Джейн Остин
Ема (54)

54

Времето летеше. Само още няколко дни, и групата от Лондон щеше да пристигне. Промяната притесняваше Ема. Една сутрин, тъкмо когато обмисляше тревожните и тъжни неща, които й предстояха, дойде мистър Найтли и всички черни мисли се изпариха. След краткия и приятен разговор той помълча известно време, а после неочаквано сериозно подхвана:

— Имам новини за вас, Ема.

— Добри или лоши? — бързо попита тя и вдигна поглед към него.

— Не знам как трябва да ги нарека.

— О, сигурна съм, че са добри. Виждам по лицето ви. Опитвате се да сдържите усмивката си.

— Много се страхувам, скъпа Ема — овладя се той, — че вие няма да ги посрещнете с усмивка.

— Така ли? Но защо? Трудно мога да си представя, че съществува нещо, което да развеселява и радва вас, а да не радва мен.

— Струва ми се, че има един въпрос — отвърна той, — и се надявам той да е единствен, по който мненията ни се различават.

— Замълча за миг, а после отново се усмихна и я погледна в очите. — Не ви ли идва нещо наум? Нима не помните? Хариет Смит!

Бузите й поруменяха при звука на това име. Страхуваше се от нещо, но не знаеше точно от какво.

— Нима не сте получавали новини от нея тази сутрин? — възкликна той. — Струва ми се, че вече знаете всичко.

— Не! Нищичко не знам! Моля ви, кажете ми.

— Виждам, че сте приготвена за най-лошото. И това наистина е така. Хариет Смит ще се омъжва за Робърт Мартин.

Ема се сепна. Явно не бе подготвена за подобна новина. Макар очите и неспокойният й поглед да казваха: „Това е невъзможно!“, от устните й не се отрони нито дума.

— Истина е — продължи мистър Найтли. — Научих го от самия Робърт Мартин. Беше при мен само преди половин час.

Тя продължаваше да го гледа, очевидно изумена.

— Боях се, че ще стане точно така, скъпа моя Ема, новината изобщо не ви харесва! Колко бих искал мненията ни по този въпрос да съвпаднат. Бъдете сигурна, че времето ще накара единия от нас да промени становището си, а междувременно ще бъде по-добре да не обсъждаме този въпрос помежду си.

— Не ме разбрахте правилно — с усилие изрече Ема. — Новината не ме натъжава, а просто не мога да я повярвам. Звучи ми невероятно! Нали не искате да кажете, че Хариет Смит е приела предложението на Робърт Мартин?! Умът ми не го побира! Нима той се е осмелил отново да поиска ръката й! Сигурно искате да кажете, че само е имал намерение да го направи.

— Искам да кажа, че го е направил — усмихнато, но твърдо отговори мистър Найтли. — И е получил съгласието й.

— Мили Боже! — възкликна Ема и се наведе над кошничката с конците, за да прикрие невероятното вълнение и задоволство, което знаеше, че е изписано на лицето й. — Разкажете ми всичко. Обяснете ми подробностите. Как, къде, кога? Искам да знам всичко. Никога не съм била толкова изненадана, но новината съвсем не ме разстройва, уверявам ви. Но как… как е възможно!

— Много просто. Преди три дни той отиде в града по работа и аз го помолих да се погрижи за едни документи, които трябваше да бъдат предадени на Джон. Той предал документите на брат ми в адвокатската му кантора и бил поканен да се присъедини към компанията им същата вечер в Астли. Щели да водят там двамата си най-големи синове. Групата щяла да се състои от нашите брат и сестра, Хенри, Джон и мис Смит. Приятелят ми Робърт не устоял на изкушението. Пътем минали да го вземат и прекарали чудесно. Брат ми го поканил да вечеря с тях на следващия ден, той приел и, както разбирам, именно по време на това посещение намерил възможност да поднови предложението си пред Хариет и то било посрещнато благосклонно. Съгласието й го е направило толкова щастлив, колкото само той заслужава да бъде. Прибрал се вчера с пощенската карета и дойде при мен веднага след закуска, за да ме осведоми първо за моите, а след това и за собствените си дела. Това е всичко, което мога да ви кажа в отговор на въпроса ви как, къде и кога. Приятелката ви ще ви разкаже много по-подробно, когато се видите. Ще ви предаде всички онези подробности, които единствено женската реч може да направи интересни. Ние, мъжете, се занимаваме само с най-важното. Според самия Робърт Мартин, а и според мен, сърцето му направо прелива от щастие. Малко се отклони от въпроса и ми разказа как след представлението напуснали ложата си и мистър Джон Найтли се погрижил за съпругата си и за малкия Джон. Той самият трябвало да придружи мис Смит и Хенри, но тълпата била толкова многолюдна, че по едно време мис Смит се почувствала доста зле.

