Джейн Остин
Ема (42)

42

След като умовете на цял Хайбъри дълго време бяха подхранвани с надеждата за скорошно посещение от мистър и мисис Саклинг, градчето бе принудено да изживее разочарование от това, че те не можеха да дойдат преди началото на есента. Засега нищо ново нямаше да обогати духовния им потенциал. При ежедневната обмяна на новините щяха отново да се ограничат с предишните теми, към които семейство Саклинг бе приобщено за известно време. А тези предишни теми бяха новините за здравето на мисис Чърчил, които всеки ден бяха различни от предишния, и състоянието на мисис Уестън, чието щастие според очакванията на всички щеше най-сетне да се увеличи многократно с придобиването на рожба.

Мисис Елтън беше много разочарована. За нея това означаваше да се откаже от едно огромно удоволствие и перчене. Всичките запознанства и препоръки, които възнамеряваше да направи, трябваше да почакат, а бъдещите празненства — да се обсъждат само на думи. Или поне така си мислеше тя в началото, но след кратък размисъл реши, че няма нужда да отлага каквото и да е. Защо да не отидат до Бокс Хил независимо от това, че семейство Саклинг го няма? Нищо не им пречеше да отидат отново заедно с тях през есента. Беше решено да пътуват до Бокс Хил. Отдавна се знаеше, че ще се организира подобна експедиция, понеже такава идея вече бе хрумвала и на други. Ема никога не бе ходила в Бокс Хил и копнееше да види онова, което според толкова много хора си заслужаваше. Тя и мистър Уестън бяха решили да изберат някоя хубава сутрин и да отидат дотам. Само неколцина близки приятели щяха да имат правото да се присъединят към тях и всичко щеше да стане скромно, безшумно и изискано, по съвсем различен начин от показните приготовления, с обичайните ястия и напитки на претенциозния пикник на семействата Елтън и Саклинг.

Бяха се уговорили за това помежду си и затова Ема остана много изненадана и донякъде недоволна, когато разбра от мистър Уестън, че той предложил на мисис Елтън да обединят двете групи, след като сестра й няма да има възможност да дойде със съпруга си, и че тя е приела. Вече било решено, ако Ема нямала никакви възражения. Възражението на Ема се криеше единствено в неприязънта, която изпитваше към мисис Елтън и която мистър Уестън вече трябваше да е усетил, но нямаше защо да се повдига отново този въпрос. Ако го направеше, трябваше да укори мистър Уестън и така да причини болка на съпругата му. Ето защо Ема се видя принудена да се съгласи, въпреки че при други обстоятелства щеше да е готова на всичко, за да го избегне. Можеше дори да се подложи на унижението да я смятат за част от компанията на мисис Елтън. Чувствата й бяха засегнати и макар външно да изглеждаше въздържана, подчинението я нарани жестоко, защото в мислите си изпитваше тайно ожесточение към безграничната доброта на мистър Уестън.

— Радвам се, че одобрявате постъпката ми — благо каза той. — Така си и мислех. Подобни начинания не представляват нищо, ако компанията не е многобройна. А една компания никога не е прекалено голяма, защото когато хората са много, те се забавляват сами. Пък и тя все пак е много симпатична жена. Просто не можем да я пренебрегнем.

Ема не отрече думите му на глас, но вътре в себе си не се съгласи с абсолютно нищичко.

Беше средата на юли и времето бе великолепно. Мисис Елтън изгаряше от нетърпение да определят точния ден, уточнявайки с мистър Уестън приготвянето на лек пай и студено агнешко. Ала тъкмо тогава с един от конете на каретите се случи злополука и това изправи цялото начинание пред тъжна несигурност. Можеха да минат седмици, а може би само няколко дни преди конят да оздравее, но беше безсмислено да продължават с приготовленията и всички потънаха в мрачно бездействие. Мисис Елтън просто не бе способна да понесе този удар.

