Джейн Остин
Ема (43)

43

На следващия ден, определен за Бокс Хил, времето беше прекрасно, а и всички други външни обстоятелства, свързани с организацията, удобствата и точността на участниците обещаваха излетът да бъде много приятен. Мистър Уестън беше главният организатор и благополучно сновеше между дома на викария и Хартфийлд. Събраха се точно навреме. Ема и Хариет отидоха заедно. Мис Бейтс и племенницата й пристигнаха със семейство Елтън, а мъжете дойдоха, яхнали конете си. Мисис Уестън остана при мистър Удхаус. Когато се събраха, не липсваше нищо. Оставаше им просто да се повеселят. Пропътуваха седемте мили, изпълнени с очакване на удоволствието, а веднага след пристигането всички изпаднаха във възторг от гледката. Ала въпреки това нещо не вървеше през целия ден. Цареше някакво безразличие, разединение и потиснатост, които не можеха да преодолеят. Разделиха се на прекалено много групи. Семейство Елтън се движеха заедно, мистър Найтли се грижеше за мис Бейтс и Джейн, а Ема и Хариет бяха под опеката на Франк Чърчил. Мистър Уестън напразно се опитваше да ги накара да се сплотят. Отначало разцеплението изглеждаше случайно, но така и не се промени до края на деня. Разбира се, на мистър и мисис Елтън не им липсваше желание да се смесят с останалите и да се държат възможно най-приятно, но по време на двата часа, прекарани на хълма, духът на разцепление владееше останалите групи и бе прекалено силен, за да се очаква, че приятните перспективи, студената закуска или жизнерадостният мистър Уестън са в състояние да го надмогнат.

Отначало на Ема й беше ужасно скучно. Никога не бе виждала Франк Чърчил така мълчалив и с толкова глупав вид. Не бе казал нищо, което си заслужаваше да се чуе, гледаше, но не виждаше, възхищаваше се, но не вникваше в нещата и слушаше, без да чува думите й. След като неговото настроение бе такова, не беше никак чудно, че и Хариет е не по-малко потисната, и въобще двамата бяха просто нетърпими.

Положението се подобри, когато всички седнаха да поотпочинат. Поне според Ема беше така, защото Франк Чърчил се оживи и стана по-разговорлив, а нея превърна в главен обект на вниманието си. Отнасяше се към Ема с цялата подчертана галантност, която може да си представи човек. Изглежда единствената му грижа бе да я развлича и да се представи добре пред нея, а господарката на Хартфийлд — доволна от оживлението и без да се противи на ласкателствата, също се държеше весело и непосредствено. Тя го дари с такова приятелско насърчение и позволение да бъде галантен, с каквото се бе отнасяла към него само през началния и вълнуващ период от познанството им. Това сега, според собствената й преценка, не значеше нищо, макар че в очите на повечето от присъстващите сигурно бе точният еквивалент на думата флирт. „Мис Удхаус и мистър Франк Чърчил доста пофлиртуваха.“ Те открито се изложиха на опасността да бъдат описани с този израз и една от дамите да го изпрати в Мейпъл Гроув, а друга — в Ирландия. Но причината за лекомислието и веселието на Ема не се криеше в истински радостното чувство, а по-скоро в откритието, че е по-малко щастлива, отколкото беше очаквала. Смееше се, защото бе разочарована, и макар проявите му на внимание да я ласкаеха и да ги смяташе за напълно заслужени, независимо дали са породени от приятелство, възхищение или закачливост, те не можеха да спечелят обратно сърцето й. Продължаваше да го смята само са свой приятел.

— Много съм ви задължен, задето ме убедихте да дойда днес — каза той. — Ако не бяхте вие, нямаше да се радвам на щастието да бъда на този прелестен излет. Почти бях решил да се връщам обратно в Ричмънд.

— Да, бяхте толкова сърдит, а просто не мога да си обясня защо, освен че закъсняхте и пропуснахте най-хубавите ягоди. Държах се по-мило, отколкото заслужавахте. Но и вие сведохте глава и смирено ме помолихте да ви заповядам да дойдете.

