Джейн Остин
Ема (41)

41

Юни завари Хартфийлд, изпълнен с надежди, планове и мълчаливо съучастие. За Хайбъри той не донесе никаква промяна. Семейство Елтън продължаваха да бръщолевят за посещението на семейство Саклинг и за това как щяха да използват тяхното ландо. Джейн Феърфакс все още беше при баба си, тъй като завръщането на семейство Кембъл от Ирландия бе отложено повторно за август, а не за средата на лятото. Джейн щеше да остане тук още цели два месеца, ако успееше да попречи на активната дейност, която развиваше мисис Елтън в нейна услуга, и да се спаси от това да заеме някое хубаво местенце против волята си.

Мистър Найтли, който по причини, известни единствено на самия него, не хареса Франк Чърчил още от самото начало, продължаваше да задълбочава това чувство. Подозираше, че Франк преследва Ема с подмолни кроежи. Това, че Ема бе избраницата му, изглеждаше неоспоримо. Всичко ясно говореше за това — вниманието, с което я обграждаше, намеците на баща му, сдържаното мълчание на втората му майка. Всичко съвпадаше, а думите, поведението, благоразумието и неблагоразумието подсказваха едно и също. Но докато много хора го свързваха с Ема, а самата Ема подозираше, че той е донякъде увлечен по Хариет, мистър Найтли започна да се усъмнява, че младият джентълмен не е безразличен към Джейн Феърфакс. Не можеше да го обясни, но помежду им цареше някакво разбиране, или поне той смяташе така, налице бяха признаци на възхищение от негова страна, и откакто ги забеляза, мистър Найтли не можеше да престане да им придава определено значение, колкото и да му се искаше да не повтаря грешките на Ема, породени от силата на въображението. Тя не бе присъствала, когато подозрението му се зароди за пръв път. Беше канен на вечеря у семейство Елтън, където щяха да бъдат всички от Рандълс и Джейн. Той забеляза поглед — по-скоро цяла поредица от погледи, които Франк отправи към мис Феърфакс и които съвсем не подхождаха на обожателя на мис Удхаус. Когато после отново се озова в компанията им, мистър Найтли не можеше да не си припомни какво бе видял, нито пък да отхвърли наблюденията, освен ако не бяха нещо подобно на Каупър и огъня му по здрач:

Това, което виждам, от мен е сътворено… Наблюденията породиха у него още по-силно подозрение, че между Франк Чърчил и Джейн съществува някакво скрито привличане и дори разбирателство.

Една вечер мистър Найтли се отправи към Хартфийлд след вечеря, за да прекара вечерта там, както често правеше. Ема и Хариет възнамеряваха да се разходят и той се присъедини към тях. На връщане попаднаха на една по-голяма група хора, които подобно на тях бяха сметнали, че е по-разумно да побързат с разходката, защото заплашваше да вали. Това бяха мистър и мисис Уестън, техният син и мис Бейтс с племенницата си. Първите трима срещнали случайно двете дами. Продължиха пътя си заедно и щом стигнаха до вратата на Хартфийлд, Ема, която знаеше, че подобно посещение щеше много да допадне на баща й, настоя всички да влязат и да пият чай с него. Обитателите на Рандълс се съгласиха незабавно. След една доста дълга реч от мис Бейтс, която почти никой не слушаше, тя също сметна, че е възможно да приеме толкова любезната покана на скъпата мис Удхаус.

Тъкмо влизаха в двора, и покрай тях премина мистър Пери, яхнал коня си. Мъжете обсъдиха качествата на животното.

— Между другото — обърна се след малко Франк Чърчил към мисис Уестън, — какво стана с плановете на мистър Пери да си купи карета?

Мисис Уестън се учуди:

— Изобщо не ми е известно да е имал подобни планове.

— Но аз го научих от вас. Писахте ми за това преди три месеца.

— Аз ли? Не е възможно!

— Разбира се, че ми писахте, спомням си много добре. Писахте ми, че се очаква много скоро. Мисис Пери споделила с някого и се чувствала много щастлива. Именно тя успяла да убеди съпруга си, защото смятала, че визитите в лошото време силно му вредят. Сега не си ли спомнихте?

— Кълна се, че сега за пръв път чувам за това.

— Наистина ли? За пръв път? Боже мой, не може да бъде!… Сигурно съм сънувал… но не, напълно съм убеден… Мис Смит, струва ми се, че сте изморена. Сигурно много ви се иска вече да сте у дома.