— Нали е страшно досадно, Найтли? — възмути се тя. — А времето е тъкмо за походи. Тези закъснения и разочарования са ужасно отегчителни. Какво ще правим? Ако се бавим така, годината ще се изтърколи, без да сме направили нищо. По това време миналата година вече бяхме организирали прелестна експедиция от Мейпъл Гроув до Кингс Уестън.

— По-добре елате да изследвате Донуъл — отвърна мистър Найтли, — защото за целта няма да са ви нужни коне. Елате да опитате ягодите ми. Много бързо зреят.

Дори и да беше подхванал темата на шега, мистър Найтли беше принуден да продължи сериозно, тъй като предложението му беше посрещнато със задоволство, а възклицанието: „О, страшно бих искала!“ бе колкото простовато, толкова и просташко. Донуъл беше прочут с ягодите си, превърнали се в повод на поканата, но в случая изобщо нямаше нужда от повод. Дори лехи със зеле можеха да подмамят въпросната дама, която просто искаше да отиде някъде. Тя няколко пъти му обеща да отиде (повече, отколкото се надяваше той) и бе предоволна от това доказателство за близост и от забележителния комплимент, който според нея представляваше поканата.

— Разчитайте на мен — каза тя. — Ще дойда на всяка цена. Само кажете кога. Ще позволите ли да доведа и Джейн Феърфакс?

— Не бих могъл да определя точния ден, преди да съм говорил с още някои хора, които бих искал да поканя заедно с вас.

— О, оставете това на мен. Просто ми дайте карт-бланш. Нали събитието ще е в моя чест! Това е моето празненство. Аз ще доведа приятели със себе си.

— Надявам се, че ще доведете Елтън, но няма да ви притеснявам да отправяте други покани.

— О, толкова сте потаен! Но помислете добре, няма защо да се страхувате, че ще ми дадете малко свобода на действие. Не съм някоя претенциозна млада дама. Човек спокойно може да се довери на омъжените жени. Това е моето празненство. Оставете всичко на мен. Аз ще поканя гостите.

— Не — спокойно отговори той, — има една единствена жена, на която съвсем спокойно бих се доверил да кани гости в Донуъл, и тя е…

— Мисис Уестън, предполагам… — прекъсна го мисис Елтън, доста засегната.

— Не, мисис Найтли и докато се появи тя, аз сам ще се справям с тези неща.

— Колко сте особен само! — възкликна тя, доволна, че никой не е предпочетен пред нея. — Имате чудесно чувство за хумор и можете да говорите, каквото си поискате. Чудесно чувство за хумор, наистина! Е, добре, ще доведа със себе си Джейн и леля й, а останалите оставям на вас. Изобщо не възразявам да поканите семейството от Хартфийлд. Не се притеснявайте, знам че сте привързан към тях.

— Доколкото зависи от мен, те със сигурност ще присъстват. Освен това ще се отбия у мис Бейтс на път за вкъщи.

— Няма нужда. Всеки ден се виждам с Джейн. Но, както искате. По-добре е да го направим сутринта, мистър Найтли. Съвсем простичко! Ще си сложа голямо боне и ще си взема една кошничка. Да, може би тази с розовата панделка. Съвсем непретенциозна е. И Джейн ще бъде с такава. Няма нужна от никаква помпозност. Ще бъдем нещо като циганска команда. Ще се разхождаме в градините ви и сами ще берем ягодите… ще си седим под дърветата и каквото и друго да предприемете, всичко трябва да се прави на открито… масата да е наредена под сянката и така нататък. Всичко трябва да бъде колкото е възможно по-естествено и просто. Нали и вие смятате така?

— Не съвсем. Моята представа за това нещата да се вършат естествено и просто, е масата да бъде сервирана в трапезарията. Смятам, че непревзетостта и неподправеността в поведението на дамите и джентълмените с всичките им мебели и слуги личи най-добре, когато се хранят в трапезарията. Когато ви омръзне да похапвате ягоди в градината, в къщата ще намерите сервирано студено месо.