— Не съм бил сърдит, а изморен. Жегата направо изсмука силите ми.

— Днес е още по-топло.

— Но аз не го усещам. Днес се чувствам съвсем добре.

— Чувствате се добре, понеже сте овладян.

— Да, аз съм под ваша власт.

— Може би ви подтиквах да кажете именно това, но всъщност имах предвид, че владеете чувствата си. Не знам защо, но вчера нервите ви бяха доста разклатени, а и вие не правехте нищо, за да се съвземете. Но днес сте отново на себе си, и тъй като не мога винаги да бъда до вас, ще е по-добре да се самоконтролирате, отколкото да разчитате на мен.

— Пак стигаме до същото нещо. Не мога да се самоконтролирам, без да имам мотив. Вие ми нареждайте — със или без думи. Можете винаги да бъдете с мен. Всъщност, вие сте винаги с мен.

— Като броим от три часа вчера. Непресекващото ми влияние върху вас не би могло да е от по-отдавна, защото в такъв случай вчера нямаше да сте в такова лошо настроение.

— Значи според вас от три часа вчера. Доколкото си спомням, запознахме се още през февруари.

— Трудно мога да отвърна на галантността ви, но — снижи глас тя — никой освен нас не говори. Струва ми се прекалено да си бърборим глупости, за да забавляваме седем мълчаливи хора около себе си.

— Не се срамувам от думите си — дръзко и живо заяви той. — За пръв път ви видях през февруари. Нека чуят всички от Хил. Нека думите ми стигнат до Микълхъм в едната посока и до Доркинг в другата. Запознах се с вас през февруари. — После прошепна: — Събеседниците ни са невероятно глупави. Какво да направим, за да ги поразбудим малко? Всяка глупост ще свърши работа. Те ще проговорят на всяка цена. Дами и господа, мис Удхаус (която винаги е царица на положението) ми нареди да ви осведомя, че желае да узнае за какво си мисли всеки един от вас.

Някои се засмяха и отговориха с добродушни закачки. Мис Бейтс изнесе цяла тирада. Мисис Елтън щеше да се пръсне от яд при думите, че мис Удхаус винаги е в центъра на вниманието. Но най-определен беше отговорът на мистър Найтли:

— Дали мис Удхаус е сигурна, че иска да узнае за какво си мисли всеки от нас?

— О, не, не — засмя се Ема безгрижно доколкото можа. — В никакъв случай! Това е последното нещо, заради което трябва да бъда упреквана. Предпочитам да чуя каквото и да е, вместо да разкривате мислите си пред мен. Не изключвам всички. Има може би един или двама — и тя погледна към Хариет и мистър Уестън, — чиито мисли не се страхувам да узная.

— Това е нещо — натъртено заяви мисис Елтън, — за което не бих смятала, че имам правото да разпитвам. Макар че в качеството си на зряла жена сред тези млади момичета… никога не съм попадала на случайни места… изследователски експедиции… млади девойки… омъжени жени…

Мърморенето й бе насочено главно към съпруга й и той на свой ред проломоти в отговор:

— Съвършено вярно, любов моя. Съвършено вярно. Точно така си е. Абсолютно нечувано, но някои дами си позволяват какво ли не. По-добре го приеми като шега. Всички знаят какво ти дължат.

— Няма да стане — прошепна Франк на Ема. — Повечето се обидиха. Ще ги обработя по-внимателно… Дами и господа, мис Удхаус ми нареди да обявя, че тя се отказва от правото си да научи за какво точно мислите и иска просто да чуе по една забавна история от всеки, без значение за какво. Тук виждам седем човека освен мен (за когото тя вече благоволи да каже, че съм много забавен), и от всеки един тя иска или една история — проза или поезия, измислена или преразказана, ако е много хитроумна, или две средно умни, или три наистина скучни, а от своя страна тя обещава да се смее от все сърце.

— О, чудесно! — възкликна мис Бейтс, — в такъв случай няма защо да се притеснявам. „Три наистина скучни“ — ето това е тъкмо за мен. Сигурна съм, че трябва просто да си отворя устата, и от нея тутакси ще изхвърчат три глупости. — Мис Бейтс се огледа наоколо и съвсем добродушно се надяваше да получи всеобщото съгласие. — Не смятате ли, че е така?