Той замълча. Ема не се осмели да реагира веднага. Боеше се, че още с първата дума ще издаде неоправдано голямата си радост. Трябваше да изчака поне малко, в противен случай той щеше да помисли, че си е изгубила ума. Мълчанието й го разтревожи и след като я наблюдава известно време, мистър Найтли отбеляза:

— Ема, любов моя, казахте, че новината вече не ви прави нещастна, но според мен ви причинява по-голяма болка, отколкото сте очаквали. Положението му наистина е недостатък, но трябва да се съгласите, че това напълно устройва приятелката ви. А аз ви гарантирам, че колкото повече го опознавате, толкова повече ще ви харесва. Здравият му разум и солидните му принципи ще ви допаднат. Що се отнася до него, приятелката ви не би могла да попадне в по-добри ръце. Само да можех, бих променил общественото му положение, а това говори много, уверявам ви. Вие ми се смеете за Уйлям Ларкинс, но не бих могъл да се лиша и от Робърт Мартин.

Искаше му се тя да вдигне глава да се усмихне. След като успя да се овладее достатъчно, за да не се усмихне прекалено широко, Ема наистина го направи и весело отвърна:

— Няма нужда да се опитвате да ме накарате да приема този брак. Смятам, че изборът на Хариет е съвсем правилен. Може да се окаже, че той я превъзхожда по отношение на произхода си. Що се отнася до личните качества, това е несъмнено. Единствената причина за мълчанието ми е фактът, че съм неизразимо изненадана. Не можете да си представите колко е неочаквано за мен всичко това и колко неподготвена ме завариха новините ви, защото напоследък имах основания да смятам, че тя е настроена против него много повече, отколкото беше преди.

— Би трябвало по-добре да познавате приятелката си — отвърна мистър Найтли. — Но според мен тя е едно добродушно и мекосърдечно момиче, което не е в състояние да се сърди дълго на никой мъж, признал й любовта си.

Ема се въздържа да не се засмее, когато отговори:

— Кълна се, че вие я познавате толкова добре, колкото и аз. Но, мистър Найтли, напълно ли сте сигурен, че тя е приела предложението му окончателно и безусловно? Искам да кажа… след известно време би могла, но дали вече… Дали не сте го разбрали погрешно? Говорили сте за толкова други неща — за работа, за добитък, за новите редосеялки… Може би сте се объркали от толкова много теми и сте го разбрали погрешно! Може би той не е бил толкова сигурен в съгласието на Хариет, колкото в размерите на някой великолепен вол.

В този момент Ема пределно ясно почувства разликата в поведението и обноските на Робърт Мартин и тези на мистър Найтли. В съзнанието й ярко оживя споменът за това, което се бе случило напоследък с Хариет и самоувереното й изявление: „Мисля, че вече понаучих някои неща и не бих могла да обичам човек като Робърт Мартин“. Ето защо тя бе повече от уверена, че е малко преждевременно сватбата им да се смята за нещо сигурно. Не можеше да бъде другояче.

— Нима се осмелявате да твърдите подобно нещо? Нима смятате, че съм такъв голям глупак, че не разбирам за какво става дума, когато някой ми говори? Знаете ли какво заслужавате?

— О, заслужавам възможно най-доброто отношение, защото не се задоволявам с нищо по-малко. Затова трябва да ми отговорите просто и ясно. Сигурен ли сте, че сте съвсем наясно с отношенията между мистър Мартин и Хариет в момента?

— Съвсем сигурен съм в това, което той ми каза — тя е приела предложението му — отчетливо повтори мистър Найтли. — Много добре си спомням, че в думите му нямаше нищо двусмислено или неясно. Смятам, че мога да ви го докажа. Той ме попита как трябва да постъпи оттук нататък. Не знаеше към кой друг да се обърне, освен към мисис Годард, за да получи сведения за роднините и приятелите на мис Смит. Попита ме дали ми хрумва нещо по-добро. Уверих го, че не. След това ми каза, че ще се опита да се срещне с нея още днес.

