Джейн Остин
Ема (7)

7

В самия ден на пътуването на мистър Елтън до Лондон пред Ема се откри още една възможност да се покаже любезна пред приятелката си. Както обикновено, Хариет се появи в Хартфийлд малко след закуска. След известно време се прибра у дома, за да се върне отново за вечеря. Дойде по-скоро, отколкото се бяха уговорили, със забързан и развълнуван вид и обяви, че се е случило нещо необикновено, което копнее да разкаже. Само след половин минута всичко излезе на бял свят. Веднага след като се прибрала у мисис Годард, разбрала, че мистър Мартин е бил там преди час и като научил, че тя не е у дома, а и не я очакват скоро, оставил за нея пакет, изпратен от една от сестрите му, и си тръгнал. Когато отворила пакета, освен нотите на две песни, които била заела на Елизабет, Хариет намерила и писмо, адресирано до себе си. То било от мистър Мартин и съдържало недвусмислено предложение за женитба. Кой би могъл да предположи? Тя била толкова изненадана, че не знаела какво да стори. И все пак това си било предложение, а и писмото било написано толкова хубаво, или поне така било според нея! Пишел така, сякаш наистина много я обича, но тя не знаела какво да стори, затова дошла колкото може по-бързо, за да попита мис Удхаус какво трябва да направи. Ема се почувства неудобно, понеже приятелката й изглеждаше толкова доволна и раздвоена.

— Честна дума! — извика тя, — този млад човек е решен да не се лиши от нищо, просто защото не е попитал! С удоволствие би се сродил на добро място, ако му се отдаде такава възможност.

— Ще прочетете ли писмото? — помоли се Хариет. — Моля ви, много искам да го прочетете!

Ема нямаше нищо против да изпълни тази молба. Тя прочете писмото и остана удивена. Стилът му далеч надминаваше очакванията и. В него не само отсъстваха граматически грешки, но като съчинение то не би посрамило дори един джентълмен. Изказът, макар и съвсем обикновен, бе непосредствен и въздействащ, а чувствата, които разкриваше, правеха чест на автора му. Писмото бе кратко, говореше за здрав разум, топла привързаност, свобода на мисълта, благоприличие и дори деликатност на чувствата. Ема размишляваше върху всичко това, докато Хариет седеше в неспокойно очакване да чуе мнението й.

— Как ви се струва? — попита тя и веднага добави: — Хубаво ли е писмото, или е прекалено късо?

— Да, много хубаво писмо, наистина — бавно отвърна Ема. — Толкова хубаво, че нищо не е пропуснато. Мисля, че му е помогнала някоя от сестрите му. Трудно ми е да повярвам, че младият мъж, когото видях да разговаря с теб онзи ден, е написал това сам и че умее да се изразява така добре. Но все пак това не е стил на жена. Определено не е. Прекалено силен и сбит е и няма нищо общо с многословието, характерно за жените. Той несъмнено е един разумен млад мъж и предполагам, че има природна дарба да пише. Мисълта му е ясна и завладяваща и затова, вземе ли писалка в ръка, тя от само себе си намира правилните думи. Така е с някои мъже. Да, познавам този вид хора: буйни, решителни, донякъде чувствителни и съвсем не груби. Писмото е много хубаво — заключи Ема, връщайки й листа, — много по-хубаво, отколкото предполагах, Хариет.

— Ами… — все още в очакване промърмори Хариет, — ами… какво да правя сега?

— Какво да правиш ли? По отношение на кое? Писмото ли имаше предвид?

— Да.

— Но защо се колебаеш? Трябва да му отговориш, разбира се, при това незабавно.

— Да, но какво да напиша? Скъпа мис Удхаус, моля ви, посъветвайте ме!

— О, не, не. По-добре е писмото да си бъде само твое. Ще успееш да намериш подходящите думи, сигурна съм. Няма опасност да останеш неразбрана, което всъщност е най-важното. Отговорът трябва да бъде недвусмислен, да не оставя място за никакви съмнения и колебания, а думите, както подобава, трябва да подсказват благодарност за предложението и загриженост за болката, която причиняваш. Те сами ще излязат изпод перото ти, убедена съм. Няма защо да ти напомням да си дадеш вид, че много съжаляваш, задето го разочароваш.

— Значи смятате, че трябва да му откажа? — попита Хариет, свела поглед.

— Дали трябва да му откажеш ли? Но, скъпа Хариет, какво имаш предвид? Съмняваш ли се в това? Мислех, че… Моля за извинение, но сигурно аз греша. Положително съм те разбрала погрешно, ако изпитваш колебания за смисъла на отговора си. Мислех, че ме питаш само как да го построиш.