— Е, както искате, само не се престаравайте. Между другото дали аз или икономката ми не бихме могли да ви помогнем с мнението си? Моля ви, бъдете искрен, мистър Найтли, ако искате да поговоря с мисис Ходжис или да наглеждам нещо…

— Нямам никакво желание за подобно нещо, благодаря ви.

— И все пак, ако възникне някакво затруднение, знайте, че икономката ми е изключително умна жена.

— Трябва да ви кажа, че моята сигурно се смята за не по-малко умна, и би отхвърлила с негодувание всяка намеса.

— Много бих искала да имаме магаре. Тъкмо това ни трябва. Аз, Джейн и мис Бейтс, яхнали магарета, а моят caro sposo ни придружава пеша. Наистина трябва да го накарам да купим едно магаре. Струва ми се, че това е много необходимо за живота в провинцията. Защото дори жената да е толкова изобретателна, колкото съм аз, не е възможно непрекъснато да седи затворена вкъщи. А, както ви е известно, дългите разходки не са за препоръчване — през лятото има много прах, а през зимата — кал.

— По пътя между Хайбъри и Донуъл няма нито прах, нито кал. Пътят за Донуъл никога не е бил прашен, а точно сега е и съвсем сух. Но ако предпочитате, елате на магаре. Можете да вземете на заем магарето на мисис Коул. Бих искал всичко да отговаря на предпочитанията ви.

— Не се и съмнявам. Ще ви отдам дължимото, скъпи приятелю. Знам, че под суховатото ви и рязко поведение се крие топло сърце. Както казвам на мистър Елтън, вие сте голям шегаджия. Повярвайте ми, мистър Найтли, напълно осъзнавам цялото ви внимание към мен във връзка с това празненство. Улучихте тъкмо това, което ще ми достави най-голямо удоволствие.

Мистър Найтли имаше и друга причина да се противопостави на идеята за маса на открито. Възнамеряваше освен Ема, да убеди и мистър Удхаус да се присъедини към компанията, а му беше много добре известно, че ако ги принуди да се хранят отвън, те неизбежно ще се разболеят. Не трябваше да излага мистър Удхаус на нещастно заболяване под благовидния предлог за сутрешна разходка с каретата и един-два часа, прекарани в Доунъл.

Мистър Удхаус бе поканен на добра воля. Не хранеше никакви потайни страхове, които да го укоряват за лековерното му съгласие. Просто се съгласи. Не беше ходил в Донуъл цели две години. Някоя хубава сутрин той, Ема и Хариет можели съвсем спокойно да отидат дотам и той щял да си поседи с мисис Уестън, докато скъпите момичета се разхождат из градините. Не смятал, че ще има някаква влага по това време на деня. Много искал отново да види старата къща и щял да се радва да срещне мистър и мисис Елтън, и някои от съседите. Не виждал никакви пречки той, Ема и Хариет да отидат някоя сутрин, когато времето е хубаво. Смяташе, че е много мило от страна на мистър Найтли да ги покани (много мило и разумно) много по-разумно от това да се вечеря навън. Никак не обичал да вечеря някъде другаде.

Мистър Найтли успя да получи охотното съгласие на всички. Поканите бяха приети от всички толкова добре, сякаш, подобно на мисис Елтън, хората ги считаха за личен комплимент. Ема и Хариет очакваха събитието да им достави голямо удоволствие, а мисис Уестън, без дори да я бе молил за това, обеща да накара и Франк да се присъедини към тях, ако е възможно — доказателство за одобрението и признателността й, от което той съвсем спокойно би се лишил. Но при тези обстоятелства мистър Найтли се видя принуден да каже колко би се радвал да се срещне с мистър Франк Чърчил, а мистър Уестън каза, че няма да губи време, а веднага ще му пише и ще използва цялото си дар слово, за да го убеди.