— Сега съм съвсем доволна — лъчезарно се усмихна Ема, — и от все сърце им желая да бъдат щастливи.

— Откакто говорихме предишния път, мнението ви се е променило съществено.

— Надявам се, защото по онова време бях истинска глупачка.

— Аз също се промених, защото сега съм готов да призная пред вас всичките хубави качества на Хариет. Заради вас и заради Робърт Мартин (чиито чувства, независимо от всичко, според мен не се промениха през цялото време), се постарах да я опозная малко по-добре. Напоследък често разговарях с нея. Сигурно сте го забелязали. Понякога ми се струваше, че ме подозирате в защита на интересите на Робърт Мартин, макар това съвсем да не беше така. Всичките ми наблюдения обаче ме убедиха в това, че тя е непосредствено и симпатично момиче, с много добри помисли и солидни принципи, което съзира щастието за себе си в изпълнения с обич и полза семеен живот. Подозирам, че ви дължи благодарност за много от тези неща.

— На мен ли? — възкликна Ема. — Горкичката Хариет!

Но бързо се овладя и покорно прие повече похвали, отколкото заслужаваше в случая.

Не след дълго влизането на баща й сложи край на този разговор. Ема не съжаляваше. Искаше й се да остане сама. Мисълта й трескаво и учудено работеше, а това й пречеше да се съсредоточи. Искаше й се да танцува, да пее и да възклицава, а докато не се разходеше на воля, не си поговореше със самата себе си и не се насмееше, нямаше да бъде в състояние да се заеме с нищо по-практично.

Баща й бе влязъл да съобщи, че Джеймс е отишъл да впрегне конете за вече станалото им ежедневно посещение в Рандълс. Това й послужи като незабавно извинение да се оттегли.

Можете да си представите колко признателна и невероятно доволна се чувстваше. Единственото опасение, което помрачаваше щастието й, беше изместено от блестящото бъдеще, открило се пред Хариет, а това заплашваше да направи Ема опасно щастлива. Какво още можеше да се желае? Нищо, освен приятелката й да се издигне още повече и да стане напълно достойна за човека, чиито преценки и намерения толкова превъзхождаха нейните. Нищо повече от това грешките й от миналото да я направят смирена и благоразумна занапред.

Благодарността и разсъжденията й бяха съвсем сериозни, и все пак по едно време Ема не можа да се въздържи да не се засмее. Развръзката наистина беше забавна! Какъв край на горчивото разочарование отпреди пет седмици! Ама че сърце! Ама и Хариет си я биваше!

Сега наистина щеше да се зарадва на завръщането й. Готова бе да се зарадва на всяко нещо. С радост щеше да опознае Робърт Мартин.

Но сред най-сериозните и искрени поводи да се почувствува щастлива беше мисълта, че скоро вече няма да има никаква причина да крие каквото и да е от мистър Найтли. Скоро щеше да сложи край на преструвките, потайностите и увъртането, които бяха толкова чужди на характера й. С нетърпение очакваше мига, когато ще му се довери напълно и безусловно, нещо, което тя с готовност приемаше за свое задължение.

Ема потегли с баща си във въодушевено и приповдигнато настроение. Думите му не винаги достигаха до съзнанието й, но винаги се съгласяваше с тях и, или на глас, или с мълчание, подкрепяше убеждението му, че трябва да посещава Рандълс всеки ден, защото в противен случай горкичката мисис Уестън ще остане разочарована.

Пристигнаха и завариха мисис Уестън сама в дневната. Малко след като се осведомиха за бебето и мистър Удхаус получи благодарностите за посещението си, които си бе изпросил, през процепите на щорите се мярнаха очертанията на две фигури.

— Това са Франк и мис Феърфакс — обясни мисис Уестън. — Тъкмо щях да ви кажа колко приятно ни изненада неочакваното му посещение тази сутрин. Той ще остане до утре и успяхме да убедим мис Феърфакс да прекара деня при нас. Надявам се, че вече се връщат.

