Джейн Остин
Ема (12)

12

Мистър Джордж Найтли щеше да вечеря с тях малко против желанието на мистър Удхаус, който не обичаше да дели с други първия ден от посещението на Изабела. Но решението бе продиктувано от схващането на Ема за това какво е уместно. Извън съображенията за оказване на дължимото уважение към двамата братя, тя изпитваше особено голямо удоволствие да изпрати поканата на мистър Найтли и заради неотдавнашното недоразумение помежду им.

Надяваше се, че отново ще станат приятели и смяташе, че е време да се помирят, но това едва ли щеше да стане. Тя бе напълно уверена в правотата си, а той никога не би признал грешката си. За отстъпка не можеше да става и дума, но беше време поне да си дадат вид, че не са се карали. Ема се надяваше, че ако при влизането му в стаята тя държи у себе си едно от децата (може би най-малкото, момиченце на около осем месеца, което водеха за пръв път в Хартфийлд и което се радваше да бъде подмятано в ръцете й), това би им помогнало да възстановят добрите си отношения. Така и стана. В началото мистър Найтли мяташе мрачни погледи и отправяше лаконични въпроси, но не след дълго вече разговаряше с всички по обичайния начин и взе детето от скута й с цялата непринуденост на безоблачната дружба помежду им. Ема усети, че отново са приятели и съзнанието за това й достави огромно задоволство, а после й вдъхна и известна дързост. Не можа да се въздържи и подметна, докато той си играеше с детето:

— Истинска утеха е, че нямаме разногласия по отношение на племенниците и племенничките си. Понякога мненията ни за мъжете и жените са много различни, но по отношение на децата мислим еднакво.

— Ако при оценките си за мъжете и жените се ръководехте повече от същността на нещата, а въображението и прищявката влияеха по-малко на общуването ви, както е в случая с тези деца, щяхме винаги да мислим еднакво.

— Недоразуменията между нас винаги произтичат от моите грешки.

— Да — усмихна се той, — бях на цели шестнадесет години, когато вие се родихте.

— Значителна разлика — отвърна тя. — Не се съмнявам, че тогава преценката ви е била значително по-вярна от моята, но нима изминалите двадесет и една години не са доближили поне малко разбиранията ни?

— Да, доста са ги доближили.

— Но все пак не достатъчно, за да допуснете възможността и аз да съм права в някои от случаите, където мненията ни се различават.

— Все още разполагам с предимството на жизнения опит, който е с цели шестнадесет години по-голям от вашия, и с това, че не съм красива млада жена и разглезено дете. Хайде, скъпа моя Ема, нека бъдем приятели и да не обсъждаме повече болния проблем. Обясни на леля си, мъничка Ема, че трябва да ти дава по-добър пример, а не да раздухва старите ежби и че ако в предишния случай е била права, сега със сигурност не е.

— Истина е! — възкликна Ема. — Истина е. Моя малка Ема, когато пораснеш, искам да станеш по-добра от леля си. Бъди безкрайно умна и дори наполовина не толкова самомнителна. Само още няколко думи и свършвам, мистър Найтли. Ако става въпрос за добри намерения, и двамата бяхме прави и трябва да добавя, че досега нито един от доводите ми не се е оказал погрешен. Смея да се надявам, че мистър Мартин не е твърде горчиво разочарован!

— Не би могъл да бъде повече! — гласеше краткият отговор.

— Ах! Много съжалявам наистина! Хайде да си стиснем ръцете!

Направиха го и при това много сърдечно. Тъкмо тогава се появи мистър Джон Найтли. Съвсем по английски маниер последва размяна на репликите: „Радвам се да те видя, Джон!“ и „Как си, Джордж?“, съдържащи спокойствие, което бе всичко друго, но не и безразличие. Двамата излъчваха и истинска привързаност, способна да ги накара при нужда да направят всичко за доброто на другия.

Вечерта премина спокойно и твърде различно от друг път, тъй като мистър Удхаус се отказа от играта на карти в името на приятния разговор със своята скъпа Изабела. Съвсем естествено се оформиха две групички — от едната страна баща и дъщеря, а от другата — двамата Найтли. Обсъжданите от тях теми бяха съвършено различни или рядко съвпадаха, а Ема се присъединяваше ту към едните, ту към другите.