Междувременно пострадалият кон оздравяваше толкова бързо, че плановете за посещение на Бокс Хил отново дойдоха на дневен ред. Най-сетне определиха датата за посещението в Донуъл, а на следващия щяха да отидат в Бокс Хил, тъй като времето обещаваше да бъде подходящо.

И така, в разгара на лятото, под обгарящото обедно слънце, мистър Удхаус благополучно пристигна в карета с един свален прозорец, за да вземе участие в пикника на открито. Той се разположи удобно и прекара по-голямата част от деня до огъня в една от най-удобните стаи на Аби, приготвена специално за него. С удоволствие разговаряше с всички за какво ли не и ги съветваше да не прекаляват със стоенето навън, а да се настанят удобно вътре. Под предлог, че е изморена, мисис Уестън остана при него през цялото време и беше негов търпелив и съпричастен слушател, дори когато останалите бяха примамени навън.

Ема отдавна не бе идвала в Аби, затова след като се увери, че баща й е настанен удобно, го остави сам и с удоволствие да разгледа наоколо. Беше нетърпелива да освежи и внесе ред в спомените си чрез един по-обстоен оглед и по-прецизна преценка на къщата и земите около нея — въпрос, който бе от голямо значение за нея и семейството й.

Връзките й със сегашния и с бъдещия господар на имението даваха пълно основание за искрената гордост и тихото задоволство, които изпита при вида на внушителните размери и стила на постройката; подходящо, удобно и типично местоположение — ниско и закътано, обширни градини, простиращи се чак до ливадите, през които течеше потокът (и които не се виждаха от къщата поради характерното за едно време пренебрежение към изгледа от прозорците) изобилие от дърва, старателно струпани и подредени, с пътечки помежду им, които не бяха отсечени нито заради модата, нито заради екстравагантност. Къщата беше по-голяма от тази в Хартфийлд и съвсем различна от нея. Бе построена върху огромна площ, безразборно и несиметрично, имаше множество удобни стаи и една-две красиви. Беше точно това, което трябваше да бъде и изглеждаше по съответния начин. Ема усети растящото си преклонение пред нея като пред дом на истински благородно семейство с чиста кръв и неопетнени разбирания. Джон Найтли имаше някои недостатъци на характера, но въпреки това Изабела се бе сродила с едно изключително семейство. Ема и баща й можеха да се гордеят със съпруга й, рода и притежанията му.

Тя остана погълната от тези приятни чувства, докато не се наложи да се присъедини към останалите, струпани около лехите с ягоди. Всички бяха тук с изключение на Франк Чърчил, когото очакваха да пристигне всеки момент от Ричмънд. Мисис Елтън, снабдена с цялото снаряжение — голямото боне и кошницата, които я правеха щастлива, беше готова да ги поведе към брането, събирането и обсъждането на ягодите. Предстоеше им да говорят само за ягоди и за нищо друго. „Най-хубавият плод в цяла Англия… всички го обичали… толкова полезен. Това били най-хубавите лехи и най-добрите сортове… Толкова било приятно сам да ги береш… Само така можело наистина да им се наслади човек… Сутринта определено е най-подходящото време… Никога не се изморявала… Всички сортове били добри, но високостеблените били направо превъзходни… За сравнение не можело да става и дума… Другите не представлявали просто нищо… Но имало много малко от високостеблените… «Чили» били за предпочитане… Най-прелестният аромат — на различни дървета и на липа… Цената на ягодите в Лондон… Изобилието им около Бристъл… Мейпъл Гроув… отглеждането… кога да се прекопават лехите… различните мнения на градинарите… нямало общо правило… не можело да накараш градинар да промени мнението си… много вкусни плодове… но много хранителни, затова не било хубаво да се преяжда… по-лоши били от черешите… френското грозде било по-освежаващо… единственото неудобство на брането на ягоди било стоенето наведен… пък и яркото слънце… била изморена до смърт… не можела да издържа повече… трябвало да отиде и да седне на сянка.“

Такъв бе разговорът в продължение на половин час, прекъснат само веднъж от мисис Уестън, която излезе да попита дали е пристигнал завареният й син, тъй като вече се тревожела. Притеснявала се да не е станало нещо с коня му.

