Джейн Остин
Ема (13)

13

Едва ли имаше по-щастлив човек на света от мисис Джон Найтли по време на краткото й посещение в Хартфийлд. Всяка сутрин тя наобикаляше старите си познати, придружавана от петте си деца, а всяка вечер обсъждаше с баща си и сестра си какво е правила през деня. Единственото й желание беше времето да не лети толкова бързо. Гостуването й преминаваше възхитително, почти идеално, тъй като беше прекалено кратко.

Вечерите им общо взето бяха по-свободни от ангажименти с приятели, отколкото сутрините, но макар да беше Коледа, предстоеше им една вечеря извън дома, която нямаше да могат да отклонят. Мистър Уестън едва ли щеше да приеме извиненията им. Поне веднъж всички трябваше да вечерят в Рандълс. Успяха да убедят дори мистър Удхаус, че е по-добре да дойде, отколкото да възникнат разногласия заради него.

Той смяташе, че присъствието му ще затрудни придвижването на всички дотам, но понеже каретата на дъщеря му и зет му се намираше в Хартфийлд, не успя да постигне нищо повече, освен чисто и просто да се осведоми по въпроса. Той едва ли се съмняваше, а и Ема не загуби много време да го убеждава, че трябва да намерят място и за Хариет в една от каретите.

Хариет, мистър Елтън и мистър Найтли — група с особено значение — бяха единствените, поканени да се присъединят към тях. Определиха ранен час и гостите не бяха много, тъй като всяко нещо се съобразяваше с изискванията и навиците на мистър Удхаус.

Вечерта преди това велико събитие (защото наистина бе велико събитие, че мистър Удхаус ще вечеря извън дома си на двадесет и пети декември) Хариет прекара в Хартфийлд. Но тя си отиде толкова настинала и неразположена, че ако не беше настойчивото й желание да се остави на грижите на мисис Годард, Ема нямаше да й позволи да напусне къщата. Посети я на следващия ден и реши, че съдбата на посещението на Хариет в Рандълс е вече предрешена. Приятелката й имаше силна треска и много възпалено гърло. Мисис Годард преливаше от внимание и грижи, говорено бе и с мистър Пери. Самата болна бе твърде потисната, за да се противопостави на авторитета, който я лишаваше от приятния ангажимент, макар че оплакваше загубата със сълзи на очи.

Ема остана да се грижи за нея, докато това й бе възможно по време на неотложните отсъствия на мисис Годард, и повдигаше духа на момичето с убеждението колко разочарован ще бъде мистър Елтън, щом научи за състоянието й. Остави Хариет сравнително спокойна с утехата, че той ще прекара безрадостна вечер и че тя ще липсва на всички. Едва изминала и няколко крачки от прага на училището на мисис Годард, Ема срещна и самия мистър Елтън, очевидно запътил се точно натам. Бавно продължиха пътя си заедно, разговаряйки за болната. Той дочул за състоянието й и тръгнал да я посети, за да отнесе вестите на Ема в Хартфийлд. Настигнаха и мистър Джон Найтли, който се връщаше от редовното си посещение в Донуъл, придружаван от двамата си най-големи синове. Техните пращящи от здраве, грейнали лица доказваха ползата от играта на открито и, както изглежда, щяха набързо да унищожат овнешкото печено и оризовия пудинг, за които бързаха да се приберат. Присъединиха се към тях и продължиха да вървят заедно. Ема тъкмо излагаше оплакванията на приятелката си — силно възпалено гърло, висока температура, ускорен, но слаб пулс и т.н. Със съжаление научила от мисис Годард, че Хариет била предразположена към възпаления на гърлото и неведнъж ги е тревожила с това. Мистър Елтън изглеждаше крайно притеснен, когато възкликна:

— Възпалено гърло! Надявам се да не е заразно. Дано не е нещо от рода на тифус. Мистър Пери прегледа ли я? Трябва да се грижите и за себе си не по-малко, отколкото за приятелката си. Нека ви помоля да не се излагате на никаква опасност! Защо не я прегледа мистър Пери?

