Джейн Остин
Ема (6)

6

Ема не се съмняваше, че е насочила любовните помисли на Хариет в правилна посока и че суетата на младостта й е удовлетворена от чудесната цел нея. Тя определено бе станала по-чувствителна отпреди към факта, че мистър Елтън е забележително красив млад мъж с много приятни обноски. Ема не се колебаеше с помощта на уместни забележки да затвърждава увереността на приятелката си във възхищението му към нея и скоро бе напълно уверена, че доколкото позволяват обстоятелствата, е успяла да събуди нежни чувства у Хариет. Беше убедена, че мистър Елтън по всяка вероятност е на път да се влюби, а може би и вече беше влюбен. По отношение на него не изпитваше никакви съмнения. Той така прочувствено възхваляваше Хариет, че според Ема беше просто въпрос на време, за да е налице всичко, което в момента все още липсваше. Това, че той бе доловил коренната промяна в поведението на Хариет, откакто бе започнала да посещава Хартфийлд, бе немаловажно доказателство за растящата му привързаност към нея.

— Дадохте на мис Смит всичко, от което имаше нужда — каза той. — Направихте я привлекателна и непринудена. Когато дойде при вас, беше красавица, но според мен достойнствата, които добавихте, безкрайно превъзхождат даровете на природата.

— Радвам се, щом намирате, че съм й била полезна, но Хариет се нуждаеше само от малко предразположение и няколко съвсем незначителни съвета. Тя притежава естествена привлекателност и добротата й е съвсем неподправена. Стореното от мен е съвсем малко.

— Ако беше възможно да се възрази на една дама… — галантно вметна мистър Елтън.

— Може би я направих малко по-решителна и я научих да се замисля върху неща, на които не бе обръщала внимание досега.

— Несъмнено. Точно това ме поразява. Придобила е толкова допълнителна решителност. Умела е била ръката на майстора!

— Огромно бе и удоволствието, уверявам ви. Никога не бях срещала човек с толкова привлекателен характер.

— Несъмнено! — Думите бяха изречени с нещо като въодушевен копнеж, издаващ влюбения.

Ема остана не по-малко доволна на другия ден, когато той подкрепи желанието й да нарисува портрета на Хариет:

— Никога ли не са те рисували, Хариет? — попита тя. — Позирала ли си за портрет?

Хариет тъкмо излизаше от стаята и спря, колкото да отвърне с прелестна непрестореност:

— О, Боже! Не, никога!

Веднага след като тя излезе, Ема възкликна:

— Един хубав неин портрет би бил чудесна придобивка! Готова съм да платя каквато и да е цена! Самата аз копнея да опитам да я нарисувам. Може би не знаете, но преди две-три години бях много запалена по рисуването. Опитах се да направя портрети на неколцина приятели и според общото мнение имах доста точно око, но поради една или друга причина ми омръзна и зарязах всичко. Сега бих се осмелила, ако Хариет се съгласи да позира. За мен ще бъде удоволствие да я нарисувам.

— Позволете ми да ви придумам! — възкликна мистър Елтън. — За мен ще бъде истинска наслада. Мис Удхаус, оставете ме да ви убедя да употребите очарователната си дарба в името на приятелката си. Разбира се, че съм виждал рисунките ви. Как можахте да допуснете противното? Нима тази стая не е пълна с вашите прекрасни пейзажи и цветя? Нима мисис Уестън няма в гостната си в Рандълс няколко неповторими фигурални композиции?

„Да, добри ми човече — мислеше Ема,— но какво общо има това с рисуването на портрети? Ти нищо не разбираш от рисуване. Не се преструвай, че изпадаш в захлас пред картините ми. Пази възторзите си за лицето на Хариет!“

— Е, щом така мило ме окуражавате, мистър Елтън, ще се опитам да направя каквото мога. Чертите на Хариет са твърде деликатни и това много затруднява работата, но все пак формата на очите и очертанията на устата са твърде характерни и трябва да бъдат уловени.

— Несъмнено! Формата на очите и очертанията на устата. Не се съмнявам, че ще успеете! Моля ви, моля ви, опитайте! Ако го направите вие, това би било — ще използвам вашите думи — чудесна придобивка.

— Боя се, че Хариет няма да иска да позира, мистър Елтън. Тя изобщо не се интересува от красотата си. Забелязахте ли как ми отговори? Та това направо значеше: „че защо трябва да бъда рисувана?“

— Забелязах, уверявам ви, не ми убягна. Но не мога да си представя, че е невъзможно да бъде убедена.

Хариет скоро се върна и предложението бе направено почти незабавно, а възраженията й не издържаха дълго на настойчивите увещания на двамата. Ема искаше веднага да се залови за работа, затова извади папката с различните портрети (от които така и не бе довършила нито един), за да решат заедно кой формат е най-подходящ за Хариет. Показа им множество свои опити. Обсъдиха всичко поред — миниатюри, портрети в цял ръст и до кръста, графики, пастели и акварели. Винаги се бе стремила да опитва от всичко и с много малко труд бе напреднала в музиката и живописта много повече, отколкото биха го направили други на нейно място. Тя свиреше и пееше, рисуваше в почти всички жанрове, но винаги й бе липсвало постоянство и никъде не бе достигнала онази степен на съвършенство, която бе желала да владее и която трябваше да поддържа. Не се заблуждаваше по отношение на уменията си и като художник, и като музикант, ала не искаше и другите да се заблуждават и много съжаляваше, че дарбите й често се оценяват по-високо, отколкото заслужава.