Намериха се места почти на сянка и Ема се видя принудена да слуша за какво си говорят мисис Елтън и Джейн Феърфакс. Обсъждаха въпроса за едно много изгодно предложение, свързано с работата на Джейн. Мисис Елтън бе получила известието същата сутрин и беше направо във възторг. Работата не била при мисис Саклинг, нито при мисис Браг, но по блясък и щастливи перспективи отстъпвала единствено на тях. Ставало дума за братовчедка на мисис Браг, позната на мисис Саклинг и известна в Мейпъл Гроув особа. Очарователното, невероятно и върховно предложение, което идвало от най-висшите кръгове, най-отбраното общество, безупречният произход, високопоставеността и какво ли не, всичко бе обсъдено от изпадналата в екстаз мисис Елтън, която искаше незабавно да приключат с решението на проблема. Говореше разпалено, бурно и тържествуващо, въпреки че мис Феърфакс продължаваше да я уверява в намеренията си да не започва работа засега, повтаряйки същите мотиви, които бе излагала и преди.

Независимо от това, мисис Елтън настояваше да получи разрешението й да изпрати утвърдителен отговор още със сутрешната поща на другия ден. Ема много се чудеше как Джейн издържа на цялата канонада. Тя действително изглеждаше ядосана и отговаряше рязко. Накрая, съвсем необичайно за нея, реши да действа и предложи да се преместят. Дали да не се поразходят малко? Няма ли мистър Найтли да им покаже градините? Целите градини. Много искала да разгледа абсолютно всичко. Изглежда просто не можеше да понесе досадното упорство на приятелката си.

Беше горещо и след като побродиха из градините напосоки, разпръснати по един-двама, неволно се насочиха към примамливата сянка на късичката, широка алея от липи, която се простираше отвъд градината до реката и изглежда предлагаше приятна прохлада. Алеята не водеше доникъде. В края й се виждаше само ниска каменна стена с високи колони, които сякаш са били издигнати, за да подсказват приближаването до къща (която обаче никога не бе съществувала на това място). Въпреки че подобен завършек на алеята бе доста спорна проява на вкус, разходката беше приятна, а изгледът, който се откри пред очите им накрая — невероятно красив. Внушителният склон, в чието подножие се намираше Аби, започваше стръмно да се издига нагоре отвъд двора на имението, а на около половин миля по-нататък се виждаше рътлина, обрасла с дървета, извисяваща се величествено и почти отвесно. В подножието й, на удобно и закътано място, се простираше фермата Аби-Мил с ливадите отпред и с красивата извивка, която реката правеше близо до постройката.

Гледката беше прекрасна — и за очите, и за душата. Зеленината, битът и уютът на Англия се разстилаха пред очите им под ярките, но не ослепителни слънчеви лъчи.

По време на разходката по алеята Ема и мистър Уестън установиха, че групата се е събрала в пълен състав. Тъкмо преди да стигнат до каменната стена с прекрасната гледка, Ема съзря мистър Найтли и Хариет, които бяха далеч напред и негласно водеха колоната. Мистър Найтли и Хариет! Представляваха странна гледка, но Ема се зарадва, като ги видя. Имаше времена, когато той се отнасяше презрително към качествата на Хариет като събеседник, а ето че сега изглеждаха погълнати от приятен разговор. Преди време Ема не би искала да види Хариет толкова благоприятно близо до фермата Аби-Мил, но сега това вече не я плашеше. Можеше да я разгледа съвсем спокойно — с всичките й богати и красиви придобивки, със сочните пасища, с разпръсналите се стада, разцъфтелите овощни градини и виещото се стълбче светъл дим от комина. Ема се присъедини към групата на стената и установи, че двамата са по-дълбоко погълнати от разговора си, отколкото от гледката. Той разказваше на Хариет за различните видове земеделие и други подобни неща, а Ема получи усмивка, която сякаш казваше: „Това са си моите грижи. Мога да говоря за тях, без да се страхувам, че ще бъда заподозрян в съучастие с Робърт Мартин“. Но тя изобщо не го подозираше. Това беше стара история. Робърт Мартин вероятно бе престанал да мисли за Хариет. Обиколиха алеята няколко пъти. Сянката им подейства освежаващо и според Ема това бе най-хубавият момент от този ден.