Бяха в стаята след по-малко от минута. Ема много се радваше да го види, но и двамата се чувстваха донякъде объркани и се измъчваха от неудобни спомени. Поздравиха се усмихнато и сърдечно, но нещо им пречеше веднага да се впуснат в разговор. Всички се настаниха, ала помежду им се появи празнина. Ема силно се съмняваше дали отдавнашното й желание отново да види Франк, при това заедно с Джейн (което най-сетне се осъществяваше), ще й достави очакваното удоволствие. Когато обаче към тях се присъединиха бебето и мистър Уестън, вече не липсваше тема за разговор или поне Франк Чърчил събра смелост да се приближи до нея и да каже:

— Мис Удхаус, бих искал да ви благодаря за изключително милите няколко реда на прошка, които ми изпратихте с едно от писмата на мисис Уестън. Надявам се, че с времето желанието ви да ми простите не е изчезнало и не оттегляте думите, казани тогава.

— Разбира се, че не — отвърна Ема, щастлива от предоставения й повод за разговор. — Ни най-малко. Много се радвам да ви видя и лично да ви поднеса поздравленията си.

Той сърдечно й благодари и продължи да излива пред нея благодарностите и щастието си.

— Нали изглежда прекрасно? — кимна той по посока на Джейн. — Много по-добре отпреди. Забелязвате ли с какво внимание я ограждат баща ви и мисис Уестън?

Не след дълго той изпадна в присъщото си весело настроение. След като някой спомена за предстоящото завръщане на семейство Кембъл, с искрящ от смях поглед Франк спомена и семейство Диксън. Ема се изчерви и забрани името да се споменава в нейно присъствие.

— Всеки път, когато се сетя за това — възкликна тя, — страшно се срамувам!

— Би трябвало аз да се срамувам — отвърна той. — Но наистина ли не подозирахте нищо? Искам да кажа, напоследък. В началото сигурно не сте.

— Ни най-малко, уверявам ви.

— Странно, защото веднъж аз едва не… и защо ли не го направих. Щеше да е по-добре за всички ни. Но аз непрекъснато допусках грешки, при това лоши грешки, които само ми вредяха. Щях да сгреша много по-малко, ако бях нарушил обещанието си и бях открил тайната пред вас.

— Вече няма защо да съжалявате — успокои го Ема.

— Има вероятност да убедя чичо си да посети Рандълс — продължи той. — Много иска да се запознае с нея. Когато се завърне семейство Кембъл, ще се срещнем с тях в Лондон и вярвам, че ще останем там, докато стане възможно да я заведем на север. Не знаете колко ми е трудно да бъда далеч от нея! Това е първата ни среща, след като се помирихме. Не ви ли е мъчно за мен?

Ема изрази съжалението си с най-мили думи и той го одобри, неочаквано развеселен:

— А, между другото — лукаво и тихичко подхвана Франк, — надявам се, че мистър Найтли е добре! — Помълча малко и добави: — Знам, че сте прочели писмото ми и си спомняте пожеланието, което ви отправям там. Сега е мой ред да ви поднеса поздравленията си. Уверявам ви, че новината искрено ме заинтересува и зарадва. Той е човек, когото не бих се осмелил дори да възхвалявам.

Ема остана много доволна и страшно й се искаше да продължат в този дух, но умът му бе зает със собствените му грижи и мисли за неговата Джейн, затова следващите му думи бяха:

— Виждали ли сте някога такава кожа? Толкова гладка и нежна! Но без да е бледа! Не бих казал, че е бледа. Лицето й е твърде необикновено с тези нейни тъмни ресници и коси. Направо е забележителна! Истинска дама! Руменината й е съвсем достатъчна, за да бъде красива.

— Винаги съм харесвала цвета на лицето й — дяволито подхвърли Ема. — Но защо ми се струва, че по едно време вие я намирахте за твърде бледичка? При първия ни разговор за нея. Не си ли спомняте?

— О, не, държах се като истински нахалник. Как можах да се осмеля…

Той се засмя толкова сърдечно при спомена за провинението си, че Ема не се въздържа и каза:

— Подозирам, че въпреки цялата ви обърканост по онова време, страшно сте се забавлявали, че успявате да заблудите всички. Сигурна съм, че е така. Представлявало е нещо като утеха за вас.