Ема не издържа на изкушението:

— А, може би ще се натъкнете на известни затруднения, мадам. Извинете ме, но няма да се вместите в бройката — само три наведнъж!

Заблудена от шеговития тон на гласа й, мис Бейтс не схвана веднага значението на думите, но когато й просветна, избилата по страните й червенина показваше, че макар да не я обиждаха, думите на Ема й причиняваха болка.

— Ами, да… сигурно… Да, разбирам какво иска да каже — обърна се тя към мистър Найтли, — и ще се опитам да си държа езика зад зъбите. Сигурно съм се държала безобразно, иначе нямаше да каже подобно нещо на една стара приятелка.

— Харесва ми планът ви — възкликна мистър Уестън. — Съгласен съм, съгласен съм. Ще се постарая с всички сили. Да съчиня гатанка? Как ще оцените за една гатанка?

— Много ниско, сър, боя се, че много ниско — отвърна синът му. — Но ще бъдем снизходителни, особено след като сте първият, който се осмелява.

— Не, няма да ви оценим ниско — възрази Ема. — Гатанката на мистър Уестън ще стигне за двама — за него и за съседа му. Хайде, сър, нека да я чуем.

— Аз самият се съмнявам в качествата й — оправда се мистър Уестън. — Много е буквална, но чуйте я, все пак. Кои са трите букви от азбуката, които изразяват съвършенство?

— Какво? Три букви ли? Изразяват съвършенство? Никога няма да отгатна!

— А, сигурен съм, че вие няма да се сетите, Ема. Но аз ще ви кажа: Е, м и а — Ема! Разбрахте ли?

Прозрението и удоволствието дойдоха едновременно. Остроумието беше твърде плоско, но Ема много му се зарадва и дълго се смя. Същото се отнасяше за Франк и Хариет, но останалата част от компанията не изглеждаше толкова въодушевена. Някои я намираха за доста глупава, а мистър Найтли мрачно отбеляза:

— Това обяснява какъв вид хитроумни неща се измислят и мистър Уестън се представи много добре, но не успя да стимулира останалите. He трябваше да постигаме съвършенството още в началото.

— О, що се отнася до мен, мисля, че ще се наложи да ме извините — каза мисис Елтън. — Наистина не мога да опитам… изобщо не обичам такива неща… Веднъж ми изпратиха стихотворение, чийто акростих беше моето име, но на мен изобщо не ми хареса… Знаех кой е авторът. Едно ужасно конте. Знаете кого имам предвид — кимна тя към съпруга си. — Този вид забавление е много подходящ по Коледа, докато човек си седи около камината, но според мен е съвсем не на място по време на излет посред лято с мис Удхаус, ще трябва да ме извини. Не съм човек, който разполага с готови остроумия, за да угоди на кого ли не. Не претендирам, че съм остроумна. И аз съм по своему жизнерадостна, но бих искала сама да преценявам кога да говоря и кога да си държа езика зад зъбите. Прескочете ни, мистър Чърчил, прескочете мистър Елтън, Найтли, Джейн и мен. Не се сещаме за нищо остроумно — нито един от нас.

— Да, моля ви, прескочете ме — повтори съпругът й малко подигравателно. — Не мога да кажа нищо, което да забавлява мис Удхаус или която и да е друга млада дама. Аз само един стар женен човек и не ставам за нищо. Искате ли да се поразходим, Огъста?

— От все сърце! Наистина се изморих да разглеждам само това местенце. Хайде, Джейн, хвани ме за другата ръка.

Ала Джейн отказа и младото семейство тръгна само.

— Щастлива двойка — отбеляза Франк Чърчил, когато те се бяха отдалечили дотолкова, че не можеха да ги чуват. — Колко добре си подхождат един на друг. Истински късметлии! Да се оженят само след кратко познанство сред обществото. Доколкото знам, са се запознали в Бат едва няколко седмици преди това. Невероятни щастливци! Като се има предвид, че в Бат или на което и да е публично място човек не може да получи представа за характера на другия. Просто не научава нищо. Можеш да добиеш истинска представа за жените, само когато ги видиш в дома им, в собствените им води и както си ходят всеки ден. Само тогава можеш да добиеш вярна представа за тях. Всичко, извън това правило е догадка и късмет, при това в повечето случаи — лош късмет. Колко много мъже са се оженили след кратко познанство и после цял живот са съжалявали!

