Джейн Остин
Ема (51)

51

Писмото развълнува Ема. Независимо от предварителното си решение, тя се видя задължена да отдаде дължимото на Франк Чърчил, както бе предвидила мисис Уестън. Просто не можа да се въздържи, щом стигна до името си. Всеки ред, който се отнасяше за нея, беше интересен и почти всеки й доставяше удоволствие. А когато първоначалното очарование изчезна, темата продължи да я занимава, защото предишното топло чувство към автора на писмото съвсем естествено я завладя отново, а описаната от него картина на любовта й въздейства твърде силно, особено в сегашния момент. Не откъсна поглед от листа, докато не прочете цялото писмо, и макар че той безспорно бе виновен, все пак вината му не беше толкова голяма, колкото бе предполагала. Беше страдал и сега се разкайваше, изпитваше искрена благодарност към мисис Уестън и пламенна любов към мис Феърфакс. И тъй като самата тя бе много щастлива, просто не можеше да го съди сурово. Ако в този момент Франк Чърчил влезеше в стаята, тя щеше сърдечно да го поздрави, както всеки друг път.

Писмото толкова й хареса, че щом пристигна мистър Найтли, тя го помоли да го прочете. Не се съмняваше, че мисис Уестън би искала приятелите да се запознаят със съдържанието му, и особено онези от тях, които подобно на мистър Найтли бяха открили редица осъдителни неща в поведението на Франк.

— Много ще се радвам да го прегледам — заяви мистър Найтли, — но ми изглежда доста дълго. Ще го взема със себе си и ще го прочета довечера.

Но това беше невъзможно. Мистър Уестън щеше да се отбие вечерта и Ема трябваше да му го върне.

— Предпочитам да си поговорим, но за да бъдем справедливи, ще го прочета.

Той се зачете, но спря почти веднага и каза:

— Ако някой ми беше предложил да хвърля поглед на писмата на въпросния джентълмен до втората му майка само преди няколко месеца, нямаше да бъда толкова безразличен.

Продължи да чете наум, а не след дълго се усмихна и възкликна:

— Хм! Началото изобилства на комплименти, но той си е такъв. Не бива да съдя по собствения си стил на писане. Нека не бъдем сурови!

След малко той продължи:

— Много ми се иска да изразявам гласно мнението си, докато чета. Това ми дава усещането, че съм близо до вас. Няма да отнеме много време, но ако предпочитате…

— Съвсем не. Много бих искала.

Мистър Найтли усърдно се върна към четивото си.

— Това за изкушението е чиста глупост — отбеляза той. — Много добре знае, че е сбъркал и не може да изтъкне разумен мотив в своя полза. Лошо! Не е трябвало да се сгодява. Мнението му за характера на баща му е съвсем несправедливо. Жизнерадостният нрав на мистър Уестън е награда за всичките му честни и напълно почтени старания. Преди да се сдобие със сегашното си състояние, мистър Уестън положи неимоверни усилия да го спечели… Да, това е вярно. Наистина дойде едва след пристигането на мис Феърфакс.

— Не съм забравила — каза Ема — убеждението ви, че стига да поиска, би могъл да дойде и по-рано. Много тактично от ваша страна, че не споменавате за това, но се оказахте напълно прав.

— Преценката ми не беше съвсем безпристрастна, Ема — отвърна той, — но си мисля, че дори да ви нямаше, пак щях да изпитвам недоверие към него.

Щом стигна до името на мис Удхаус, той усмихнато прочете на глас целия пасаж, всичко, което се отнасяше до нея. Погледна я, леко поклати глава, подметна една-две одобрителни и няколко осъдителни думи, вмъкна няколко любовни слова, както изискваше случая, и след като поразмисли, сериозно добави:

— Много лошо, макар че можеше да бъде и по-зле. Играе опасна игра. Прекалено много се обляга на случайността, за да получи прошка. Не преценява правилно поведението си към вас. Всъщност ръководи се единствено от собствените си желания и не се интересува от почти нищо друго извън собственото си удобство. Въобразява си, че сте разкрили тайната му. Съвсем естествено! Умът му е толкова погълнат от интриги, че е напълно нормално да подозира и околните в това. Тайнственост, изтънченост… те само изопачават разбирането. Скъпа моя Ема, нима всичко около нас не доказва колко много красота и искреност има в отношенията помежду ни?

Ема се съгласи, но се изчерви, като си спомни за Хариет. В този случай не можеше да му даде искрено обяснение.

— По-добре продължете нататък — предложи тя.

