, ръкопляскаха, викаха, надаваха радостни възгласи и хвърляха конфети, а Джеймс и приятелите му стояха прави в колата си и им махаха, докато минаваха покрай тях.

Тогава се случи нещо любопитно. Шествието вървеше бавно по Пето авеню, когато изведнъж едно малко момиченце с червена рокля изтича от тълпата и извика:

— О, Джеймс! Моля те, може ли да си отхапя едно мъничко парченце от прекрасната ти праскова?

— Заповядай! — извика Джеймс в отговор. — Яж колкото поискаш! И без това все някога ще се развали!

Щом каза това, около петдесет деца се откъснаха от тълпата и изтичаха на улицата.

— Може ли и ние да си хапнем? — попитаха те.

— Разбира се! — отвърна Джеймс. — Яжте до насита!

Децата скочиха на камиона, спуснаха се като мравки върху прасковата и започнаха да ядат колкото им душа иска. А щом новината за това плъзна бързо от улица на улица, още момченца и момиченца се стекоха от всички посоки към пиршеството. Скоро опашка от деца, дълга около километър, вървеше след прасковата, която се придвижваше бавно по Пето авеню. Гледката наистина беше очарователна.

Някои хора имаха чувството, че Хамелинският ловец на плъхове^[1] изведнъж се е появил в Ню Йорк. А за Джеймс, който не бе и мечтал, че на света може да има толкова много деца, това бе най-прекрасното нещо, което му се беше случвало.

Докато шествието приключи, целият гигантски плод беше изяден напълно, а на камиона остана само голямата кафява костилка, облизана до блясък от хиляди детски езичета.