Ема, която не беше ни най-малко изплашена, поуспокои този обилен поток от загриженост с твърдението, че мисис Годард разполага с достатъчно опит и внимание за случая. Но понеже трябваше до известна степен да поддържа безпокойството му и не виждаше причина да прогони тревогата, която по-скоро би подхранила, не след дълго Ема добави сякаш съвсем между другото:

— Много е студено и по всичко изглежда, че ще завали сняг. Ако трябваше да отидем някъде другаде или да направим посещение другиму, бих се отказала да излизам днес и бих убедила баща си също да не го прави. Но татко е твърдо решен да направи това посещение и май не усеща студа. По-добре ще бъде да не се намесвам. Знам, че мистър и мисис Уестън биха останали много разочаровани. Но, честна дума, мистър Елтън, ако бях на ваше място, положително бих се извинила. Гласът ви и сега ми се струва пресипнал, а като си помисля колко ще ви е нужен утре и колко ще се изморите, мисля, че благоразумието изисква да си останете у дома довечера и да се погрижите за себе си.

Мистър Елтън имаше вид на човек, който не знае много добре как да отговори и си беше точно така. Макар да бе признателен за трогателната загриженост на тази прелестна дама и да не желаеше да отклонява съветите й, той изобщо не възнамеряваше дa се отказва от вечерята. Но тъй като беше прекалено погълната от предишните си убеждения и възгледи, за да се вслушва в думите му безпристрастно и да го преценява непредубедено, Ема остана изключително доволна от смънканите му признания, че да, наистина било много студено. Тя продължи пътя си, преливаща от щастие, че го е избавила от Рандълс и го е дарила с възможността час по час да се осведомява за състоянието на Хариет.

— Постъпвате съвсем правилно — заключи Ема. — Ще предам извиненията ви на мистър и мисис Уестън.

Едва продумала, установи, че зет й учтиво предлага на мистър Елтън място в собствената си карета, в случай че времето е единственото му възражение, и че мистър Елтън приема поканата незабавно и с удоволствие. Вече бе решено — той щеше да дойде, а широкото му, красиво лице никога не бе изразявало по-голямо удоволствие, отколкото в този миг. Усмивката му бе неописуемо щастлива, а погледът, отправен към нея малко след това, сияеше от възторг.

„Това е доста странно — помисли си Ема, — да предпочете дa отиде на гости и да остави Хариет самичка, след като му предоставих такава великолепна възможност да се измъкне. Много странно! Струва ми се, че повечето мъже, особено ако са ергени, имат подобна нагласа, подобна страст да вечерят навън. Поканата за вечеря се нарежда толкова високо до удоволствията, заниманията, чувството им за достойнство и дори дълга им, че всичко останало отстъпва на заден план. Сигурно точно така стоят нещата и при мистър Елтън, който несъмнено е много ценен, симпатичен и приятен млад мъж, силно влюбен в Хариет. Но той все пак не е в състояние да отклони никоя покана и присъства на всички вечери, на които е поканен! Колко необикновено нещо е любовта! Съзира у Хариет наличието на пъргав ум, но не би останал да вечеря сам заради нея.“

Малко след това мистър Елтън ги напусна и в интерес на истината Ема трябваше да признае, че той произнесе твърде прочувствено името на Хариет на раздяла. Развълнувано увери мис Удхаус, че ще се отбие у мисис Годард за новини от прелестната й приятелка точно преди да се подготви за щастието отново да се срещне с Ема и да й предаде вестите. Той въздъхна и се отдалечи с усмивка, която силно наклони везните в негова полза.

След възцарилото се няколкоминутно пълно мълчание мистър Джон Найтли поде разговора:

— Никога през живота си не съм срещал човек, който да полага толкова целенасочени усилия да бъде симпатичен, колкото мистър Елтън. Това е първата му работа, що се отнася до дамите. С мъжете се държи разумно и неподправено, но стане ли въпрос за жени, пуска в ход цялото си обаяние.

— Обноските на мистър Елтън не са безупречни — отвърна Ема, — но когато той има желанието да се хареса, човек е длъжен да се отнесе снизходително към подобен стремеж и повечето хора наистина го правят. Когато някой е с посредствени възможности, но дава всичко от себе си, би могъл да спечели предимство пред небрежното превъзходство на ума. Човек не може да не оцени безукорния характер и добронамереността на мистър Елтън.

— Да — с известно лукавство подметна мистър Джон Найтли след малко, — той изглежда е особено добронамерен към вас.

— Към мен ли? — усмихнато се учуди тя. — Да не би да си представяте, че аз съм избраницата на мистър Елтън?

— Признавам, че ме осени подобна мисъл, Ема, а ако на вас не ви е хрумвало преди, можете да помислите върху това сега.

— Мистър Елтън влюбен в мен! Що за глупост!