Хариет остана безмълвна, а Ема продължи малко резервирано:

— Доколкото разбирам, смяташ да отговориш благосклонно.

— Не, не е така, всъщност не смятам. Какво да правя? Посъветвайте ме какво да правя! Моля ви, скъпа мис Удхаус, кажете ми какво трябва да направя!

— Няма да ти дам никакъв съвет, Хариет. Няма да се намесвам. Трябва да решиш проблема насаме с чувствата си.

— Изобщо не подозирах, че той ме харесва толкова много — промълви Хариет, размишлявайки върху писмото.

Ема помълча още малко, но усетила, че омайното ласкателство на писмото може да се окаже прекалено силно, реши, че е най-добре да се намеси:

— Хариет, по принцип, когато жената се колебае дали да приеме един мъж, или не, би следвало да му откаже. Ако се съмнява в своето „да“, по-добре е направо да каже „не“. Бракът не е сполучлив, ако в него се встъпва с половин сърце, с раздвоени чувства. Смятам за свой дълг да ти кажа това като твоя по-възрастна приятелка, но не смятай, че се опитвам да ти повлияя.

— О, не, вие сте твърде мила, за да го направите… но ако можеше просто да ме посъветвате как е най-добре да постъпя… не, не искам да кажа това… както казвате, човек трябва да е напълно сигурен… не бива да се колебае… та това е нещо много сериозно… Може би все пак е по-разумно да му откажа. Мислите ли, че ще е по-добре да откажа?

— За нищо на света — благосклонно усмихната поде Ема — не бих те посъветвала нито едно от двете. Ти сама трябва да отсъдиш в полза на собственото си щастие. Ако предпочиташ мистър Мартин пред всеки друг, ако смяташ, че той е най-привлекателният мъж, когото си срещала някога, няма защо да се колебаеш! Ти се изчерви, Хариет. Сещаш ли се сега за някой друг, който да отговаря на това описание? Хариет, Хариет, не се самозаблуждавай, не се оставяй да те подведат състраданието и признателността. За кого се сещаш в този момент?

Признаците бяха благоприятни. Вместо да отговори, Хариет се извърна объркана и замислено се изправи до огъня. Макар писмото да беше все още в ръката й, тя механично го въртеше между пръстите си, без да му обръща внимание. Ема нетърпеливо, но обнадеждено очакваше резултата. Най-сетне след известно колебание Хариет каза:

— Мис Удхаус, понеже не искате да ми кажете мнението си, ще трябва да се справя сама, доколкото ми позволяват силите. Може да се каже, че съм решила и съм почти убедена, че ще откажа на мистър Мартин. Смятате ли, че съм права?

— Напълно си права, скъпа моя Хариет! Правиш тъкмо това, което трябва. Премълчах мнението си, докато се колебаеше, но сега, след като взе решение, мога спокойно да го одобря. Скъпа Хариет, толкова се радвам. Щеше да ми е тежко да се лиша от приятелството ти, но това следва неминуемо от брака ти с мистър Мартин. Докато изпитваше и най-малкото съмнение, аз не казах нищо, за да не ти повлияя, но за мен съгласието ти щеше да е равнозначно на загубата на приятел. Не бих могла да посещавам мисис Робърт Мартин във фермата Аби Мил. Сега ще останем заедно завинаги.

Хариет не бе подозирала опасността, на която се излага, но сега остана дълбоко поразена.

— Нямаше да можете да ме посещавате! — ужасено извика тя. — Разбира се, че не, но на мен и през ум не ми мина. Това би било ужасно! Какво избавление! Скъпа мис Удхаус, за нищо на света не бих се лишила от удоволствието и честта на вашето приятелство.

— Ако те бях изгубила, това би ми причинило непоносима болка, Хариет, но не виждам друг начин. Ти сама щеше да се лишиш от възможността да се движиш сред отбрано общество. Щях да съм принудена да се разделя с теб.

— Божичко, не бих го понесла! Никога вече да не мога да идвам в Хартфийлд! Това би ме убило!

— Мило, предано същество! Ти — прокудена във фермата Аби Мил! Затворена за цял живот сред простите и неграмотните! Чудя се как този млад мъж може да е толкова безочлив да го пожелае. Сигурно има доста високо мнение за себе си.

— Не бих казала, че е самовлюбен — възрази Хариет, тъй като съвестта й роптаеше срещу подобно обвинение. — Той е много добър и аз винаги ще му бъда много задължена и ще го уважавам, но това е нещо коренно различно от… Нали разбирате, от това, че той ме харесва, съвсем не следва, че и аз трябва да го харесвам! Не мога да не призная, че откакто започнах да идвам тук срещнах хора, които изобщо не могат да се сравняват с него по характер и обноски, а един от тях е толкова красив и привлекателен. Така или иначе, аз действително намирам мистър Мартин за много симпатичен млад мъж и го ценя високо, както и това, че е толкова привързан към мен и ми е написал такова писмо… Но да ви напусна!… Нищо не може да ме накара да направя това!