— Какви са тези работи? — възкликна мистър Уестън. — За Пери и за карета! Франк, нима мистър Пери възнамерява да си купува карета? Много се радвам, че може да си го позволи. Научил си от самия него, така ли?

— Не, сър — засмя се синът му, — изглежда не съм го научил от никого. Колко странно! Бях убеден, че мисис Уестън го е споменала в едно от писмата си до Енскомбе преди доста седмици заедно с всичките тези подробности, но след като тя твърди, че не е чувала нищо подобно до този момент, трябва да съм сънувал. Нали знаете, че съм голям фантазьор. Когато не съм в Хайбъри, си мечтая за всичките си познати тук, и щом приключа с най-близките приятели, започвам да си мечтая за мистър и мисис Пери.

— Все пак е странно, че толкова често ти се присънват такива смислени неща, свързани с хора, за които не е много вероятно да се сещаш често в Енскомбе. Пери щял да си купува карета и жена му го била убедила да го направи, защото била загрижена за здравето му — не се и съмнявам, че рано или късно трябва да се очаква именно това. Колко верни се оказват сънищата понякога! Е, Франк, сънят ти показва, че Хайбъри е в мислите ти, докато си далеч оттук. Ема, вие също сте голяма мечтателка, нали?

Но тя не го чу, защото бе избързала напред, за да съобщи на баща си за гостите, и успя да се изплъзне от намека на мистър Уестън.

— Да си кажем правичката — възкликна мис Бейтс, която от няколко минути се опитваше да вземе думата, — ако трябва да ви кажа моето мнение, не бих могла да отрека, че мистър Франк Чърчил със сигурност има… не искам да кажа, че не го е сънувал… аз самата понякога сънувам толкова странни неща… но ако питате мен, трябва да призная, че наистина мистър Пери имаше такива намерения през пролетта. Мисис Пери споменала за това пред майка ми. Семейство Коул също знаеха, но това беше тайна, която бе известна само на нас и която просъществува три дни. Мисис Пери много искаше съпругът й да има карета и една сутрин дойде много развълнувана при майка ми, защото смяташе, че най-сетне го е убедила. Джейн, не си ли спомняш, че баба ти ни разказа за това, когато се върнахме у дома? Забравих къде бяхме ходили, сигурно към Рандълс, да, мисля, че беше към Рандълс. Мисис Пери винаги е била толкова мила с майка ми. Не познавам човек, който да не е, наистина! Та тя споделила с майка ми строго поверително. Нямала нищо против и ние да научим, но никой друг. Оттогава до днес аз наистина не съм споменавала за това пред никого от познатите си. В същото време не мога да бъда съвсем сигурна, че не съм намекнала някой път, защото много добре знам, че се изпускам, преди да се усетя. Аз съм много бъбрива, наистина, и понякога думите просто се изплъзват изпод езика ми, без да усетя. Не съм като Джейн, а толкова ми се иска да бъда. Кълна се, че тя не би издала и най-незначителната тайна. Но къде е тя? А, ето я отзад. Отлично си спомням посещението на мисис Пери. Наистина необикновен сън!

Тъкмо влизаха в салона. Погледът, който мистър Найтли отправи към Джейн, изпревари този на мис Бейтс. Той извърна очи от лицето на Франк Чърчил, върху което му се стори, че прочете объркване — приглушено и с усмивка, и неволно погледна Джейн, но тя наистина беше назад и съсредоточено оправяше шала си. Мистър Уестън влезе в къщата. Останалите двама господа направиха път на Джейн. Мистър Найтли подозираше, че Франк Чърчил се опитва да привлече погледа й, но ако беше така, усилията му останаха напразни. Джейн премина между двамата и влезе вътре, без да удостои с поглед никого.

Нямаше време за повече обяснения или забележки. Трябваше да се примирят с версията за съня и мистър Найтли седна заедно с останалите около голямата модерна кръгла маса, която Ема въведе в Хартфийлд. Тя единствена бе в състояние да я постави там и да убеди баща си да я използва вместо малката маса в стил Пемброук, върху която в продължение на четиридесет години два пъти на ден са се сервирали многобройните блюда с ястия. Изпиха чая си с удоволствие и изглежда никой не бързаше да си тръгва.