После се насочиха към къщата. Трябваше всички да се съберат за обяд. Вече се намираха около масата, а мистър Франк Чърчил още го нямаше. Мисис Уестън продължаваше да се оглежда, ала напразно. Баща му не искаше да признае тревогата си и се присмиваше на страховете й, но тя не можеше да се избави от желанието си Франк да не е пътувал с черната кобила. Беше заявил твърдо, че ще дойде. Леля му била много по-добре и той не се съмнявал, че ще може да ги посети. Присъстващите й напомниха, че здравето на мисис Чърчил е податливо на резки и неочаквани промени и това би могло да провали дори най-основателните му очаквания. Най-сетне мисис Уестън се видя принудена да признае или поне да заяви, че сигурно някой пристъп на лошо здраве на мисис Чърчил е попречил на Франк да дойде. Докато обсъждаха проблема, Ема наблюдаваше Хариет, но тя се владееше много добре и с нищо не издаде чувствата си.

Студеният обяд приключи. Гостите щяха отново да излязат и да разгледат останалата част от имението, и по-специално рибарниците, а можеше да стигнат и до детелината, която утре щяха да започнат да косят. Във всеки случай щяха малко да се сгорещят и после отново да отпочинат на хладина. Мистър Удхаус вече се бе поразходил из по-високите места на градината, където дори той не допускаше да има влага от реката, и отказа да излезе отново. Дъщеря му реши да остане с него, за да даде на мистър Уестън възможност да убеди съпругата си да се раздвижи и поразнообрази, а тя, както по всичко личеше, имаше голяма нужда.

Мистър Найтли бе направил всичко, което беше по силите му, за да не скучае мистър Удхаус. Бе предоставил на стария си приятел книги с гравюри, чекмеджета с медали, с корали, камеа, раковини и какви ли не семейни колекции, за да минава неусетно времето. Любезността му бе напълно възнаградена, тъй като мистър Удхаус се бе забавлявал прекрасно. Мисис Уестън му бе показала всичките сбирки, а сега той на свой ред запознаваше Ема с тях. Беше бавен, методичен и последователен, като същинско дете просто не го интересуваше това, което разглежда, стига да има с какво да се занимава. Преди повторното разглеждане на сбирките, Ема излезе във вестибюла, за да огледа на спокойствие входа и мястото, на което бе издигната постройката. Тъкмо бе излязла, и се натъкна на Джейн Феърфакс, която идваше забързано от градината и сякаш се бе измъкнала тайно от останалите. Тя не се надяваше да срещне мис Удхаус още на входа, затова отначало се сепна, но всъщност търсеше именно нея.

— Бихте ли била така любезна — подхвана Джейн — да им кажете, че съм си отишла у дома, когато попитат за мен? Тръгвам още сега. Леля ми няма представа колко е късно вече, нито колко дълго сме отсъствали, но аз съм сигурна, че вече имат нужда от нас, затова тръгвам веднага. Не съм предупредила останалите, за да не създавам излишни тревоги и притеснения. Част от гостите отидоха до рибарника, а другите се отправиха към липовата алея. Никой няма да разбере за отсъствието ми, докато не се приберат. А когато това стане, нали ще имате добрината да им кажете, че съм си отишла у дома?

— Разбира се, щом така желаете, но нима ще вървите сама до Хайбъри?

— Да, няма никаква опасност. Ходя бързо. След двадесетина минути ще съм си у дома.

— Но разстоянието е прекалено голямо, за да го извървите сама. Нека ви придружи слугата на баща ми. Позволете ми да поръчам каретата. Ще бъде готова за не повече от пет минути.

