Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (31)

Трийсет

Всички вдигнаха глави и се ослушаха.

— Шшт! Ето го отново!

Но гласът долиташе от толкова далеч, че не можеха да разберат какво казва.

— Това е Облачен човек! — извика госпожица Паяк. — Знам си, че е Облачен човек! Пак са ни подгонили!

— Идва отгоре! — рече Червея и всички автоматично вдигнаха глави, освен господин Стоножка, който не можеше да мърда.

— Ох! Помощ! Милост! Този път няма да ни се размине! — завикаха те. Защото онова, което видяха и което се извиваше и усукваше точно над главите им, беше огромен черен облак, ужасяващ, опасен, гръмотевичен облак; той започна да гърми и трещи още щом вдигнаха очи към него. И тогава от върха на облака отново се чу далечният глас, този път силно и ясно:

— Отваряйте крановете! — извика той. — Отваряйте крановете! Отваряйте крановете!

Три секунди по-късно цялата долна част на облака сякаш се разтвори като книжна кесийка и… от нея се изля вода! Те я видяха. Беше съвсем лесно, защото това не бяха дъждовни капки. Изобщо не бяха дъждовни капки. Беше огромно количество вода, като че ли взета от цяло езеро или океан; изля се от небето върху тях и продължи да се лее ли, лее, като първо повали чайките, а после се изсипа върху самата праскова, докато горките пътници пискаха от страх и се протягаха паникьосано да се хванат за нещо — за дръжката, за копринените нишки, за каквото намерят — а през цялото време водата се изсипваше и бучеше върху им, бушуваше, плискаше, пръскаше, шляпаше, вихреше се, кипеше, хриптеше и ревеше, сякаш бяха заклещени под най-големия водопад в света и не можеха да се скрият никъде. Не можеха да говорят. Не виждаха нищо. Не можеха да дишат. А Джеймс Хенри Тротър, стиснал здраво една от копринените нишки над дръжката на прасковата, си каза, че това вече със сигурност е краят. Но тогава, също толкова внезапно, колкото беше започнал, пороят спря. Бяха излезли изпод облака живи и здрави. Гигантската праскова отново се понесе спокойно из загадъчното, обляно от лунна светлина небе.

— Удавих се! — рече задавено Стария зелен скакалец и изплю литри вода.

— Водата се просмука през кожата ми! — изстена Червея. — Все си мислех, че кожата ми е водонепромокаема, но не е, и сега съм пълен с дъждовна вода.

— Вижте ме! — извика възторжено господин Стоножка. — Дъждът ме изми! Всичката боя падна! Отново мога да се движа!

— Това е най-лошата новина, която съм чувал от дълго време — промърмори Червея.

Стоножката затанцува по палубата, направи няколко салта и запя с цяло гърло:

Браво на бурята и на дъжда!

Изми ме тяхната вода!

Вече движа се, нали?

И нищичко не ме боли.

Пак съм аз сега

най-големият и най-красив

вредител на света!

— О, я млъквай! — нареди Стария зелен скакалец.

— Вижте ме! — извика Стоножката.

Вижте ме, свободен съм отново!

Без драскотина, синина и рана!

А мислеха си всички, че съм в гроба,

но без малко и това да стане!

Но кожата успях да си спася

и пак съм най-красивата Стоножка на света!