Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (26)

Двайсет и пет

Джеймс не искаше Червея и Стоножката отново да се карат, затова бързо попита Червея:

— А ти свириш ли?

— Не, но умея други неща. Някои са наистина необикновени — отвърна по-ведро Червея.

— Като например?

— Следващия път, когато си на полето или в някоя градина, се огледай и си спомни следното: всяка прашинка от почвата, която виждаш, е преминала през тялото на червей през последните няколко години! Не е ли удивително?

— Не е възможно! — възкликна Джеймс.

— Скъпо момче, това е факт.

— Искаш да кажеш, че ядеш пръст?

— Като луд — отвърна гордо Червея. — Влиза от единия край и излиза от другия.

— Но какъв е смисълът?

— Как така какъв е смисълът?

— Защо го правиш?

— Заради фермерите. Така почвата става хубава, лека и рохка, за да могат посевите да растат лесно в нея. Ако искаш да знаеш, фермерите не могат без нас. Ние сме незаменими. Изключително важни сме. Затова е напълно нормално фермерите да ни обичат. Струва ми се, че ни обичат повече и от божите кравички.

— Божите кравички ли! — възкликна Джеймс и се обърна към нея. — И вас ли обичат фермерите?

— Така казват — отвърна скромно Божата кравичка, цялата изчервена. — Всъщност, доколкото знам, на някои места фермерите ни обичат толкова много, че ходят и купуват божи кравички с шепи, а после ни пускат из нивите. Много са доволни, когато в полетата им има много божи кравички.

— Но защо?

— Защото изяждаме всички вредни насекоми, които гризат посевите на фермерите. Това им помага изключително много, а не вземаме нито стотинка за работата си.

— Мисля, че си удивителна — каза й Джеймс. — Може ли да те попитам нещо специално?

— Моля.

— Вярно ли е, че възрастта на божата кравичка може да се отгатне по броя на точките й?

— О, не, това е само детска приказка. Броят на точките ни никога не се променя. Някои от нас, естествено, се раждат с повече точки от други, но броят им никога не се променя. Това е просто начин да се разбере към коя част от семейството принадлежим. Аз например, както виждаш сам, съм божа кравичка с девет точки. Голям късмет имам. Хубаво е да си от този вид.

— Наистина е така — отвърна Джеймс и се полюбува на красивите й алени крилца с деветте черни точки върху тях.

— От друга страна — продължи Божата кравичка, — някои мои роднини с по-лош късмет имат едва по две точки на крилцата си! Представяш ли си? Наричат се божи кравички с две точки и със съжаление трябва да отбележа, че са изключително разпространени и невъзпитани. Естествено, има и божи кравички с по пет точки, макар това да е прекалено шикозно за моя вкус.

— А фермерите всички видове божи кравички ли обичат? — попита Джеймс.

— Да — отвърна тихо Божата кравичка. — Обичат всички видове.

— Изглежда, всички тук са много обичани! Колко хубаво! — възкликна Джеймс.

— Не и аз! — извика Стоножката. — Аз съм вредител и се гордея с това! О, какъв противен и нахален вредител съм аз!

— Чуйте го само — обади се Червея.

— А ти, госпожице Паяк? — обърна се към нея Джеймс. — И ти ли си толкова обичана от всички?

— Уви, не — въздъхна силно госпожица Паяк. — Мен изобщо не ме обичат. Въпреки че върша само добрини. По цял ден ловя мухи и комари в мрежите си. Аз съм почтено създание.

— Знам това — отвърна Джеймс.

— Отнасят се много несправедливо с паяците — продължи госпожица Паяк. — Ето например миналата седмица твоята ужасна леля Спондж удави горкия ми баща в канала на ваната.

— О, колко ужасно! — извика Джеймс.

— Гледах случката от един ъгъл на тавана — промърмори госпожица Паяк. — Беше отвратително. Повече не го видяхме. — Една едра сълза се търкулна по бузата й и капна на пода.

— Но не носи ли лош късмет да убиеш паяк? — попита Джеймс и погледна въпросително останалите.

— Естествено, че носи лош късмет да убиеш паяк! — извика Стоножката. — Това носи най-лошия късмет на света. Виж какво стана с леля Спондж след това! Бум! Всички усетихме как прасковата я премаза, нали? О, колко ли доволна си останала, госпожице Паяк!

— Да, доста доволна останах — потвърди госпожица Паяк. — Ще ни изпееш ли песен по случая, моля те?

И Стоножката запя.

Леля Спондж бе ужасно дебела,

ходеше бавно и тромаво при това.

Шкембето си месесто влачеше тежко

и в тревата пристъпваше едва-едва.

Затова плоска да стане реши, стройна и тънка като фиданка.

„Довечера гладна си лягам — заяви, —

за да взема да отслабна.“

Но гигантската праскова от дървото си падна,

търкулна се бързо и я повали,

и чудо невиждано стана,

направи я много по-слаба отпреди.

— Много хубава песен — рече госпожица Паяк. — А сега ни изпей нещо за леля Спайкър.

— С удоволствие — ухили се Стоножката.

Леля Спайкър като клечка бе тънка,

суха като кокал и дори без гънка.

Толкова висока и слаба бе тя,

че приличаше ужасно на дръжка на метла!

 

„На туй край ще сложа — смръщи се тя. —

Ще напълнея доволно, ще натрупам кила!

Бонбони и шоколади с шепи ще ям,

и сладки, и торти по цял килограм.“

 

„Ах, да — решено тя заяви, —

фигурата си ще променя аз до зори!“

Прасковата подсмихна се:

„Това на мен остави“.

И в тревата размаза я силно за миг!

Всички заръкопляскаха и го подканиха да им попее още, а господин Стоножка подхвана любимата си песен:

Едно време, отдавна, преди векове,

когато прасето още беше свиня,

кокошките за престиж смъркаха енфие,

а маймуните дъвчеха тютюн на листа,

патиците врякаха силно „ква-ква“,

бодливите прасета пиеха тежки вина,

козите ядяха тапиока,

а старата леля Хъбард се заклещи в…

— Внимавай, Стоножке! — извика Джеймс. — Внимавай!