Във всяка рисунка имаше по нещо добро и може би най-недовършените бяха най-хубави. Стилът й беше отривист, но дори да бе малко по-слаба или десет пъти по-добра, насладата и възхищението на приятелите й щяха да си останат все същите. И двамата бяха във възторг. Приликата забавляваше всички, а изпълнението на мис Удхаус нямаше как да не бъде превъзходно.

— Лицата не са много — поясни Ема. — За проучванията си разполагах само с членовете на семейството. Това е баща ми, ето и още един негов портрет… но мисълта да седи на едно място и да ми позира толкова го изнервяше, че можех да го рисувам само скришом. Затова и на двете места приликата не е много голяма. Ето мисис Уестън. И отново, и отново… Скъпата мисис Уестън! Най-добрата ми приятелка винаги и във всичко! Позираше всеки път, когато я помолех! А ето и сестра ми. Това наистина е дребната й, елегантна фигура, но лицето не си прилича. Щях да й направя по-хубав портрет, ако се беше съгласила да ми позира по-дълго, но беше толкова нетърпелива да нарисувам четирите й деца, че не беше в състояние да седи спокойно. Следват всичките ми опити върху три от четирите деца. Ето ги: Хенри, Джон и Бела върху целия лист. Можете да вземете всяко от тях за кое да е от другите. Тя толкова настояваше да ги нарисувам, че не можех да откажа. Но нали знаете, че е невъзможно да накарате дете на три или четири години да стои мирно, а всичко извън външната прилика е трудно да се предаде, освен ако чертите им не са толкова груби, колкото ничия майка не би съзряла в рожбата си. Това е скицата, която направих на четвъртото още като бебе. Рисувах го, докато спеше на дивана, а кокардата му е поразително истинска. Беше сгушил главичка съвсем удобно за целта. Кокардата се получи направо великолепно! Наистина се гордея с малкия Джордж! Ъгълът на дивана също е предаден много добре. А ето и последната — Ема откри прелестна малка рисунка на мъж в цял ръст, — последната и най-добрата — моят зет, мистър Джон Найтли. Беше почти довършена, когато я захвърлих в пристъп на лошо настроение и се заклех никога повече да не рисувам портрети. Не можех да не се ядосам след всичките си старания и след великолепната прилика (и двете с мисис Уестън бяхме убедени, че е така). Може би картината беше прекалено ласкателна и го представяше извънредно красив, но ефектът се крие именно в този дефект. Та след всичко това дойде хладната оценка на горката скъпа Изабела: „Да, малко прилича, но във всеки случай не го представя добре.“ Преодоляхме толкова трудности, докато го накараме да позира. Портретът общо взето спечели благоразположението на всички, но като цяло ми дойде повече, отколкото мога да понеса, затова така и не го довърших, за да не се налага сутрешните гости на Брансуик Скуеър да се посрещат с извинението, че картината представя домакина в неблагоприятна светлина. Както ви казах, тогава се заклех никога да не рисувам портрети, но заради Хариет или по-скоро заради самата себе си и понеже не присъстват никакви съпрузи и съпруги, сега ще отстъпя от взетото решение.

Мистър Елтън изглеждаше уместно развълнуван и доволен от тази идея и само повтаряше:

— Както казахте, няма никакви съпрузи и съпруги… — Гласът му звучеше толкова странно, че Ема се зачуди дали не е по-добре още сега да ги остави насаме, но тъй като й се рисуваше, обяснението щеше да почака.

Не след дълго вече бе определила вида и размера на портрета. Щеше да бъде в цял ръст, с акварел, като този на мистър Найтли. Беше решено — ако Ема остане доволна от себе си, картината да заеме почетно място над камината.

Позирането започна и Хариет, която се усмихваше, изчервяваше и боеше, че няма да може да запази непроменена позата и чертите на лицето си, представляваше прелестен букет от младежко обаяние пред очите на художничката. Нищо не можеше да се направи обаче с мистър Елтън, който непрекъснато сновеше зад гърба й и наблюдаваше всяка мазка на четката. Ема вярваше, че той ще се сети да се настани някъде, откъдето ще може да наблюдава колкото си иска, без да пречи, но бе принудена да снеме доверието от него и да го помоли да застане другаде. Изведнъж й хрумна да го ангажира с метене. Каза му, че ще е наистина мило от негова страна, ако е така добър да им почете на глас. Това щяло да я отвлече от трудностите на заниманието и да намали притеснението на мис Смит.