Братята разговаряха за собствените си грижи и занимания, но предимно за тези на по-големия, който беше по-общителен и открай време по-словоохотлив. В качеството си на магистрат той обикновено имаше правни въпроси, по които искаше да се посъветва с Джон или поне да разкаже някой интересен анекдот. Като фермер, който се грижи за семейната земя в Донуъл, той трябваше да каже с какво ще бъдат засети нивите през следващата година и да предаде всички местни новини, които неизменно предизвикваха интереса на брат му. Домът бе и негов през по-голямата част от живота му и той беше силно привързан към него. Планът за канализацията, смяната на оградата, отсичането на едно дърво и разпределянето на всеки акър за пшеница, друго зърно или ряпа, занимаваха Джон дотолкова живо, доколкото позволяваше присъщата му необщителност. Ако брат му, който разказваше с изключителна готовност, оставеше нещо недоизказано, въпросите му ставаха дори нетърпеливи.

Докато двамата бяха погълнати от това занимание, мистър Удхаус се наслаждаваше с дъщеря си на потока от подходящи за случая съжаления и обич, изпълнена с боязън.

— Горкичката ми Изабела — каза той, взе ръката й в своята и за известно време прекрати усилията й да усмири едно от петте си деца. — Толкова ужасно дълго време не си идвала тук! Сигурно си много изморена от пътуването. Трябва да си легнеш рано, скъпа, и ти препоръчвам да хапнеш малко овесена каша преди сън. Ще изядем заедно една паница. Скъпа Ема, какво ще кажеш, ако всички хапнем по малко каша?

Ема не можеше да си представи подобно нещо, понеже много добре знаеше, че и двамата Найтли са толкова категорично против, колкото е самата тя, затова поръча само две паници. Последва реч във възхвала на кашата, примесена с недоумение защо хората не я употребяват всяка вечер преди лягане, след което мистър Удхаус опечалено отсъди:

— Доста неприятно е, че прекарахте есента в Саут Енд^[1], вместо да дойдете тук, скъпа моя. Никога не съм имал добро мнение за морския въздух.

— Мистър Уйнгфийлд горещо ни го препоръча, сър, иначе не бихме отишли. Препоръча го за всички деца и особено за болното гърло на малката Бела — и морския въздух, и морските бани.

— Но, скъпа моя, Пери се съмняваше, че морето ще й се отрази добре. Макар да не съм споделял с теб, самият аз съм напълно убеден, че морският въздух рядко се отразява добре на хората. Веднъж едва не ме уби.

— Хайде, хайде — намеси се Ема, усетила, че темата съвсем не е безопасна, — умолявам ви да не говорите за морето. Това ме кара да ви завиждам и ме прави нещастна. Та аз никога не съм го виждала. Ако нямате нищо против, забранявам темата за Саут Енд. Скъпа Изабела, все още не съм те чула да попиташ за мистър Пери, а той никога не те забравя.

— О, добричкият мистър Пери. Как е той, сър?

— Ами добре е, но не съвсем. Горкичкият Пери има болна жлъчка, но не му остава време да се погрижи за себе си. Сам ми го каза! Колко тъжно! Но нали непрекъснато го викат из цялата област. Мисля, че няма човек с такава голяма клиентела като неговата, но това означава просто, че никой не е толкова умен!

— А мисис Пери и децата? Как са те? Сигурно са много пораснали? Много уважавам мистър Пери и се надявам скоро да ни посети. Толкова ще се радва да види децата.

— Надявам се да се отбие утре, тъй като имам към него няколко въпроса по един личен проблем. Когато и да дойде, скъпа моя, няма да е зле да го накараш да погледне гърлото на малката Кела.

— О, скъпи татко, гърлото й е много по-добре и аз почти не се притеснявам за него. Или баните са казали своята дума, или подобрението се дължи на чудесния мехлем на мистър Уйнгфийлд, който употребявам от август насам.

— Скъпа моя, съмнявам се, че баните са й се отразили добре, а ако знаех, че се нуждаете от мехлем, щях да разговарям с…

— Май забрави за мисис и мис Бейтс, Изабела — отново се намеси Ема. — Не съм те чула да питаш за тях.

— О, добричките Бейтс! Толкова се срамувам от себе си, но ти ги споменаваш в повечето от писмата си. Надявам се, че се чувстват отлично. Добрата стара мисис Бейтс… ще я посетя още утре и ще заведа децата. Те винаги толкова се радват да видят децата. И чудесната мис Бейтс! Толкова достойни хора! Как са те, сър?

— Ами като цяло са съвсем добре. Но преди месец горкичката мис Бейтс беше хванала много лоша настинка.

— Колко съжалявам! Тази година настинките са истинско бедствие. Никога не е било така преди. Мистър Уйнгфийлд ми каза, че никога не са били толкова разпространени и толкова тежки, освен когато е ставало дума за инфлуенца.