— Не твърдя, че е вярно, но няма да е лошо да размислите върху това и съответно да определите поведението си. Мисля, че вие го насърчавате. Говоря ви като приятел, Ема, по-добре ще е да се огледате около себе си, да видите какво правите и да решите какво искате да правите.

— Благодаря ви, но ви уверявам, че грешите. Мистър Елтън и аз сме много добри приятели и нищо повече.

Ема продължи да върви, зачудена от недоразуменията, които често възникват, ако ситуацията се познава отчасти. Мислеше за заблудата, в която винаги изпадат хората, претендиращи, че умеят да преценяват нещата. Никак не бе доволна от това, че зет й я смята за толкова сляпа, невежа и нуждаеща се от съвет. Той не каза нищо повече.

Мистър Удхаус бе твърдо решен да отиде на вечерята и, независимо от все по-големия студ, не възнамеряваше да се откаже и най-сетне потегли с по-голямата си дъщеря в собствената си карета. Изглеждаше много по-малко обезпокоен от времето, отколкото всички останали, подвластен на чудото на собственото му участие в тази авантюра и тръпнещ в очакване на удоволствието, което щеше да изпита в Рандълс, когато открие, че е студено, но той е загърнат отвсякъде и нищо не усеща. Студът беше жесток. Докато потегли и втората карета се отрониха няколко снежинки, а небето изглеждаше натежало от сняг. Сякаш бе нужен само един лек полъх, и светът мигом щеше да побелее от сняг.

Ема бързо установи, че спътникът й не е в особено добро настроение. Подготовката, излизането в това време и фактът, че децата щяха да останат сами след вечеря, бяха все злини или поне неприятности, които въобще не се нравеха на мистър Джон Найтли. От това посещение той не очакваше нищо, което да си струва жеста, затова не престана да изразява недоволството си през целия път до дома на викария.

— Човек трябва да има много високо мнение за себе си, за дa накара хората да зарежат камината в собствения си дом и да се преборят с време като днешното, за да го посетят. Сигурно се смята за най-неотразимия домакин на света! Аз обаче не мисля така. Това е огромен абсурд. Вече вали сняг. Що за безумие е да не оставиш хората да си седят удобно у дома, а и що за лудост от тяхна страна да не го направят, когато имат тази възможност! Ако във вечер като тази ни се наложи да излезем по работа или защото дългът ни зове, сигурно това би ни се сторило непреодолима трудност. А какво правим ние?! Потегляме доброволно, облечени може би дори малко по-леко от обикновено, без никакво оправдание и без да се вслушваме в гласа на природата, който казва на човека чрез всичко, свързано с разбиранията или сетивата му, да си остане у дома и да приюти при себе си всички, които би могъл! А какво правим ние? Какво?! Запътили сме се да прекараме пет досадни часа в дома на друг човек, без да сме в състояние да си кажем или чуем нещо, което да не е вече казано или чуто — вчера или може би утре. Тръгваме в ужасно време и сигурно ще се завърнем в още по-лошо. Четири коня и четирима души, принудени да излязат навън, само за да закарат пет мързеливи треперещи същества до по-студени стаи и по-лоша компания от тези, с които разполагат у дома.

Ема не можа да си заповяда да го удостои дори с угодническо потвърждение, което несъмнено бе свикнал да получава, нито да подражава на „вярно, съвсем вярно, любов моя“, както сигурно отвръщаше благоверната му в повечето случаи, но събра достатъчно решителност и просто се въздържа от отговор. Остави го да говори, провери прозорците, загърна се хубаво, но не отрони дума.

Пристигнаха, каретата зави, спуснаха стълбичката и мистър Елтън незабавно се присъедини към тях — спретнат, целият в черно и широко усмихнат. Ема с удоволствие очакваше промяната на темата. Мистър Елтън беше олицетворение на почтителността и оживлението. Той така въодушевено поднасяше почитанията си, че Ема допусна възможността да е получил по-добри вести за Хариет. Беше изпратила да попитат, докато се обличаше, и отговорът гласеше: „Все същото. Няма подобрение.“

— Моите новини от мисис Годард — каза тя след малко, — не са толкова приятни, колкото се надявах. Получих отговор, че няма подобрение.

