Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (24)

Двайсет и три

За миг всички изскочиха навън.

— О, не е ли прекрасно! — завикаха те.

— Какво удивително усещане!

— Сбогом, акули!

— Ех, на това му се казва пътуване!

Госпожица Паяк, която съвсем буквално пискаше от вълнение, сграбчи Стоножката през кръста и двамата се завъртяха в танц около дръжката на прасковата. Червея се изправи на опашката си и се заизвива сам от радост. Стария зелен скакалец продължи да скача все по-високо и по-високо. Божата кравичка изтича при Джеймс и топло му стисна ръка. Светулката, която и в най-добрия случай беше много срамежливо и мълчаливо създание, седеше и сияеше от удоволствие близо до входа на тунела. Дори Копринената буба, пребледняла, отслабнала и напълно изтощена, изпълзя, за да види удивителното издигане.

Носеха се все по-нагоре и по-нагоре и скоро се издигнаха високо колкото камбанарията на църква.

— Малко се притеснявам за прасковата — обърна се Джеймс към останалите, след като танците и възгласите утихнаха. — Чудя се колко ли са я повредили акулите отдолу. Оттук няма как да разбера.

— Мога да се спусна отстрани и да проверя — предложи госпожица Паяк. — Уверявам те, за мен не представлява никаква трудност. — И без да дочака отговор, тя бързо изтъка нишка и я завърза за дръжката на прасковата. — Ще се върна за нула време — рече госпожица Паяк и скочи спокойно надолу, като размотаваше нишката след себе си.

Останалите се събраха разтревожено на мястото, от което скочи тя.

— Няма ли да е ужасно, ако нишката се скъса? — попита Божата кравичка.

Последва доста дълго мълчание.

— Добре ли си, госпожице Паяк? — провикна се Стария зелен скакалец.

— Да, благодаря! — долетя гласът й отдолу. — Качвам се! — И госпожица Паяк тръгна обратно нагоре, като поставяше крак пред крак по нишката и в същото време прибираше в тялото си онази част от въжето, по която вече беше минала.

— Много ли е зле? — попитаха я останалите. — Много ли са изгризали? Цялото дъно ли е надупчено?

Госпожица Паяк се изкатери на палубата с доволно, но и озадачено изражение.

— Няма да повярвате — каза тя, — но всъщност по дъното няма почти никакви дупки! Прасковата е почти непокътната! Отхапани са само малки парченца тук и там, но нищо повече.

— Сигурно грешиш — каза Джеймс.

— Естествено, че греши! — рече Стоножката.

— Честно, истината казвам — отвърна госпожица Паяк.

— Но около нас плуваха стотици акули!

— Водата се пенеше от тях!

— Видяхме как отварят и затварят огромните си усти!

— Не ме интересува какво сте видели — отвърна госпожица Паяк. — Сигурно е обаче, че не са нагризали прасковата.

— Тогава защо започнахме да потъваме? — попита Стоножката.

— Може би изобщо не сме потъвали — предположи Стария зелен скакалец. — Може просто да сме били толкова уплашени, че да сме си въобразили.

Това всъщност бе по-близо до истината, отколкото предполагаха. Виждате ли, акулата има извънредно дълъг и остър нос, а устата й е разположена на изключително неудобно място от долната страна на лицето, при това доста назад. Затова за нея е почти невъзможно да впие зъби в огромен гладък кръгъл предмет като прасковата. Дори рибата да се обърне с гръб, пак няма да успее, защото носът все й пречи. Ако сте виждали мъничко кученце, което се опитва да захапе голяма топка, горе-долу имате представа как стоеше въпросът с акулите и прасковата.

— Сигурно е някакво вълшебство — каза Божата кравичка. — Навярно дупките сами са се затворили.

— Вижте! Под нас има кораб! — извика Джеймс.

Всички изтичаха до края на прасковата и погледнаха надолу. Никой от тях досега не бе виждал кораб.

— Изглежда голям.

— Има три комина!

— Виждат се дори хората по палубите!

— Да им помахаме! Дали ще ни забележат?

Нито Джеймс, нито другите знаеха, че корабът под тях се казваше „Куин Мери“ и плаваше през Ламанша на път за Америка. А на мостика стоеше капитанът с група офицери, които зяпаха огромната топка в небето.

— Това не ми харесва — каза капитанът.

— Нито пък на мен — рече помощник-капитанът.

— Следи ли ни? — попита навигаторът.

— Казвам ви, тази работа не ми харесва — промърмори капитанът.

— Може да е опасно — рече помощник-капитанът.

— Точно така! — извика капитанът. — Това е тайно оръжие! О, небеса! Веднага уведоми кралицата! Цялата страна трябва да бъде предупредена! И ми донеси телескопа.

Помощник-капитанът подаде телескопа на капитана. Капитанът го вдигна и погледна през него.

— Навсякъде има птици! — извика той. — Цялото небе гъмжи от птици! Какво, за бога, правят? Я чакай! Чакай малко! На онова нещо има хора! Виждам ги как мърдат! Има… хм… тази проклетия настроена ли е правилно? Прилича на малко момче с къси панталони! Да, виждам там да стои малко момче с къси панталони! Има и… има и… нещо, което прилича на гигантска божа кравичка!

— Чакайте малко, капитане! — каза помощник-капитанът.

— И огромен зелен скакалец!

— Капитане! — рече рязко помощник-капитанът.

— И паяк исполин!

— О, боже, пак е пил уиски — прошепна навигаторът.

— И огромна, невероятно огромна стоножка! — продължи капитанът.

— Повикай корабния лекар — каза помощник-капитанът. — Капитанът не е добре.

Миг по-късно огромната топка изчезна зад един облак и хората на кораба повече не я видяха.