— Мис Удхаус — започна Франк Чърчил, след като огледа масата зад себе си, — племенниците ви прибраха ли азбуките си, имам предвид онази кутия с букви? Стоеше ей там. Къде е сега? Изглежда ни очаква една неприятна вечер, която напомня по-скоро за зимата, отколкото за лятото. Една сутрин добре се забавлявахме с тези букви. Бих искал отново да си поставяме загадки.

Идеята достави удоволствие на Ема. Тя извади кутията и масата бързо се покри с буквите, които сякаш никой освен тях двамата не изгаряше от желание да използва. Всеки от тях започна бързо да образува думи, които другият отгатваше, но изглежда никой друг не желаеше да разгадава загадки. Играта беше съвсем тиха и поради това особено допадна на мистър Удхаус, който се разстройваше от по-шумните забавления, предлагани обикновено от мистър Уестън. Старият джентълмен седеше, отдаден на блажените си мисли за заминаването на „горкичките малки създания“, от време на време взимаше в ръка някоя озовала се наблизо буква и изтъкваше колко красиво я е изписала Ема.

Франк Чърчил постави една дума пред мис Феърфакс. Тя хвърли един поглед от другата страна на масата и се зае с нея. Франк седеше до Ема, а Джейн — срещу тях. От мястото си мистър Найтли можеше да наблюдава и тримата. Постави си за цел да види колкото е възможно повече неща, без да се издаде, че наблюдава. Думата беше разгадана и отстранена с лека усмивка. Ако намерението на дамата беше веднага да примеси картончетата и да скрие думата от погледа на присъстващите, тя щеше да погледне към масата, а не към отсрещната страна, тъй като картончетата не бяха разбъркани. Хариет, изгаряща от нетърпение при всяка нова дума, но без да успява да разгадае нито една, незабавно взе картончетата и се залови за работа. Тя седеше до мистър Найтли и се обърна към него за помощ. Думата беше грешка и когато Хариет възторжено я провъзгласи, Джейн се изчерви, което придаде на казаното неподозиран дотогава смисъл. Мистър Найтли смяташе, че по някакъв начин това е свързано със съня, но не знаеше как точно. Как бе възможно чувствителността и съобразителността да спят толкова дълбоко? Страхуваше се, че ще трябва решително да се намеси. Изглежда двуличието и лукавството го преследваха на всяка крачка. Буквите бяха просто начин да се мами и флиртува. Франк Чърчил използваше детската игра, за да прикрие другата си, много по-сериозна игра.

Мистър Найтли продължи да го наблюдава с голямо възмущение. С нарастваща тревога и недоверие наблюдаваше и двете му заслепени партньорки. Видя, че за Ема е приготвена кратка дума, която й бе подадена с престорено скромен и лукав поглед. Ема скоро я разгада и я намери за много забавна, макар да смяташе, че е редно да я разкритикува: „Глупости! Как не ви е срам!“ Малко след това мистър Найтли чу Франк да пита: „Ще я дам и на нея. Може ли?“. Ема се противопостави засмяно и с пламнали страни. „Не, не, не бива. Не трябва да го правите.“

Но той все пак го направи. Галантният млад мъж, който обичаше, без да чувства, и препоръчваше себе си противно на всяка учтивост, веднага подаде листчето на мис Феърфакс и с невъзмутима учтивост настоя пред нея да разгадае написаното. Изгарящ от любопитство да узнае каква е думата, мистър Найтли използва всеки удобен момент, за да надникне в листчето, и не след дълго съзря думата Диксън. Изглежда Джейн Феърфакс я разгада едновременно с него, но тя вероятно знаеше много повече за тайния смисъл, за голямата загадка, скрита в така подредените шест букви. Тя очевидно остана недоволна, вдигна поглед и като видя, че я наблюдават, се изчерви по-силно, отколкото той предполагаше, че изобщо е възможно. Единствените й думи бяха: „Не знаех, че собствените имена са разрешени“, след което още по-ядосано избута настрана буквите и изглеждаше решена да не участва повече в играта. Извърна лице от хората, които я бяха нападнали, и се обърна към леля си.

— Точно така, скъпа моя — възкликна мис Бейтс, макар Джейн да не бе казала нито дума. — Точно щях да кажа същото. Наистина е време да си вървим. Вече се стъмва и баба ти ще ни очаква. Уважаеми господине, толкова сте внимателен, но наистина трябва да ви пожелаем лека нощ.