— Такъв беше и този случай, скъпа, но не толкова тежък, колкото го описваш! Пери каза, че настинките са често срещано заболяване, но не преминават толкова тежко, както често се случва през ноември. Пери съвсем не смяташе сезона за нездравословен.

— Не, не, не казвам, че мистър Уйнгфийлд го определи като особено нездравословен, освен че…

— Скъпо мое дете, истината е, че в Лондон времето винаги е нездравословно. Там никой не е здрав, а и не може да бъде. Ужасно е, че си принудена да живееш там. Толкова е далеч, а и въздухът е толкова лош!

— Съвсем не! При нас въздухът съвсем не е лош! Нашият квартал превъзхожда повечето други в града, сър. Не бива да се говори за Лондон по принцип. Районът на Брансуик Скуеър се отличава от повечето други. Там е толкова проветриво! Признавам, че не бих искала да живея в някой от другите квартали. Едва ли бих се съгласила да настаня децата си някъде другаде. При нас въздухът е много чист! Мистър Уйнгфийлд смята, че Брансуик Скуеър и околностите му са определено най-благоприятни по отношение на въздуха.

— Скъпа моя, все пак не е като в Хартфийлд. Ти си доволна от Лондон, но след една седмица, прекарана в Хартфийлд, вие ставате съвсем различни същества. Вече не изглеждате по същия начин. Не бих могъл да твърдя, че в момента някой от вас има здрав цвят на лицето.

— Мъчно ми е да чуя това, сър, но ви уверявам, че с изключение на лекото главоболие на нервна почва и сърцебиенето, които никога не ме напускат, където и да се намирам, се чувствам напълно здрава. А ако децата ви се сториха бледи преди лягане, то е само защото са малко по-уморени от друг път поради пътуването и радостта от пристигането. Мисля, че утре видът им ще ви хареса, тъй като мистър Уйнгфийлд ме увери, че никога преди не ни е изпращал в такова добро здраве. Надявам се, че не намирате за болнав поне вида на мистър Найтли — рече Изабела и устреми към съпруга си влюбен и загрижен поглед.

— Средна работа, скъпа. Няма за какво да те похваля. Смятам, че има още какво да се желае за вида на мистър Джон Найтли.

— Какво има, сър? На мен ли говорите? — попита мистър Джон Найтли, дочул името си.

— Съжалявам, любов моя, но открих, че според баща ми ние не изглеждаме много добре. Надявам се това да се дължи единствено на умората. Както ви е известно, много ми се искаше да посетите мистър Уйнгфийлд, преди да заминем.

— Скъпа моя Изабела — нетърпеливо я прекъсна той, — моля ви, не се тревожете за вида ми. Задоволете се с това да лекувате и обсъждате само себе си и децата и ме оставете да изглеждам, както си пожелая.

— Не разбрах напълно какво казахте на брат си — намеси се Ема — във връзка с това, че приятелят ви мистър Греъм възнамерява да доведе от Шотландия управител за новото си имение. Дали ще се получи? Няма ли старите предразсъдъци да се окажат твърде силни?

Ема продължи в този дух толкова дълго и успешно, че когато й се наложи отново да насочи внимание към баща си и сестра си, най-тревожното, което чу, бе как Изабела любезно се осведомява за Джейн Феърфакс. Макар да не я харесваше особено, в този момент Ема бе направо щастлива да се присъедини към жалбите за нея.

— Тази симпатична и жизнерадостна Джейн Феърфакс — каза мисис Джон Найтли. — Толкова отдавна не съм я виждала, освен понякога случайно и само за миг по улиците. Сигурно посещенията й са истинско щастие за добрата й стара баба и за чудесната й леля! Понякога страшно съжалявам, че тя не може да прекарва повече време в Хайбъри заради Ема, но предполагам, че сега, след сватбата на дъщеря си, полковник Кембъл и съпругата му няма да могат изобщо да се разделят с нея. Тя щеше да е толкова подходяща компаньонка за Ема.

Темата бе обсъдена, както се полага. После бе последвана от други, възникнали на момента и разисквани със същото единомислие, но вечерта не приключи без известно възобновяване на напрежението. Поднесоха кашата и това им даде нови поводи за разговор — много хвалебствия и много коментари. Неоспоримо бе заключението, че кашата е полезна за всеки вид физика и сурово бяха изобличени множеството домове, в които не й се отделя необходимото внимание. За нещастие сред примерите за този недостатък, които дъщерята трябваше да изреди, най-пресен и най-очебиен бе този със собствената й готвачка в Саут Енд. Младата жена, наета за времето на престоя, така и не бе разбрала какво се има предвид под купа хубава овесена каша — без бучки и рядка, но не прекалено. Често пъти, когато й се бе дояждало и си беше поръчвала, Изабела не бе получавала нищо поносимо. Това беше опасно начало за нов разговор.

