Джейн Остин
Ема (53)

53

Всички приятели на мисис Уестън бяха щастливи, че раждането мина благополучно, а това, което радваше Ема още повече, бе фактът, че детето е момиченце. Много й се искаше на бял свят да се появи тъкмо мис Уестън. Не искаше да признае, че мисли за евентуалната й сватба с някой от синовете на Изабела. Просто вярваше, че и за двамата родители ще бъде по-добре да имат дъщеря. За мистър Уестън щеше да е истинска утеха на стари години (а и самата мисис Уестън след още десетина години също щеше да почувства бремето на възрастта) да бъде заобиколен от игрите и лудориите, капризите и приумиците на дете, което този път никой не можеше да лиши от дома му. Що се отнася до мисис Уестън, едва ли някой се съмняваше, че за нея е най-добре да има дъщеря. Щеше да бъде твърде жалко, ако жена, която умее да преподава толкова добре, никога вече не използва способностите си.

— Тя имаше възможността да практикува над мен — продължаваше Ема, — подобно на барон Д’Алман върху контеса Д’Остали в „Аделаид и Теодор“ на мадам дьо Женли. А сега ще видим как собствената й малка Аделаид получава образованието си по подобрен учебен план.

— Това означава само, че ще я глези дори повече, отколкото глезеше вас, но ще продължава да смята, че не прави нищо подобно. Това ще бъде единствената разлика.

— Горкото дете! Ако е така, какво ли ще стане с него?

— Нищо лошо. Ще я постигне съдбата на стотици други. Ще бъде невъзможно дете, но ще се поправи, когато порасне. Усещам как изгубвам цялата си неприязън към разглезените деца, Ема. Нима не би било проява на най-черна неблагодарност от моя страна да бъда суров към разглезените деца, след като дължа цялото си щастие именно на вас.

Ема се засмя и отвърна:

— Но аз разполагах с вашата помощ, за да се противопоставя на прекалено снизходителното отношение на околните. Съмнявам се, че щях да се поправя само със собствени сили.

— Така ли? Аз пък съм абсолютно сигурен. Природата ви е надарила с ум, а мис Тейлър ви даде принципи. Уверен съм, че щяхте да се справите добре. Моята намеса можеше колкото да ви помогне, толкова и да ви навреди. Съвсем нормално беше да се запитате какво право има той да ми държи сметка? Освен това се боя, че сигурно сте смятали поученията за поднесени по изключително неприятен начин. Не смятам, че сте имали някаква полза от тях. Единствено аз печелех от това, защото така ви превръщах в обект на най-нежните си чувства. Не можех да мисля за вас толкова много, включително и за грешките и недостатъците ви, без да се влюбя. А по силата на факта, че колкото повече грешки откривах, толкова повече се влюбвах, излиза, че ви обичам още когато бяхте тринадесетгодишна.

— Сигурна съм, че съветите ви бяха полезни за мен — възпротиви се Ема. — Вие често ми влияехте, при това за добро; дори по-често, отколкото понякога ми се искаше да призная. Сигурна съм, че влиянието ви ми се е отразило благотворно. Ако и горкичката малка Ана Уестън стане толкова разглезена, ще бъде проява на истинско човеколюбие от ваша страна да направите за нея същото, което направихте и за мен (освен да се влюбите, когато стане на тринадесет години).

— Колко често ми казвахте, когато бяхте малко момиченце: „Мистър Найтли, ще направя това и това. Татко каза, че може…“ или пък: „Мис Тейлър ми позволи“, а много добре знаехте, че аз не одобрявам. В такива случаи намесата ми се изразяваше в това, че ви карах да се чувствате два пъти по-виновна.

— Голяма чаровница съм била, няма що! Нищо чудно, че си спомняте думите ми с толкова много любов!

— „Мистър Найтли“! Винаги ми казвахте „мистър Найтли“. Навикът кара обръщението да не звучи толкова формално. И все пак е твърде официално. Бих искал да ме наричате по друг начин, но просто не знам как.

— Спомням си, че веднъж преди около десетина години в изблик на добро настроение ви нарекох Джордж. Направих го, защото знаех, че ще се обидите. Но тъй като изобщо не възразихте, повече никога не го направих.

— А не бихте ли могли да ме наричате Джордж и сега?

— Невъзможно е! Никога не бих могла да ви нарека по друг начин, освен „мистър Найтли“. Дори не мога да ви обещая, че ще постигна лаконичната изисканост на мисис Елтън, за да ви наричам мистър Н. Но ви обещавам — добави тя след малко и се изчерви през смях — да ви нарека поне веднъж с малкото ви име. Няма да ви кажа кога, но вие може би се досещате… Когато А. обещава да бъде заедно с Б. и в хубави, и в лоши дни.