Бързината, с която Джейн се отзова, показваше, че е готова и предварително решена да постъпи като леля си. Тя незабавно се изправи и се опита да напусне масата, но толкова хора се раздвижиха около нея, че й беше невъзможно да се отдалечи. На мистър Найтли се стори, че съзря как някой нетърпеливо побутна към Джейн нова поредица от букви, които тя решително блъсна настрани, без дори да ги погледне. После потърси шала си. И Франк Чърчил правеше същото. Падаше здрач и в стаята цареше бъркотия. Сър Найтли не можеше да каже как са се разделили.

Той остана в Хартфийлд след всички останали, а мислите му бяха заети с видяното по-рано. Толкова бе погълнат от сцената, че когато свещите се притекоха на помощ на наблюденията му, той реши, в качеството си на приятел, на много загрижен приятел, непременно да подскаже нещо на Ема и да й зададе някои въпроси. Не можеше безучастно да гледа опасността, в която тя се намираше.

— Ако нямате нищо против, Ема — подхвана той, — бих ли могъл да запитам с какво толкова ви развесели и в какво се криеше хапливостта на последната дума, която получихте вие и мис Феърфакс? Видях думата и съм нетърпелив да узная как е възможно тя дотолкова да развеселява едната и да притеснява другата.

Ема беше безкрайно объркана. Не би могла да си позволи да му даде истинското обяснение, защото макар подозренията й да не бяха изчезнали, тя страшно се срамуваше, че изобщо са й хрумнали.

— О, не значеше абсолютно нищо! — възкликна тя. — Стара шега помежду ни.

— Струва ми се, че шегата беше само между вас и мистър Чърчил — мрачно отбеляза той.

Надяваше се, че тя ще каже още нещо, но Ема не го стори. Предпочете да се захване с някаква работа, отколкото да говори. Той прекара известно време в колебание. Премисляше множество злини. Дали не бе безполезно да се намесва? Объркването на Ема и признатата близост помежду им изглежда доказваха чувствата й. Въпреки това реши да говори. Дължеше й го. Предпочиташе да рискува онова, което щеше да загуби, ако намесата му се окажеше нежелана, отколкото нейното добро. Трябва да се изправи лице в лице с каквото и да е, за да не се измъчва после, че е пренебрегнал опасността.

— Скъпа моя Ема — подхвана той с истинска нежност, — убедена ли сте, че ви е напълно известен видът на познанството между дамата и господина, за които стана дума преди малко?

— Между мистър Франк Чърчил и мис Феърфакс ли? О, да, напълно. Защо се съмнявате?

— Имала ли сте някога основание да смятате, че той е влюбен в нея или че тя е влюбена в него?

— Не, никога! — пламенно и енергично се възпротиви тя. — Никога, дори за части от секундата, не ми е хрумвало подобно нещо! Чудя се как е възможно да сте допуснали подобна мисъл!

— Напоследък ми се стори, че забелязах признаци на взаимна привързаност между тях. Имам предвид някои многозначителни погледи, които не трябваше да бъдат видени от околните.

— Невероятно ме развеселихте! Много се радвам да установя, че сте благоволили да дадете воля на въображението си. Но просто не става! Много съжалявам, че трябва да ви разочаровам още при първия ви опит, но определено не сте прав. Между тях няма нищо, уверявам ви. А признаците, които сте забелязали, са били предизвикани от някое конкретно обстоятелство, и вероятно са от съвсем друг характер. Не е възможно да се обясни напълно. В това има голяма доза безсмислица, но онова, което подлежи на обяснение, смислената част, е, че те са толкова далеч от перспективата да бъдат влюбени, колкото не можете да си представите. Искам да кажа, че за нея само предполагам, но за него мога лично да гарантирам. Поемам върху себе си вината за безразличието му към нея.

Говореше с убеденост, която смая мистър Найтли, и със задоволство, което го накара да замълчи. Тя беше във весело настроение и имаше желание да продължи разговора, понеже искаше да научи подробности за подозренията му, да получи описание на всеки поглед и да чуе всичко за обстоятелствата, които й се струваха крайно забавни. Но мистър Найтли изобщо не се чувстваше по този начин. Установи, че няма да има никаква полза от разговора, а и чувствата му бяха твърде дълбоко засегнати, за да му се говори. Боеше се да не изпадне в истинска ярост около огъня, който крехкото здраве на мистър Удхаус правеше необходим почти всяка вечер през цялата година, затова той се сбогува набързо и се запъти към студения си и самотен дом в Донуъл Аби.