— В никакъв случай, много ви благодаря! Бих предпочела да вървя пеш! Няма защо да се тревожите, че точно аз ще вървя сама. Та нали много скоро ще ми се наложи да се грижа и задруги хора, освен за себе си.

Думите й прозвучаха твърде възбудено и Ема отвърна развълнувано:

— Това не може да бъде причина да се излагате на опасност сега. Ще поръчам каретата. Та само горещината е убийствена, а вие още отсега изглеждате изморена.

— Да, наистина съм изморена, но бързото ходене ще ме ободри — отвърна Джейн. — Мис Удхаус, на всички ни е известно какво означава да се почувстваш отпаднал духом. Трябва да призная, че аз съм направо изчерпана. Най-голямата добрина, която можете да ми направите, е да ме оставите да постъпя, както желая, и просто да кажете на останалите, че съм си тръгнала, когато попитат.

Ема не можеше да възрази срещу такова желание. Тя проумя всичко, сподели чувствата й, насърчи я веднага да напусне къщата и я наблюдаваше да се отдалечава с топлото чувство на приятел. На раздяла Джейн й отправи изпълнен с благодарност поглед. Думите й: „О, мис Удхаус, каква утеха е да оставаш понякога сам!“ сякаш извираха от препълнено с болка сърце и издаваха частица от невероятната издръжливост, която бе принудена да проявява дори към близките си.

„Ама че дом! И каква леля! — каза си Ема, обърна се и се запъти към вестибюла. — Наистина ми е мъчно за нея. Колкото повече дава воля на справедливите си чувства към ужасните им качества, толкова повече ще ми харесва.“

Не бе минал и четвърт час от тръгването на Джейн, а Ема и баща й едва бяха успели да разгледат няколко картички от катедралата „Сан Марко“ и Венеция, когато в стаята влезе Франк Чърчил. Ема не си бе мислила за него — беше забравила да мисли за него, но много се зарадва, когато го видя. Мисис Уестън щеше да се успокои. Черната кобила нямаше никаква вина. Бяха прави, когато преди малко стовариха вината върху мисис Чърчил. Забавил се, защото за известно време състоянието й се влошило. Изпаднала в нервна криза, която продължила няколко часа и той бил изгубил почти всякаква надежда, че ще може да дойде. Ако подозирал, че му предстои подобна изморителна езда в жегата и че въпреки цялото бързане, ще пристигне толкова късно, може би изобщо нямало да дойде. Жегата била убийствена… никога не бил преживявал подобно нещо… почти му се искало да си е останал у дома… горещината направо го смазвала… издържал на големи студове, но жегата го съсипвала… Франк изреди всичките си нещастия и после седна колкото може по-надалеч от жалките останки от огъня на мистър Удхаус. Изглеждаше страшно окаян.

— Ако стоите на едно място, скоро ще се разхладите — утеши го Ема.

— Веднага щом се освежа, ще поема обратно. Леля ми толкова трудно се лишава от мен, но пък и тук много държаха на присъствието ми. Сигурно не след дълго всички вие също ще се прибирате. Компанията се разотива. На път за насам срещнах един от гостите. Истинска лудост е да се върви пеша в такова време! Пълна лудост!

Ема го слушаше и наблюдаваше. Не след дълго реши, че състоянието на Франк Чърчил може най-точно да се определи с общия израз, че той просто не е в настроение. Горещината се отразява по този начин на някои хора. Може би просто организмът му е устроен така. Ема знаеше, че често пъти хапването и пийването се оказват най-доброто лекарство за такива случайни оплаквания, затова му препоръча да се подкрепи. Каза му, че в трапезарията ще намери всичко необходимо, и милостиво му показа вратата.