Ема много съжаляваше, че не може да поиска съвета му по един изключително важен за нея въпрос, защото трезвата му преценка щеше да я избави от най-сериозното прегрешение на женската й суета — приятелството й с Хариет Смит. Но тази тема бе твърде деликатна. Ема не беше в състояние да подхване разговора. Името на Хариет не се споменаваше често помежду им. От негова страна този факт можеше да се изтълкува като доказателство, че Хариет просто не занимава мислите му, но Ема бе по-скоро склонна да го отдаде на тактичността и на подозрението му, предизвикано от някои белези, че приятелството между двете се разпада. Самата тя знаеше много добре, че ако се бяха разделили при други обстоятелства, щяха да си пишат много по-редовно, и Ема нямаше да черпи информацията си, както ставаше сега, изцяло от писмата на Изабела. Той сигурно бе забелязал и това. Болката, която й причиняваше съзнанието, че крие нещо от него, бе незначително по-слаба от страданието, че е направила Хариет нещастна.

Както можеше да се очаква, Изабела изпрати подробен разказ за гостенката си. Веднага след пристигането й, Хариет й се сторила потисната, което било съвсем нормално, след като й предстояло посещение при зъболекаря. Но когато приключила с тази работа, Хариет й изглеждала съвсем същата, както по-рано. Изабела, разбира се, не бе много наблюдателна и все пак, ако Хариет не беше в състояние да се забавлява с децата, това едва ли щеше да убегне от вниманието й. Ема продължи да се чувства спокойна и обнадеждена, тъй като по всичко личеше, че посещението на Хариет ще се удължи и двете седмици ще се превърнат най-малко в месец. Мистър и мисис Джон Найтли щяха да посетят Хартфийлд през август и я бяха поканили да остане при тях дотогава, а после да я закарат до дома.

— Джон не споменава и дума за приятелката ви — отбеляза мистър Найтли. — Ето писмото му, в случай че искате да му хвърлите един поглед.

Това беше отговорът на собственото му писмо, с което съобщаваше, че възнамерява да се жени. Ема жадно го взе, изгаряща от нетърпение да узнае точно какво пише вътре, и съвсем не се впечатли, че не се споменава нищо за приятелката й.

— Джон споделя щастието ми като истински брат — продължи мистър Найтли. — Но той не умее да прави комплименти и макар да ми е много добре известно, че изпитва към вас същата братска обич, той е толкова далеч от пищните фрази, че всяка друга дама на ваше място би определила думите му в своя възхвала като твърде хладни. Но това, че вие ще прочетете написаното от него, изобщо не ме плаши.

— Думите му са думи на разумен човек — отвърна Ема, след като прочете писмото. — Уважавам искреността му. Съвсем ясно е, че според него аз съм тази, която печели от нашата връзка, но че все още се надява след време да се издигна и стана толкова достойна за любовта ви, колкото смятате, че съм в момента. Ако беше написал нещо по-различно, щях да се усъмня, че той е авторът.

— Скъпа Ема, той няма предвид нищо подобно. Просто иска да каже…

— Моето и неговото мнение за нас двамата с вас — прекъсна го тя със сериозна усмивка — се различават много по-малко, отколкото подозира той. Само да можехме да си поговорим по този въпрос без никакви официалности и въздържаност.

— Ема, скъпа Ема…

— О! — възкликна тя, истински развеселена, — ако си представяте, че брат ви не ми отдава заслуженото, само почакайте, докато баща ми узнае тайната ни, и чуйте неговото мнение. Помнете ми думата, той съвсем няма да отдаде заслуженото на вас Ще постави под съмнение всичките ви качества и способността ви да ме направите щастлива, и ще накичи мен с всички достойнства. Надявам се поне да не се превърна тутакси в „горката Ема“. Нежното му състрадание към потъпканата добродетел никога не отива по-далеч.

— О, надявам се, че ще убедим баща ви много по-лесно от Джон, че и двамата притежаваме еднакво право, гарантирано от еднаквите ни достойнства, да бъдем щастливи заедно. Но една част от писмото на Джон много ме развесели. Забелязахте ли я? Когато казва, че новината не го е сварила напълно неподготвен и че е очаквал да чуе нещо такова.

— Доколкото познавам брат ви, той просто е имал предвид намерението ви да създадете семейство в близко бъдеще. Не е имал и най-малка представа, че става дума за мен. Изглежда въобще не е подозирал подобно нещо.

