Роалд Дал
Джеймс и гигантската праскова (11)

Десет

Дупката бе доста голяма, като онези, които животни с размера на лисица дълбаеха.

Джеймс коленичи и пъхна вътре глава и рамене.

Пропълзя в дупката.

Продължи да пълзи.

„Това не е дупка — помисли си той развълнувано. — Това е тунел!“

Тунелът беше влажен и тъмен, а навсякъде около него се носеше интересното сладко-горчиво ухание на прясна праскова. Подът под краката на момчето беше подгизнал, стените — мокри и лепкави, а от тавана покапваше прасковен сок. Джеймс отвори уста и улови няколко капки с език. Вкусът беше превъзходен.

Започна да пълзи нагоре, тунелът като че ли отиваше право към сърцевината на плода. През няколко секунди спираше и си отхапваше от стената. Прасковата беше сладка и сочна, и невероятно освежаваща.

Пропълзя още няколко метра и тогава изведнъж — бум — главата му се удари в нещо изключително твърдо, което препречваше пътя. Той вдигна очи. Пред него имаше плътна стена, която на пръв поглед изглеждаше направена от дърво. Той я докосна с пръсти. На пипане определено беше като дърво, само че много грапава и набраздена.

— О, небеса! — възкликна той. — Знам какво е това! Стигнал съм до костилката на прасковата!

В следващия миг забеляза, че в костилката има изсечена вратичка. Той я бутна. Вратата се отвори. Джеймс пропълзя вътре и преди да успее да се огледа и да види какво има там, чу глас:

— Я виж ти кой е тук!

А друг глас добави:

— Чакахме те!

Джеймс спря и зяпна онези, които говореха, пребледнял от страх.

Тръгна да става, но коленете му трепереха толкова силно, че се наложи да седне на пода. Озърна се назад и си помисли, че може да се стрелне обратно в тунела, но вратата беше изчезнала. Сега зад него имаше само плътна кафява стена.