Мис Феърфакс, която рядко се бе намесвала в разговорите до този момент, освен пред свои съмишленици, каза:

— Такива неща несъмнено се случват… — но едно покашляне я спря.

Франк Чърчил се бе обърнал към нея, за да я изслуша.

— Говорехте нещо — сериозно каза той.

Тя възвърна гласа си.

— Просто исках да отбележа, че макар понякога и мъжете, и жените да попадат в подобно неблагоприятно положение, според мен това не се случва често. Може да се установи прибързана и неблагоразумна обвързаност, но в повечето случаи хората разполагат с достатъчно време да се съвземат после. Искам да кажа, че само хората със слаби и нерешителни характери (чието щастие зависи от милостта на случая), могат да приемат случайното познанство като неудобство и като нещо, което ще ги потиска цял живот.

Той не отговори, а просто я наблюдаваше, и смирено й се поклони. Малко след това каза по-оживено:

— Толкова малко вярвам на собствената си преценка, че когато тръгна да се женя, надявам се да има някой, който да ми избере съпруга! Вие ще го направите ли? — обърна се той към Ема. — Ще ми изберете ли съпруга? Сигурен съм, че ще харесам жената, която вие определите. Нали вие се грижите за семействата? — усмихна се той по посока на баща си. — Намерете някоя и за мен. Не бързам. Осиновете я, обучавайте я.

— Но аз ще я превърна в свое копие.

— Непременно, ако е възможно.

— Много добре. Приемам задачата. Ще ви осигуря очарователна съпруга.

— Трябва да е много жизнерадостна и да има лешникови очи. Не ме интересува нищо друго. Ще отида в чужбина за няколко години, но когато се върна, ще дойда при вас да потърся съпругата си. Запомнете!

Нямаше опасност Ема да забрави. Поръчението й допадаше от всички страни. Та нима Хариет не беше жената, която той бе описал? Като се изключат лешниковите очи, след две години тя щеше да стане точно такава, каквато желаеше той. А може би той и в този момент си мислеше за нея? Кой би могъл да каже? След като възложи обучението на нея, може би се подразбира?

— Ще се присъединим ли към мисис Елтън, мадам? — обърна се Джейн към леля си.

— Както искаш, скъпа. Желая го от все сърце. Готова съм. Бях готова още когато тя тръгна, но и така е добре. Бързо ще я настигнем. Ето я… о, не, това е някой друг. Това е една дама от ирландските туристи с карети и изобщо не прилича на нея. Е, според мен…

Двете дами се отдалечиха, а половин минута по-късно и мистър Найтли ги последва. Останаха само мистър Уестън, синът му, Ема и Хариет. Настроението на младия мъж дотолкова се повиши, че стана чак неприятно. Дори Ема се отегчи от ласкателствата и веселото му настроение. Повече й се искаше да се разхожда спокойно с останалите, или да поседи сама, необезпокоявана от никого, потънала в мълчаливо съзерцание на красивата гледка наоколо. Появата на слугите, които идваха да съобщят, че каретите са готови, я зарадва. Мисълта, че я очаква спокойно пътуване до дома, което ще да сложи край на твърде спорните удоволствия от този ден за отдих, помогна на Ема да понесе търпеливо дори суетенето около събирането на багажа, подготовката за отпътуването и загрижеността на мисис Елтън нейната карета да бъде приготвена най-напред.

Докато чакаха каретите, до нея застана мистър Найтли. Той се огледа, сякаш за да провери дали няма някой наоколо, и каза:

— Ема, трябва още веднъж да поговоря с вас, както правехме по-рано. Това не е привилегия, която сте ми дали, а която просто търпите. Въпреки това ще се възползвам от нея. Не мога да не ви укоря, когато виждам, че поведението ви е неправилно. Как можахте да се отнесете толкова безсърдечно към мис Бейтс? Как можахте да станете толкова нахална в остроумията си към жена с нейния характер, възраст и положение! Не смятах, че сте способна на подобно нещо, Ема.