Той отвърна, че не бил гладен и че нямало да яде, понеже от това само щяло да му стане още по-горещо. Но след няколко минути омекна в своя полза и излезе от стаята, мърморейки нещо за бира от смърч. Ема отново посвети цялото си внимание на баща си и тайничко си каза: „Радвам се, че вече не съм влюбена в него. Не бих искала само заради една гореща сутрин да изпадам до подобно състояние. Хариет с нейния мил и непринуден характер едва ли ще има нещо против.“

Франк отсъства достатъчно дълго, за да си похапне добре, и се появи в добро настроение, поразхладен и възвърнал добрите си обноски. Придърпа си стол близо до тях и се присъедини към заниманието им, а освен това изрази съжаление, че е пристигнал толкова късно. Всъщност не беше в настроение, но се опитваше да се пооживи и в края на краищата започна приятно да обсъжда с тях разни дреболии. Тъкмо разглеждаха изгледите от Швейцария.

— Веднага след като леля ми оздравее, ще замина за Европа — заяви той. — Няма да се успокоя, докато не видя с очите си всички тези места. След известно време ще можете да разглеждате моите скици, или ще четете пътеписите ми, а може и някоя поема. Непременно ще направя нещо, за да се прочуя.

— Това може би…, но едва ли със скици от Швейцария. Леля ви и чичо ви никога няма да ви позволят да напуснете Англия.

— Мога да ги убедя да дойдат и те. Може би топлият климат ще им се отрази добре. Почти съм сигурен, че всички ще заминем в чужбина. Кълна ви се, че е така. Тази сутрин имах силното предчувствие, че скоро ще замина за чужбина. Трябва да пътувам. Изморих се да бездействам. Имам нужда от някаква промяна. Говоря ви съвсем сериозно, мис Удхаус, независимо какво подозира проницателният ви поглед. Дойде ми до гуша от Англия и ако имах възможност, бих тръгнал още утре.

— Вие сте болен от прекалено много богатство и разкош. Не можете ли да си измислите някакво затруднение, за да ви е интересно да останете тук?

— Аз ли съм разглезен от богатство и разкош? Много грешите! Не се имам нито за разглезен, нито за богат. Оплетен съм във всичко материално. Изобщо не смятам себе си за щастливец.

— И все пак, не ми изглеждате толкова нещастен, колкото бяхте веднага след пристигането си. Хапнете и пийнете още малко, и ще се почувствате съвсем добре. Още един резен студено месо, още една глътка мадейра с вода, и ще се почувствате почти като всички нас.

— Не, никъде няма да ходя. Ще остана до вас. Вие сте най-доброто лекарство за мен.

— Утре отиваме в Бокс Хил. Ще се присъедините към нас, нали? Не е като Швейцария, но все ще свърши работа за един млад мъж, който има нужда от промяна. Нали ще останете и ще дойдете с нас?

— Не, ще се прибера у дома довечера по хладно.

— Но ще дойдете отново по хладина утре сутринта, нали?

— Не, не си струва. Ако дойда, ще бъда много кисел.

— Тогава, моля ви, останете си в Ричмънд.

— Ако го направя, ще бъда още по-кисел. Не мога да понеса мисълта, че всички сте се събрали, а мен ме няма.

— Ще трябва сам да се справите с тези трудности. Изберете си точно колко ви се иска да сте кисел. Повече няма да ви насилвам.

Останалите вече се завръщаха и скоро всички отново се събраха. Някои много се зарадваха при вида на Франк Чърчил, други го посрещнаха твърде въздържано, но всички се смутиха и развълнуваха при обяснението за неочакваното изчезване на мис Феърфакс. Не коментираха дълго, тъй като беше време да се прибират по домовете си. Разделиха се след кратко обсъждане на програмата за следващия ден. Намерението на Франк Чърчил да не участва в пътешествието дотолкова се затвърди, че последните му думи, отправени към Ема, гласяха:

— Ако вие искате да остана и да се присъединя към групата, ще го направя.

Тя потвърди с усмивка. Единствено призив от Ричмънд бе в състояние да го накара да ги напусне по-рано от следващата вечер.