Той се подчини, но много скоро отново спря и възкликна:

— Ах, пианото! Постъпка на един много, много млад човек, който не е в състояние да прецени дали хрумването му няма да причини повече неудобство, отколкото удоволствие. Детинска работа! Не мога да проумея как е възможно някой мъж да пожелае да даде на жената, която обича, доказателство за любовта си, от което тя по-скоро би искала да се лиши. Много добре е знаел, че тя е щяла да му попречи да изпрати пианото, ако е предугаждала плановете му.

След това той почете известно време, без да прекъсва. Признанието на Франк Чърчил, че поведението му е било осъдително, бе първото нещо, което го накара да разгърне мисълта си по-подробно:

— Напълно съм съгласен с вас, сър — гласеше забележката му. — Поведението ви наистина бе направо срамно. Това е най-вярното изречение в цялото писмо. — Мистър Найтли прочете следващия откъс за кавгата между двамата влюбени и за упорството на Франк Чърчил да действа противно на благоразумието на Джейн Феърфакс, направи по-дълга пауза и отбеляза: — Това е просто непростимо. Накарал я е заради него да се постави в изключително трудно и неловко положение, когато най-главната му цел би трябвало да бъде да я предпази от излишни страдания. Сигурно тя е трябвало да преодолява много повече трудности, за да поддържа кореспонденцията си с него, отколкото самият той. Бил е длъжен да се съобрази дори с прекалено силни скрупули от нейна страна, макар че тези на Джейн са до един разумни. Но не трябва да забравяме единствената й грешка — това, че е дала съгласието си за тайния годеж. Именно оттам започват всичките й страдания.

Ема знаеше, че идва ред на излета в Бокс Хил и стана неспокойна. Собственото й поведение тогава беше толкова непростимо! Тя много се срамуваше и се боеше да посрещне следващия му поглед. Но той прочете всичко задълбочено, внимателно и без никакви забележки, само с един кратък поглед към нея, който веднага оттегли, за да не й причинява болка, споменът за Бокс Хил изглежда бе напълно забравен.

— Нашите добри приятели семейство Елтън не могат да се похвалят с деликатност — гласеше следващият му коментар. — Съвсем естествено е да се чувства така… Какво! Решила е напълно да скъса с него ли? Чувствала, че годежът прави и двамата нещастни и го развалила! Това красноречиво говори за раната, която й е нанесло поведението му! Е, той сигурно е невероятен…

— Моля ви, моля ви, четете нататък. Ще видите колко дълбоко страда той.

— Надявам се да е така — хладно отвърна мистър Найтли и продължи да чете. — Смолридж ли? Какво означава това? Защо е всичко това?

— Тя е щяла да започва работа като гувернантка на децата на мисис Смолридж — близка приятелка и съседка на мисис Елтън от Мейпъл Гроув. Чудя се как се отразява разочарованието на мисис Елтън.

— Недейте да казвате нищо, скъпа Ема, докато настоявате да продължа да чета. Дори за мисис Елтън. Само още една страница. Скоро ще свърша. Какво писмо е написал само!

— Много бих искала да сте по-благоразположен към него!

— Е, явно наистина чувствата му са силни. Изглежда действително е страдал, когато я е заварил болна. Не се съмнявам, че я обича! „Моята скъпа, най-скъпа от всички същества…“ Надявам се, че още дълго ще си спомня какво съкровище е спечелил с това, че са се помирили. Да, много щедро благодари… с тези хиляди и още толкова по хиляди… „По-щастлив, отколкото заслужавам…“ О, това показва, че се познава много добре. „Мис Удхаус ме нарича галеник на съдбата.“ Това думи на мис Удхаус ли са? Галеник на съдбата! Така ли го наричате?

— Изглежда вие съвсем не сте толкова доволен от писмото, колкото съм аз. Но все пак, би трябвало (или поне се надявам, че е така) писмото малко да е пооправило мнението ви за него. Надявам се, че то го издига в очите ви поне малко!

— Разбира се, че е така! Той е допуснал сериозни грешки, предизвикани от безотговорност и недомислие, и аз съм напълно съгласен със собственото му мнение, че е по-щастлив, отколкото заслужава. Но понеже по всичко изглежда, че чувствата му към мис Феърфакс наистина са много силни и, както по всичко личи, скоро ще има щастието да я притежава за цял живот, склонен съм да вярвам, че характерът му ще се отърси от недостатъците си и ще възприеме нейното строго придържане към принципите и деликатността, които му липсват. А сега, нека да поговорим за нещо друго. В момента съм толкова дълбоко развълнуван за съдбата на един друг човек, че просто не мога да мисля повече за мистър Франк Чърчил. Откакто се разделихме тази сутрин, Ема, непрекъснато прехвърлям един проблем в ума си.