Мистър Елтън бе напълно щастлив, Хариет слушаше, а Ема рисуваше на спокойствие. Трябваше да му позволи да продължи да наднича. Един влюбен едва ли би се задоволил с толкова малко. Той бе готов и при най-малката почивка на четката да скочи на крака, за да провери докъде е стигнала и винаги оставаше очарован. Нямаше причина да бъде недоволна от поведението му, защото възхищението го караше да открива прилика още преди това изобщо да е възможно. Тя не ценеше преценките му, но любовта и вежливостта му бяха безпримерни.

Сеансът като цяло протече съвсем задоволително. Ема бе доволна от първите скици и не възнамеряваше да рисува повече. Приликата беше налице, бе успяла сполучливо да улови позата, да придаде малко повече височина и значително по-голяма елегантност на Хариет. Беше сигурна, че картината щеше да стане добра и да заеме определеното й място. Щеше да направи чест и на двете — живо свидетелство за красотата на едната и умението на другата, както и за приятелството, което ги свързва. А щеше да предизвиква и множество други асоциации, свързани с многообещаващата привързаност на мистър Елтън.

Хариет трябваше да позира отново на следващия ден, а мистър Елтън, както беше редно, помоли за разрешение да присъства и да им почете на глас.

— Непременно! Ще се радваме да се присъедините към нас.

На другия ден същите прояви на вежливост и внимание, същият успех и задоволство придружаваха работата по картината, която напредваше бързо и леко. Всички, които я видяха, я харесаха, а мистър Елтън, изпаднал в постоянен възторг, я бранеше от всяка критика.

— Мис Удхаус е дарила приятелката си с красотата, която й липсва — отбеляза мисис Уестън, без изобщо да подозира, че се обръща към влюбен. — Изразът на очите е съвсем точен, но веждите и миглите на мис Смит не са такива. Това е единственият недостатък на лицето й.

— Така ли мислите? — отвърна той. — Не мога да се съглася. Струва ми се, че приликата е съвършена във всяка подробност. Никога през живота си не съм виждал подобно нещо. Трябва да имаме предвид и ефекта на светлосянката.

— Направили сте я много висока, Ема — каза мистър Найтли.

Ема знаеше това, но не искаше да го признае, а мистър Елтън разгорещено допълни:

— О, не, нищо подобно! Съвсем не е висока! Помислете, тя е седнала… което естествено произвежда различно впечатление… накратко дава точна представа… а и пропорциите трябва да се спазват. Пропорциите, перспективата… О, не, портретът дава точна представа за ръста на мис Смит. Съвсем точна!

— Много е хубав! — изказа се мистър Удхаус. — Така добре е нарисуван. Също като всичките ти рисунки, скъпа моя. Не познавам човек, който да рисува толкова добре. Единственото, което не ми харесва е, че тя очевидно седи навън, наметната само с един шал. На човек му се струва, че ще настине.

— Но, татенце, предполага се, че е лято. Топъл летен ден. Погледнете дървото.

— Никога не е безопасно да се седи навън, скъпа моя.

— Говорете каквото искате — възкликна мистър Елтън, — но според мен идеята мис Смит да седи навън е превъзходна, а дървото е изобразено с неподражаемо майсторство. Всяка друга ситуация би била по-слабо въздействаща. Неподправените обноски на мис Смит… и въобще… о, прелестна е! Не мога да откъсна поглед от нея. Никога не съм виждал подобна прилика.

Следващата крачка бе картината да се постави в рамка. Тук възникнаха известни затруднения. Рамката трябваше да се изработи на място в Лондон, а поръчката да се възложи на някой интелигентен човек, на чийто вкус можеха да се доверят. На Изабела — обичайния изпълнител на тези поръчки — не можеше да се разчита, тъй като вече беше декември и мистър Удхаус не би понесъл мисълта, че тя ще напусне дома си и ще се скита в зимната мъгла. Ала веднага след като проблемът стана известен на мистър Елтън, той вече не съществуваше. Галантността му бе винаги нащрек. Щял да бъде безкрайно щастлив, ако му възложат поръчката. Можел да отиде в Лондон по всяко време. Щяло да му бъде невъзможно да изрази признателността си, ако бъде натоварен с тази поръчка.

Ема не можеше да допусне подобна мисъл. Той бил прекалено добър. За нищо на света не би му възложила толкова неприятна задача. Думите й предизвикаха желаното повторение на молбите и увещанията му и след няколко минути въпросът беше уреден.

Мистър Елтън трябваше да занесе картината в Лондон, да избере рамка и да даде необходимите наставления. Ема смяташе, че ще успее да я опакова така, че да не го затруднява при носенето, ала той изглежда най-много се боеше, че затрудненията няма да бъдат достатъчно.

— Какъв безценен залог! — промълви той с нежна въздишка, когато получи пакета.

„Този човек е прекалено галантен, за да бъде влюбен — мислеше Ема. — Сигурно има стотици различни начини да си влюбен. Той е прекрасен млад мъж и напълно би подхождал на Хариет. Това е несъмнено, както самият той обича да казва. Само дето въздиша, копнее и се старае да получава комплименти много повече, отколкото съм в състояние да понеса. Но нали и самата аз съм замесена твърде много! Сигурно просто ми е признателен за отношението към Хариет.“