Джейн Остин
Ема (37)

37

Ема не се нуждаеше от дълъг размисъл, за да открие причината за вълнението си от новината за пристигането на Франк Чърчил. Скоро установи, че се чувства загрижена и смутена не заради себе си, а заради него. Любовта й просто се бе изпарила. Дори не си заслужаваше да се замисля за това, но ако той (по-влюбеният от двамата) се завърнеше със същите топли чувства, с които си бе заминал, щеше да е много неприятно. Ако двумесечната им раздяла не бе успяла да охлади чувствата му, предстоеше й да премине през много неприятности и злини. Трябваше много да внимава и за себе си, и за него. Не искаше отново да въвлича чувствата си и щеше да бъде длъжна да не подхранва неговите.

Искаше й се да може да предотврати обяснението в любов, защото то щеше да сложи твърде болезнен край на тъй приятното им приятелство! И все пак, не можеше да се избави от мисълта, че ще се случи нещо решаващо. Предусещаше, че още преди да свърши пролетта, ще настъпи някакъв поврат, някакво събитие, което ще промени сегашното й спокойно, уравновесено състояние.

Не мина много време, макар че бе повече, отколкото предполагаше мистър Уестън, преди пред Ема да се открие възможност да си изгради представа за чувствата на Франк Чърчил. Семейството от Енскомбе не пристигна в града толкова скоро, колкото се очакваше, но той дойде в Хайбъри почти незабавно след пристигането им. Беше яздил два часа. Това беше всичко, което бе в състояние да направи засега. Но веднага след Рандълс Франк се отправи директно към Хартфийлд и тогава Ема най-сетне можа да прибегне до изключителната си наблюдателност, определяйки доколко силни са чувствата му и как трябва да действа. Срещнаха се изключително приятелски. Нямаше съмнение, че той много се радва да я види. Но тя веднага се усъмни, че чувствата му са същите като по-рано и че в тях все още съществува предишната нежност. Наблюдаваше го внимателно. Беше съвсем ясно, че не е влюбен в нея толкова силно, колкото преди. Отсъствието му, добавено вероятно към нейното безразличие, бяха допринесли, за да се получи този твърде желан резултат.

Той бе в прекрасно настроение, както винаги готов да разговаря и да се смее, и изглежда с удоволствие говореше за предишното посещение и си припомняше минали истории. Беше доста възбуден. Ема откри безразличието му не в спокойствието, понеже той съвсем не беше спокоен. Очевидно се вълнуваше от нещо и просто не можеше да си намери място. Жизнерадостен по природа, той демонстрираше нещо повече от обикновената жизненост. Но онова, което решително оформи мнението й по този въпрос, беше фактът, че Франк остана при нея едва четвърт час и се отправи към Хайбъри, за да направи и други посещения. Бил видял група стари познати, докато минавал по улицата. Не можел да спре за повече от една секунда, но хранел нескромната надежда, че те ще останат разочаровани, ако не се отбие у тях, и макар да искал да остане по-дълго в Хартфийлд, трябвало незабавно да тръгва.

Ема не се съмняваше, че чувствата му не са така силни, както преди, но нито неспокойството му, нито припряното му посещение доказваха, че е напълно излекуван. Тя бе по-скоро склонна да смята, че държанието му разкрива опасението да не би тя отново да го завладее, както и благоразумното решение да не позволява подобен резултат.

За десет дни това бе единственото посещение на Франк Чърчил. Много пъти се бе надявал и възнамерявал да дойде, но все нещо му пречеше. Леля му не можеше да понесе отсъствието му. Поне така гласеше собственият му разказ в Рандълс. Ако той беше искрен, ако наистина се бе опитвал да дойде, трябваше да се заключи, че преместването на мисис Чърчил в Лондон не се е отразило по-добре на своенравието и нервите й. Тя наистина беше много болна. Франк бе споделил това в Рандълс. Макар че леля му си въобразяваше много неща, като погледнел назад, той несъмнено установявал, че здравето й е много по-разклатено, отколкото преди половин година. Не се съмнявал, че става дума за нещо, което грижите и лекарствата не могат да отстранят, и вярвал, че я очакват още дълги години живот, но не можел да се съгласи със съмнението, изказано от баща си, че оплакванията й са само въображаеми и че е здрава, както винаги.

Скоро стана ясно, че Лондон не й се отразява добре. Не можела да понася шума. Нервите й постоянно били изопнати и към десетия ден писмата на племенника й до Рандълс осведомиха за промяна в плана. Щели незабавно да се преместят в Ричмънд. Мисис Чърчил имала препоръки до един известен лекар там, пък и без друго много харесвала това място. Вече била наета мебелирана къща и се очаквало промяната да й се отрази много добре.

Ема научи, че Франк пишел много въодушевено за този план и изглежда бил признателен за блаженството да прекара цели два месеца толкова близко до многобройните си приятели, защото къщата била наета за май и юни. Казаха й, че сега пишел с още по-голяма сигурност за честите си посещения при тях. Щял да идва, когато си пожелае.

Ема установи, че според мистър Уестън тя е източникът на цялото щастие, което му доставят тези радостни перспективи, но се надяваше да не е така. Двата месеца щяха да изяснят всичко.

Самият мистър Уестън беше неизказано щастлив. Радостта му нямаше граници. Не би могъл да мечтае за нещо по-добро. Сега Франк наистина щеше да бъде съвсем близо до тях. Какво бяха девет мили за един млад човек? Един час езда! Можеше да прескача, когато поиска. Разликата между Ричмънд и Лондон беше същата, както между това да го виждат всеки ден и да не го виждат никога. Шестнадесет мили, и даже осемнадесет (защото до Манчестър Стрийт сигурно бяха точно толкова) представляваха сериозна пречка. Дори и да успееше да се измъкне, щеше да прекара почти целия ден в пътуване. Присъствието му в Лондон не променяше нещата. Спокойно можеше да си бъде и в Енскомбе. Но Ричмънд беше много близо и той щеше лесно да идва. Не можеше и да бъде по-добре!

Това преместване направи едно друго събитие почти сигурно — бала в Краун. И преди не бяха го забравили, но опитите им да определят датата останаха напразни. Но сега със сигурност щеше да се състои. Подновиха приготовленията и много скоро след като семейство Чърчил се премести в Ричмънд няколко реда от Франк ги осведомиха, че промяната се отразила добре на леля му. Той не се съмнявал, че ще може да се присъедини към тях за двадесет и четири часа, когато и да е, и ги убеждавал да определят по-близка дата.

Балът на мистър Уестън щеше да стане реалност. Много малко дни деляха младите хора на Хайбъри от щастието.

Мистър Удхаус се примири. Пролетта намаляваше недостатъците на начинанието. Май беше много по-добър месец от февруари за каквото и да е. Решено бе мисис Бейтс да прекара вечерта в Хартфийлд. Джеймс бе надлежно предизвестен и мистър Удхаус оптимистично се надяваше, че няма да има проблеми със скъпия малък Хенри и със скъпия малък Джон по време на отсъствието на Ема.