Той й обясни какво има предвид. Мистър Найтли използва обикновени, лишени от всякаква превзетост и присъщи за един джентълмен думи, с които разговаряше дори с избраницата на сърцето си. Попита я как би могъл да я помоли да се омъжи за него, без това да навреди на щастието на баща й. Ема беше готова с отговора си още след първата му дума. Докато баща й е жив, тя не можела да промени семейното си положение. Никога нямало да го напусне. Той прие само едната част от този отговор. Мистър Найтли ясно съзнаваше, че за нея е невъзможно да изостави баща си, но съвсем не беше съгласен, че и другата промяна е също толкова невъзможна. Бе обмислил въпроса сериозно и задълбочено. Отначало се бе надявал, че ще успее да накара мистър Удхаус да се премести заедно с дъщеря си в Донуъл. Искаше му се да се надява, че планът е осъществим, но тъй като добре познаваше стария джентълмен, това не му позволи да се заблуждава задълго. Призна пред Ема убеждението си, че подобно преместване би било заплаха за удобството на баща й и дори за живота му, а те не можели да поемат подобен риск. Мистър Удхаус далеч от Хартфийлд! Не, бил убеден, че не бива да допускат подобно нещо. Смятал обаче, че решението, което му било хрумнало, няма да предизвика никакви възражения от неговата скъпа Ема.

Според плана му, мистър Найтли щял искрено да се радва, ако бъде приет в Хартфийлд. Считал, че трябва да постъпят по този начин, поне докато щастието на баща й, с други думи животът му, изискват Хартфийлд да продължи да бъде неин дом.

Ема вече бе мислила за това всички да се пренесат в Донуъл. И тя като него се бе опитвала да си представи подобна възможност и я бе отхвърлила. Но друго решение просто не й бе хрумнало. Съзнаваше колко много любов се крие зад подобно предложение. Добре знаеше, че с напускането на Донуъл той в значителна степен се лишава от независимостта и навиците си. Животът в чуждия дом щеше да го принуди непрекъснато да се съобразява с много странични неща. Тя му обеща да си помисли и го посъветва той също да обмисли още малко предложението си. Мистър Найтли обаче заяви, че е напълно убеден и че никакви допълнителни размишления не могат да променят становището му. Увери я, че е премислил всичко обстойно и подробно, и цяла сутрин бе избягвал Уилям Ларкинс, за да може да се отдаде на размишленията си, несмущаван от никого.

— О, има едно неподозирано затруднение — възкликна Ема. — Сигурна съм, че Уилям Ларкинс няма да одобри това. Най-напред трябваше да получите неговото съгласие.

Тя все пак му обеща да си помисли, и то с намерението да одобри напълно плана.

Забележителното беше, че във връзка с множеството поводи, по които Ема си мислеше за Донуъл Аби напоследък, нито веднъж не се запита дали не вреди на племенника си Хенри, чиито права на вероятен наследник толкова упорито бе вземала под внимание в миналото. Трябваше да се съобрази с промяната, която очакваше горкото момче. Но вместо това щастливо се усмихна на себе си и се развесели, като откри каква всъщност е била истинската причина, предизвикала недоволството й от възможността мистър Найтли да се ожени за Джейн Феърфакс или за някоя друга. Причина, която междувременно бе приписвала на искрената си загриженост като сестра и леля.

Колкото повече обмисляше предложението му да се оженят и да останат да живеят в Хартфийлд, толкова повече й харесваше. Лошите последици за него сякаш започваха да й се струват по-малко, добрите за нея се увеличаваха, а взаимната им изгода надмогваше всички възражения. Той щеше да й бъде солидна опора в безрадостните и тревожни времена, които я очакваха. Щеше да споделя с нея задълженията и грижите, които с течение на времето щяха да стават все по-тъжни!

Щеше да е напълно щастлива, ако не бяха угризенията й към горката Хариет. Колкото по-щастлива се чувстваше, толкова по-големи щяха да стават страданията на приятелката й, която сигурно щеше да бъде лишена дори от възможността да идва в Хартфийлд. Водена единствено от милосърдие, Ема трябваше да държи нещастната Хариет настрана от задушевната семейна обстановка, която приготвяше за самата себе си. Не смяташе, че нейното отсъствие ще се отрази съществено върху собственото й щастие. Хариет щеше да бъде по-скоро излишна в това обкръжение, но спрямо горкото момиче подобно незаслужено наказание щеше да е проява на особена жестокост.

С течение на времето, разбира се, мистър Найтли ще бъде забравен и мястото му ще се заеме от някой друг, но това едва ли щеше да стане скоро. Самият мистър Найтли нямаше с нищо да подпомогне лечението. Той не беше като мистър Елтън. Мистър Найтли, който винаги бе толкова внимателен, състрадателен и загрижен за всички, никога нямаше да стане по-малко достоен за обожание, отколкото до този момент. Пък и действително дори от Хариет не можеше да се очаква само за една година да се влюби в трима мъже.