— Да, но се чудя, че е успял да прозре толкова дълбоко в намеренията ми. По какво съди? Струва ми се, че нито поведението, нито думите ми напоследък са могли да го наведат на мисълта, че имам по-силно намерение да се женя, отколкото когато и да било. Но това са само предположения. Боя се, че бях твърде различен по време на последния си престой при тях. Май не прекарах с децата толкова време, колкото друг път. Спомням си как една вечер момчетата нещастно отбелязаха: „Чичо изглежда много изморен.“

Настъпи моментът, когато трябваше да споделят новината с околните и да видят как те ще я приемат. Веднага след като мисис Уестън се възстанови достатъчно, за да приеме посещение на мистър Удхаус, Ема реши, че нейните внимателни увещания ще се окажат от голяма полза и затова реши първо да съобщи у дома, а след това и в Рандълс. Но как щеше да разкрие тайната пред баща си?! Беше си обещала да го направи в отсъствието на мистър Найтли, защото в противен случай, щом настъпеше решителният миг, сърцето щеше да й изневери и сигурно щеше да отложи. Но все пак се разбраха мистър Найтли да пристигне в такъв момент, че да продължи започнатото от нея. Насили се да говори и да изглежда весела. Не трябваше да превръща новината в още по-сериозен повод за тъгата на баща си, като му я съобщи с печален глас. Не биваше да изглежда така, сякаш смята събитието за нещастие. С цялото усилие на волята си, тя го подготви отначало за нещо необикновено. После с няколко думи му каза, че ако той даде съгласието и одобрението си (в което тя не се съмнявала, защото по този начин щял да направи всички наоколо много щастливи), тя и мистър Найтли възнамеряват да се оженят. Така Хартфийлд щял непрекъснато да се радва на присъствието на въпросния джентълмен, който Ема била сигурна, че баща й обича най-много след дъщеря си и мисис Уестън.

Горкият човечец! Отначало той остана страшно шокиран и се опита да я разубеди. Припомни й, при това неведнъж, изявлението й, че никога няма да се омъжи, и я увери, че за нея би било много по-добре да си остане неомъжена. Та нима не виждала какво става с Изабела и с горката мис Тейлър! Но уверенията му не постигнаха успех. Ема обичливо се суетеше около него, усмихваше му се и го убеждаваше, че трябва да постъпи именно по този начин. Твърдеше, че той не бива да я поставя наравно с Изабела и мис Тейлър, чиито браковете ги бяха откъснали от Хартфийлд, а това, разбира се, означаваше тъжна промяна. Тя обаче не възнамерявала да си тръгне от Хартфийлд. Винаги щяла да остане там и се опита да го убеди, че промяната в броя на обитателите и развлеченията им е само за добро. Била убедена, че щом свикне с новия ред, баща й ще бъде много щастлив да вижда мистър Найтли непрекъснато до себе си. Та нима не бил силно привързан към мистър Найтли? Не би могъл да отрече, сигурна била в това. Та нали се съветвал по деловите си въпроси единствено с него? Нали тъкмо мистър Найтли с готовност пишел писмата му и му помагал във всичко? Нима имало някой друг толкова приятен, внимателен и привързан към него приятел? Нима не би искал мистър Найтли да е до него винаги, когато му потрябва?… Да, това било вярно. Никога нямало да му омръзне да се среща с мистър Найтли. Щял много да се радва да го вижда всеки ден, но те и така го виждали непрекъснато. Защо да не продължат да си живеят, както досега?…

Мистър Удхаус не се успокои лесно. Но най-лошото бе минало — вече знаеше новината. Времето и постоянното й повтаряне щяха да свършат останалото. Уверенията и молбите на Ема бяха последвани от тези на мистър Найтли, а нежната възхвала на Ема свърши още по-хубава работа. Не след дълго мистър Удхаус свикна с плановете на двамата млади и ги обсъждаше заедно с тях при всеки удобен повод. Изабела им даде цялата подкрепа, на която бе способна — с писма и с пълното си одобрение, а мисис Уестън още първия път с готовност представи събитието в твърде благоприятна светлина. Първо, като вече взето решение и второ, като нещо много хубаво, понеже знаеше, че и двете са от изключително значение за мнението на мистър Удхаус. Всичко бе решено и хората, от които той бе свикнал да получава напътствия, го убедиха, че това ще бъде за негово добро. Той самият предугаждаше нещо подобно, ето защо започна да смята, че може би няма да е лошо да направят сватбата по някое време — може би след още една или две години.

