Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (13)

Дванайсет

Джеймс реши, че сега не е най-подходящият момент да се муси, отиде до дивана и коленичи до господин Стоножка.

— Много ти благодаря — каза господин Стоножка. — Много си мил.

— Имаш доста обувки — промърмори Джеймс.

— Имам доста крака — отвърна гордо господин Стоножка. — И доста ходила. По-точно — сто.

— Пак започва! — обади се за пръв път Червея. — Не може да се насити да говори за краката си! Изобщо не са сто, а само четирийсет и два! Проблемът е, че повечето хора изобщо не си правят труда да ги преброят, просто приемат думата му. А и без това не е никакво чудо, че господин Стоножка има много крака.

— Горкичкият — прошепна господин Стоножка в ухото на Джеймс. — Той е сляп. Не вижда колко съм красив.

— Според мен — отвърна Червея, — наистина удивителното е изобщо да нямаш крака и въпреки това да можеш да ходиш.

— И наричаш това ходене! — извика господин Стоножка. — Ти се влачиш! Просто се влачиш!

— Плъзгам се — заяви превзето Червея.

— Ти си слузесто животно! — възкликна господин Стоножка.

— Не съм слузесто животно. Аз съм полезно и много обичано животно. Попитай всеки градинар. А що се отнася до теб…

— Аз съм вредител! — заяви господин Стоножка с широка усмивка и потърси с поглед одобрението на останалите.

— Той страшно се гордее с това — обясни Божата кравичка и се усмихна на Джеймс. — Макар, убий ме, да не мога да разбера защо.

— Аз съм единственият вредител в тази стая! — извика господин Стоножка все още ухилен. — Ако не броим Стария зелен скакалец. Но на него времето му мина вече. Твърде стар е, за да вреди.

Стария зелен скакалец обърна огромните си черни очи към господин Стоножка и го изгледа смразяващо.

— Млади приятелю — заговори той бавно, с дълбок, укорителен тон, — никога през живота си не съм бил вредител. Аз съм музикант.

— Чу ли, чу ли? — попита Божата кравичка.

— Джеймс — обърна се към него господин Стоножка. — Името ти е Джеймс, нали?

— Да.

— Е, Джеймс, през живота си виждал ли си толкова голяма и разкошна гъсеница като мен?

— Не съм — отвърна Джеймс. — Как, за бога, стана това?

— Изключително странна работа — рече господин Стоножка. — Много, много странна. Нека ти разкажа какво се случи. Разхождах се из градината под старата праскова и изведнъж едно чудато малко зелено нещо се плъзна пред носа ми. Беше яркозелено и необикновено красиво. Приличаше на малко камъче или кристалче…

— Знам какво е било! — извика Джеймс.

— И с мен се случи същото! — рече Божата кравичка.

— И с мен! — възкликна госпожица Паяк. — Изведнъж навсякъде плъзнаха малки зелени нещица! В пръстта гъмжеше от тях.

— Аз дори глътнах едно! — заяви гордо Червея.

— Аз също! — възкликна Божата кравичка.

— А аз глътнах три! — извика господин Стоножка. — Но кой всъщност разказва историята? Не ме прекъсвайте!

— Вече е късно за истории — заяви Стария зелен скакалец. — Време е за сън.

— Няма да спя с обувки! — възрази господин Стоножка. — Колко още остават за събуване, Джеймс?

— Досега свалих май около двайсет — отвърна момчето.

— Значи остават осемдесет — пресметна господин Стоножка.

— Двайсет и две, а не осемдесет! — изписка Червея. — Пак лъже.

Господин Стоножка се разтресе от смях.

— Стига си ходил по нервите на Червея — скастри го Божата кравичка.

Това накара господин Стоножка да се разсмее истерично.

— Ходя, да! — загърчи се от смях тя и посочи Червея. — Защото, за разлика от него, имам крака!

Джеймс реши, че всъщност харесва господин Стоножка. Той явно бе калпазанин, но за Джеймс беше приятна промяна да чува наоколо смях. Откакто живееше тук, не бе чувал леля Спондж и леля Спайкър да се смеят на глас.

— Наистина трябва да поспим — каза Стария зелен скакалец. — Утре ни чака тежък ден. Госпожице Паяк, ще бъдеш ли така добра да ни направиш легла?