Ема си спомни всичко, изчерви се, съжали дълбоко и се опита да превърне всичко в шега:

— Просто не можах да се въздържа! Никой на мое място не би го направил. Не бях чак толкова лоша. Сигурна съм, че тя даже не ме разбра.

— Уверявам ви, че ви разбра и почувства какво искахте да кажете. Оттогава говори все за това. Да я бяхте чули само — толкова е великодушна и искрена. Иска ми се да я бяхте чули как хвали търпението, което сигурно ви е било нужно, за да се отнасяте с нея с такова огромно внимание — и вие, и баща ви, след като компанията й ви се е струвала толкова отегчителна.

— О, знам, че едва ли има по-добро същество от нея, но трябва да признаете, че добротата и нелепостта са така нещастно примесени в характера й! — възкликна Ема.

— Така е, признавам — отвърна той, — и ако тя беше богата, щях да отдам много неща на това, че странностите й често взимат връх над добротата. Ако беше богата, щях да оставя всички безобидни нелепости в ръцете на съдбата и нямаше да се карам с вас за волностите, които си позволявате. При положение, че тя ви е равна по обществено положение. Но помислете, Ема, сегашната ситуация няма нищо общо с това. Тя е бедна и се е лишила от удобствата, към които е била привикнала, а ако доживее до дълбока старост, сигурно ще пропадне още повече. Положението й би трябвало да възбужда състраданието ви. Постъпката ви е непростима. Та тя ви познава още от дете, израснахте пред очите й, когато всяка проява на внимание от нейна страна беше чест. А какво направихте вие — възгордяхте се и най-безразсъдно й се присмяхте — на нея, смирената, при това, пред племенницата й и пред всички останали, много от които (някои със сигурност) ще се ръководят в действията си от вашето отношение към нея. Това не говори добре за вас, Ема, а на мен изобщо не ми харесва. Но аз ще… трябва да ви казвам истината в очите, докато това ми е възможно, защото съветите ми ще доказват, че съм ви искрен приятел, и се надявам, че все някога ще ми отдадете заслуженото за разлика от сега.

Докато разговаряха, постепенно се приближаваха към каретата. Всичко бе готово и преди тя да успее да му отговори, той й подаде ръка и я качи вътре. Беше разбрал погрешно чувствата, които я караха да държи лицето си извърнато и да остане безмълвна. А те бяха гняв към самата себе си, огорчение и дълбока загриженост. Не бе в състояние да продума. Влезе в каретата и се облегна назад, за миг изцяло завладяна от тези чувства. После се укори, понеже не се е сбогувала, понеже не му е отговорила и си е тръгнала намусена. Ема надникна навън, готова да поправи грешката си с дума или жест, но вече беше твърде късно — той се бе обърнал, а конете потегляха. Тя продължи да гледа назад, но напразно. Каретата сякаш се движеше необикновено бързо и не след дълго вече бе изминала половината път надолу по склона. Всичко бе останало далеч назад. Беше наскърбена много повече, отколкото можеше да изрази и да прикрие. Никога през живота си не се бе чувствала толкова развълнувана, огорчена и потисната. Бе потресена из основи. В думите му имаше неопровержима истина. Усещаше това със сърцето си. Как можа да се отнесе толкова грубо и жестоко с мис Бейтс! Как допусна да се изложи пред някой, на чието мнение толкова държи! Защо му позволи да си тръгне, без да му каже поне едничка дума на благодарност, съгласие или на най-обикновена вежливост!

Времето не й помогна да се съвземе. Колкото повече размишляваше, толкова по-тежко приемаше нещата. За щастие поне не й се налагаше да говори. С нея беше само Хариет, която също нямаше настроение, бе изтощена и мълчалива. Ема усети как сълзите се търкалят по бузите й почти през целия път до дома, но не можеше да ги спре, колкото и да не бе свикнала да плаче.