Мисис Уестън не се преструваше и не играеше никаква роля с думите, които му каза по повод на събитието. Никога не се бе чувствала толкова изненадана, както когато Ема й откри тайната, но според нея този брак щеше да донесе щастие на всички и тя го подкрепяше от все сърце. Толкова уважаваше мистър Найтли, че бе готова да признае, че той заслужава дори нейната най-скъпа Ема. А и връзката беше толкова подходяща, навременна, прекрасна и, което беше най-важно за щастието на двамата, приемлива във всяко отношение и изключително многообещаваща. Сякаш Ема не би могла да избере по-подходящ човек, а и самата мисис Уестън се чудеше как е могла да бъде толкова глупава, че да не се сети за това още преди много време. Колко от заможните мъже, които биха ухажвали Ема, щяха да се откажат от собствения си дом в полза на Хартфийлд? А и нима мистър Удхаус би приел с такава готовност брака, ако младоженецът беше някой друг, а не мистър Найтли? Докато крояха планове за сватбата между Ема и Франк, тя и съпругът й също се натъкваха на трудностите, които щеше да им създаде мистър Удхаус. Затруднението, което трябваше да се преодолее, беше как да удовлетворят претенциите на Енскомбе и Хартфийлд и тя го съзнаваше много по-ясно от съпруга си. Ала дори и той не бе успял да намери приемливо разрешение и винаги завършваше с думите: „Нещата ще се оправят от само себе си. Младите ще намерят начин.“ В този случай обаче нито един проблем нямаше да остави разрешаването си на случайностите на бъдещето. Тук всичко беше правилно, открито и равнопоставено. И двамата не правеха никакви жертви. Съюзът обещаваше да им донесе взаимно щастие и реално не съществуваха основателни причини, които да го осуетят или отложат.

Погълната от тези разсъждения и прегърнала детето в скута си, мисис Уестън беше една от най-щастливите жени на света в този момент. Ако съществуваше нещо, което можеше да я направи още по-щастлива, това беше фактът, че детето скоро щеше да израсте първите си шапчици.

Новината предизвика всеобщо удивление. За пет минути мистър Уестън също попадна под властта на изненадата, но с присъщата си бърза мисъл той светкавично прецени всичко. Откри предимствата на този брак и им се радваше с не по-малка всеотдайност, отколкото жена му. Само след час вече бе престанал да се чуди и почти бе склонен да си повярва, че винаги е предугаждал подобно стечение на обстоятелствата.

— Предполагам, че всичко трябва да се пази в тайна — заключи той. — Винаги е така, докато човек не установи, че всички са посветени в тайната. Само ми кажете, когато вече ще мога да разправям. Чудя се дали Джейн е подозирала нещо подобно.

Той отиде до Хайбъри още на следващата сутрин и намери отговора на този въпрос, като осведоми бъдещата си снаха за новините. Нали я чувстваше като родна дъщеря, като своята по-голяма дъщеря? Беше длъжен да й каже, и тъй като го направи в присъствието на мис Бейтс, съвсем скоро тайната стана достояние и на мисис Пери, и на мисис Коул, и на мисис Елтън. Главните виновници бяха подготвени за това и пресмятаха колко време след като новината бъде съобщена в Рандълс, ще стане достояние на цял Хайбъри, и твърде проницателно виждаха себе си като чудото на вечерта за много семейства в градчето.

Като цяло новината бе посрещната с всеобщо одобрение. Някои смятаха, че той е страхотен късметлия, други мислеха същото за нея. Според част от хората щеше да е по-добре младото семейство да се премести в Донуъл и да остави Хартфийлд на семейство Джон Найтли. Други предвещаваха несъгласие от страна на прислугата. Никъде не възникнаха сериозни възражения, освен в дома на викария. Там изненадата не бе смекчена от задоволство. Може да се каже, че в сравнение с жена си мистър Елтън направо не се заинтересува от случилото се. Той само се надяваше, че „гордостта на младата дама най-сетне ще бъде удовлетворена“ и предполагаше, че тя „винаги се е надявала да успее да оплете Найтли в мрежите си“. А във връзка с това, че ще живеят в Хартфийлд, възкликна: „По-добре той, отколкото аз“. Но мисис Елтън просто не бе на себе си. „Горкичкият Найтли!… Горкият човечец! Колко тъжно!“ Била крайно загрижена, защото макар да бил ексцентричен, той притежавал редица хубави качества… Как е могъл да се заблуди по този начин?… Изобщо не смятала, че е влюбен. Ни най-малко!… Горкичкият Найтли! Това щяло да сложи край на приятното общуване с него! Той толкова се радвал, когато го поканят на вечеря. Но сега — край на всичко! Горкият човек! Никога вече нямало да организира изследователски експедиции в нейна чест!… О, не, вече ще съществува мисис Найтли, която ще полива със студена вода ентусиазма на всичките им начинания!… Ужасно неприятно!… Изобщо не съжалявала, че е обидила икономката му онзи ден!… Ужасно е, че щели да живеят заедно с възрастните. Нищо нямало да се получи. Познавала някакво семейство до Мейпъл Гроув, което опитало по този начин, но не могли да издържат повече от три месеца!