— Благодаря, благодаря, моя малка, мила приятелко, но ние няма да се разделим! Една жена не може да се омъжи за един мъж, само защото той й е направил предложение или защото е привързан към нея и е в състояние да напише едно сносно писмо.

— О, не! То и писмото е твърде кратко!

Ема забеляза тази проява на лош вкус, но я пропусна покрай ушите си с думите:

— Съвсем вярно.

Единствената й утеха от недодяланите му обноски, които биха я наранявали час по час, щеше да е убеждението, че съпругът й е в състояние да напише едно хубаво писмо.

— Ами да! Кой се интересува от някакво писмо! Важното е винаги да си щастлив с приятни събеседници около себе си. Вече съм твърдо решила да му откажа, но как да стане това? Какво да напиша?

Ема й каза, че отговорът не крие никакви трудности и я убеди направо да започне да го пише, а Хариет се съгласи с надеждата, че ще получи помощта й. И макар Ема да продължаваше да протестира срещу необходимостта от това, всъщност се намеси при съставянето на всяко изречение. Докато отговаряха на писмото му, се наложи да го препрочитат многократно и това така размекна Хариет, че стана нужда Ема да я стегне с няколко решителни реплики. Тя толкова се страхуваше да не направи мистър Мартин нещастен, непрекъснато се питаше какво ще си кажат майка му и сестрите му и така се притесняваше да не я помислят за неблагодарница, че според Ема, ако младият мъж се беше появил пред очите й в този момент, предложението му в края на краищата сигурно щеше да бъде прието.

Така или иначе, писмото бе написано, запечатано и изпратено. Въпросът бе приключен и Хариет — спасена. Тя беше доста тъжна през цялата вечер и Ема не можеше да не обърне внимание на добросърдечното й съжаление. Понякога го облекчаваше, като й говореше за обичта си към нея, а понякога изтъкваше идеята за мистър Елтън.

— Вече никога няма да ме поканят във фермата Аби Мил — бе изречено печално в отговор.

— Ако пък те поканеха, аз никога нямаше да понеса раздялата с теб. Ти си прекалено нужна на Хартфийлд, за да те отстъпим на Аби Мил.

— Сигурна съм, че никога не би ми се искало да отида там, защото съм щастлива единствено в Хартфийлд.

След малко последва друго:

— Мисис Годард би останала доста учудена, ако знаеше какво се е случило. Мис Неш със сигурност би се удивила, защото смята, че сестра й е омъжена много сполучливо, ама съпругът й е най-обикновен търговец на лен.

— Човек дори съжалява, ако открие повече гордост или съвършенство в една учителка, Хариет. Смея да твърдя, че мис Неш би ти завидила на подобна възможност да се омъжиш. В нейните очи такова завоевание изглежда ценно. Но тя е в пълно неведение за по-добрите възможности, които се разкриват пред теб. Вниманието, оказвано ти от една определена личност, едва ли вече е станало предмет на клюки в Хайбъри. Мисля, че засега ти и аз сме единствените, разгадали какво се крие зад вида и поведението му.

Хариет се изчерви, усмихна се и промърмори нещо от рода на това, че се чуди какво пък толкова й харесват. Мисълта за мистър Елтън й подейства ободряващо, но въпреки това не след дълго отново бе завладяна от нежност към отблъснатия мистър Мартин.

— Вече е получил писмото ми. Чудя се какво ли правят всички… дали сестрите му знаят… Ако той е нещастен, те също ще страдат. Надявам се да не го понесе прекалено тежко!

— Нека да помислим за приятелите, които не са сред нас, и са заети с по-весели неща — възкликна Ема. — Може би в този момент мистър Елтън показва портрета ти на майка си и на сестрите си и ги убеждава, че прототипът е много по-красив, а след като го питат за теб пет или шест пъти, той им позволява да узнаят името ти, твоето прелестно име.

— Моят портрет! Но нали го е оставил на Бонд стрийт?

— Ако е така, аз изобщо не познавам мистър Елтън. Не, моя скъпа, малка, скромна Хариет, помни ми думата, картината няма да бъде на Бонд стрийт, преди той да възседне коня си утре сутринта. Ще бъде негов спътник през цялата нощ, негова радост и утеха. Тя открива намеренията пред семейството му, запознавате с тях и възбужда в душите им най-приятните човешки чувства — несдържано любопитство и топло предразположение. Колко радостно, колко вдъхновено, недоверчиво и окрилено е въображението им!

Хариет продължаваше да се усмихва все по-широко.