— Ах! — поклати глава мистър Удхаус и се втренчи в нея с нежна загриженост.

В ушите на Ема възклицанието звучеше така: „Тъжните последици от посещението ти в Саут Енд просто нямат край. Не мога да понасям да говорим за това!“ За известно време Ема хранеше надежда, че той наистина няма да подхваща тази тема и мълчаливото размишление ще се окаже достатъчно, за да го върне към насладата от собствената му каша без бучки, но след пауза от няколко минути баща й поде:

— Винаги ще съжалявам, че отиде на море, вместо да дойдеш тук през есента.

— Но защо трябва да съжалявате, сър?! Това наистина се отрази добре на децата.

— Ако е било наложително да отидете на море, не е трябвало да ходите в Саут Енд. Той е едно нездравословно място. Пери много се учуди, като разбра, че сте се спрели на него.

— Знам, че това е мнението на много хора, но те грешат, сър. Здравето на всички беше прекрасно, а калта не ни причиняваше никакво неудобство. Според мистър Уйнгфийлд е напълно погрешно това място да се смята за нездравословно и аз съм убедена, че може да се разчита на мнението му, тъй като той отлично познава качествата на въздуха, а брат му е ходил там неведнъж с цялото си семейство.

— Трябваше да отидете в Кроумър, скъпа, ако изобщо бе нужно да ходите някъде. Пери посети Кроумър веднъж и твърди, че това е най-доброто място по крайбрежието. Открито море и много чист въздух, каза той. И доколкото разбирам, могат да се намерят и квартири далеч от морето — на около четвърт миля. Много удобно, нали? Трябваше да се посъветваш с Пери.

— Но, сър, помислете за трудностите при пътуването! Само си представете колко време щеше да ни отнеме! Дотам може би са цели сто мили вместо четиридесет.

— О, скъпа моя, както би казал Пери, щом залогът е здравето? Нищо друго няма значение. Ако така и така ти се налага да пътуваш, каква е разликата между четиридесет и сто мили? По-добре изобщо не тръгвай и остани в Лондон, отколкото да отиваш на още по-лош въздух. Ето това ми каза Пери. Според него си постъпила твърде необмислено.

Ема напразно се опитваше да спре баща си и тъй като той стигна твърде далеч, не беше чудно, че зет й избухна.

— Мистър Пери — подхвана той с глас, който трепереше от възмущение, — ще направи по-добре, ако запази мнението за себе си, докато някой му го поиска. Какво му влиза в работата какво правя аз и дали водя семейството си в тази или онази част на крайбрежието? Надявам се, ще ми разрешите да използвам и собствената си преценка, а не само тази на мистър Пери. Нямам нужда нито от инструкциите, нито от лекарствата му. — Той спря, бързо се овладя и продължи сухо и подигравателно: — Ако мистър Пери е в състояние да ми обясни как да премина разстоянието от сто и тридесет мили заедно с жена си и петте си деца, без това да ми струва повече пари или неудобство, отколкото ако прекося само четиридесет мили, аз също като него бих предпочел Кроумър пред Саут Енд.

— Точно така — с готовност се застъпи и мистър Найтли, — това е сериозно съображение, разбира се. Та, Джон, както ти казвах, не виждам никакви трудности да осъществя идеята си за преместването на пътя до Лангъм. Просто ще го отклоня още малко надясно, за да не прекосява ливадите пред къщата. Нямаше да се заема с това, ако то би причинило неудобство на хората от Хайбъри, но припомниш ли си точната извивка на пътя, ще видиш, че… Е, единственият начин да го докажем е да се обърнем към картите на местността. Надявам се, ще дойдеш в Аби утре сутринта. Ще ги разгледаш и ще изложиш становището си.

Мистър Удхаус остана доста впечатлен от резките думи, отправени по адрес на приятеля му мистър Пери, комуто той в действителност, макар и несъзнателно, приписваше много от собствените си мисли и изказвания. Ала вниманието, с което го обградиха дъщерите му, постепенно го утеши и заличи злото. Пък и незабавната реакция на единия брат и фактът, че другият вече се владееше по-добре, попречиха подобни инциденти да се случат отново.