— О, не! Как можете да ме подозирате в подобно нещо! Бях толкова нещастен!

— Не чак толкова, че да не можете да се забавлявате. Сигурна съм, че ви е доставяло страшно удоволствие да ни въртите на пръста си. Може би именно аз съм човекът, който може да предположи това, тъй като на ваше място бих се забавлявала не по-малко. Струва ми се, че между двама ни има нещо общо.

Франк се поклони.

— Ако не по характер — развълнувано добави тя след малко, — то поне по съдба, понеже съдбата ни свърза с две същества, които толкова много ни превъзхождат.

— Съвсем вярно — разгорещено отвърна той. — Не, за вас не важи, но едва ли някой превъзхожда моята избраница. Тя е същински ангел. Погледнете я. Нима всеки жест не говори за това? Забележете извивката на шията й. Вижте очите й, докато ги вдига нагоре, за да погледне баща ми. Сигурно ще се зарадвате да узнаете — той се наведе и зашепна, — че чичо ми възнамерява да й даде всички бижута на леля. Ще се преправят, тъй като съм решил да приспособя някои от тях за косата й. Нали ще изглежда прелестно?

— Наистина ще бъде много красива — отвърна Ема с такава любезност, че той незабавно възкликна:

— Колко се радвам да ви видя отново! При това изглеждате великолепно! За нищо на света не бих искал да пропусна тази среща. Ако не бяхте дошли, непременно щях да се отбия в Хартфийлд.

Останалите говореха за детето и мисис Уестън им разказваше, че е била леко разтревожена предната вечер, понеже то изглежда не се чувствало съвсем добре. Сега тревогата й се струвала глупава, но предния ден едва не изпратила да повикат мистър Пери. Може би трябвало да се срамува, но мистър Уестън бил не по-малко разтревожен от нея. След десетина минути обаче детето напълно се оправило. Това беше цялата случка, която представляваше особен интерес за мистър Удхаус. Той бе много доволен, че щастливата майка е възнамерявала да извика мистър Пери и съжаляваше, че не го е направила. Винаги трябвало да се съветва с Пери, дори когато бебето е неразположено само за няколко минути. Тя го уверяваше, че едва ли скоро ще се появи нов повод за тревога, пък и не можела толкова често да прибягва до услугите на мистър Пери. Но според него било жалко, че не го извикала предишната вечер, защото макар в момента детето да изглеждало прекрасно, вероятно щяло да се чувства още по-добре, ако Пери го бил прегледал.

Франк Чърчил се хвана за името.

— Пери! — обърна се той към Ема и се опита да привлече погледа на мис Феърфакс. — Моят приятел мистър Пери! Какво казахте за него? Идвал ли е тази сутрин? Как прави посещенията си той сега? Купил ли си е вече карета?

Ема бързо си припомни, разбра всичко и се засмя заедно с него. Въпреки че се опитваше да изглежда безразлична, лицето на Джейн издаваше, че е чула всяка дума.

— Какъв невероятен сън сънувах тогава! — извика Франк. — Всеки път, като се сетя, ме напушва смях. Чува ни, чува ни, мис Удхаус. Виждам по лицето й, по устните, по неуспешния опит да изглежда сериозна. Погледнете я. Нали виждате как в този миг пред погледа й минава откъсът от собственото й писмо, което ме осведоми за събитието. Тя не може да се съсредоточи върху нищо друго, макар да се преструва на задълбочен слушател.

Джейн се видя принудена да се усмихне широко. После почти запази усмивката, когато се обърна към него, и каза тихо, развълнувано и въпреки това твърдо:

— Удивена съм, че сте в състояние непрекъснато да си припомняте тези неща. Разбира се, нормално е понякога те да изникват ненадейно в съзнанието ви, но вие го правите нарочно.

Отговорът му беше дълъг и много приятен за ухото, но Ема бе изцяло на страната на Джейн. Когато си тръгна от Рандълс, съвсем естествено й хрумна да сравни двамата мъже. И въпреки че много се радваше да види Франк и изпитваше към него искрени приятелски чувства, по-ясно от всякога почувства значителното превъзходство на характера на мистър Найтли. Вълнуващият ден завърши щастливо в размисли за достойнствата на бъдещия й съпруг, подсказани от току-що направеното сравнение.