Лицето му изведнъж се удължи, а гласът му преливаше от чувство, докато отговаряше:

— О, не, мъчно ми е да узная… Всъщност тъкмо щях да ви кажа, че когато се отбих у мисис Годард, а това беше последното нещо, което направих, преди да се прибера, за да се преоблека, научих, че мис Смит не се чувства по-добре и дори е по-зле. Толкова съм загрижен и опечален. Осмелявам се да мисля, че би трябвало да е по-добре след огромното ободрение, което е получила сутринта.

Ема се усмихна и отвърна:

— Надявам се, че посещението ми й е помогнало да се отърси от душевните терзания, но дори и аз не мога да излекувам възпаленото й гърло само с едно махване на ръка. Наистина е жестоко настинала. Сигурно сте чули, че мистър Пери е отишъл да я прегледа.

— Да… струва ми се, че… всъщност… аз не…

— Той е запознат с оплакванията й и аз се надявам, че утрешният ден ще ни донесе по-добри новини. Но въпреки това се чувствам неспокойна. Такава тъжна загуба за нашата компания днес!

— Ужасно! Добре го казахте! Непрекъснато ще усещаме липсата й.

Това бе съвсем уместно изказване. Въздишката, която го придружаваше, бе достойна за уважение, но трябваше да е по-дълга. Ема остана изумена, когато минута по-късно той започна дa говори за съвсем други неща, при това в твърде весело и приповдигнато настроение.

— Какво чудесно хрумване — отбеляза мистър Елтън — да използвате овчите кожи за каретата. Създават изключително удобство. Не е възможно да ви е студено при тези предпазни мерки. Изобретенията на днешния ден направиха каретата на един джентълмен изключително удобно нещо. Човек е защитен и предпазен от времето, не може да се промъкне нито един нежен повей на вятъра. Времето не оказва никакво влияние. Навън е изключително студено, но ние, които сме в каретата, изобщо не подозираме това. Ха, май прехвърча сняг!

— Да — потвърди мистър Джон Найтли, — и мисля, че доста ще понатрупа.

— Коледно време — отбеляза мистър Елтън. — Подходящо за сезона. Трябва да смятаме себе си за щастливци, задето не заваля вчера. Можеше да попречи на празненството тази вечер почти със сигурност, защото мистър Удхаус едва ли би се осмелил да излезе, ако навън имаше натрупал сняг. Но сега това няма значение. Този сезон е най-подходящ за приятелски събирания. По Коледа всеки се обгражда с близки хора и никой не обръща внимание дори на по-лошо време от днешното. Веднъж бях принуден да прекарам цяла седмица в дома на един приятел, защото снегът ме затрупа вътре. Не съм преживявал нищо по-прекрасно. Отидох само за една нощ, а не успях да си тръгна по-рано от вечерта на същия ден, но през следващата седмица.

Мистър Джон Найтли не схващаше в какво се състои удоволствието и само студено отбеляза:

— Не бих искал снегът да ме затрупа в Рандълс за цяла седмица.

Може би при други обстоятелства Ема щеше да се забавлява, но сега бе прекалено удивена от въодушевлението на мистър Елтън, за да й остане време за други чувства. В очакване на приятното прекарване на вечерта Хариет изглежда бе напълно забравена.

— Сигурен съм, че ще бъдат напалени чудесни огньове — продължи той — и че всичко ще създава великолепен уют. Мистър и мисис Уестън са прекрасни хора. Мисис Уестън не може да бъде похвалена с прости думи, а той е точно от типа хора, които човек би оценил високо — гостоприемен и общителен. Поканените не са много, но малките и подбрани компании са може би най-приятните. В гостната на мистър Уестън не биха могли да се настанят удобно повече от десетина души, а ако питате мен, при подобни обстоятелства по-скоро бих поканил двама души по-малко, отколкото двама повече. Надявам се, че сте съгласна с мен — нежно се обърна той към Ема. — Мисля, че ще спечеля одобрението ви, макар че мистър Джон Найтли едва ли би разбрал напълно чувствата ми, тъй като е свикнал с големите балове в Лондон.

— Нямам никаква представа от големите балове в Лондон, сър. Никога не вечерям навън.

— Така ли? — учудено и със съжаление попита мистър Елтън. — Нямах представа, че служенето на закона изисква чак такова заробване. Е, сър, ще дойде време, когато ще бъдете възнаграден за всичко това, когато трудът ще бъде малко, а насладите — многобройни.

— Най-първата ми наслада — отбеляза мистър Джон Найтли, докато минаваха през входната врата на Рандълс — ще бъде да се прибера по живо и по здраво обратно в Хартфийлд.