Джейн Остин
Ема (23)

23

На Хариет изобщо не й беше до посещения. Само половин час преди приятелката й да се появи в дома на мисис Годард злите сили я бяха отвели точно до мястото, където в този момент в каруцата на касапина товареха един сандък за „Препод. Филип Елтън, Уайт Харт, Бат“. Каруцата щеше да го откара до пощенските карети и оттогава съзнанието й бе завладяно единствено от мисълта за този сандък и направлението му.

Тя все пак тръгна и след като пристигнаха във фермата слезе на края на широкия път, покрит с чакъл, който се виеше покрай привързани с колчета ябълкови дръвчета и стигаше до входната врата на къщата. Гледката на онова, което й бе доставило такова огромно удоволствие миналата есен, възвърна оживлението й. На раздяла Ема забеляза, че Хариет се оглежда наоколо с боязливо любопитство и реши да не допусне продължителността на посещението да надхвърли предварително уговорения четвърт час. Самата тя отиде да посети една бивша прислужница, която се бе омъжила и установила да живее в Донуъл.

Точно след четвърт час Ема отново бе пред бялата порта, а мис Смит, получила подканата й, се озова до нея незабавно, непридружавана от обезпокоителен субект от мъжки пол. Прекоси сама чакълестия път. Една от госпожиците Мартин се появи на вратата и се сбогува с нея, както по всичко личеше, с церемониална вежливост.

Трябваше да почака доста време преди да чуе от устата на Хариет смислен разказ, защото девойката беше много развълнувана. Най-сетне Ема изкопчи достатъчно, за да проумее характера на болката, която срещата бе причинила на приятелката й. Беше видяла само мисис Мартин и двете момичета. Приели я резервирано, даже хладно, и през цялото време разговаряли за обичайните ежедневни дреболии. Едва накрая се появила по-интересна тема и се завърнало по-топлото отношение, когато мисис Мартин отбелязала, че Хариет се е източила. През септември се била мерела заедно с двете си приятелки, а знаците, отбелязани с молив, и паметните бележки още си стоели на рамката на прозореца в съседната стая. Той ги бил направил. Изглежда всички помнели този ден, точния час, повода и компанията. Изпитвали еднакви чувства и сякаш били готови да възобновят старото приятелство помежду си. Тъкмо започнали отново да се държат както преди (Ема подозираше, че Хариет е била готова да откликне с най-голяма сърдечност и радост от трите), каретата отново се появила и всичко свършило. Начинът, по който било извършено посещението, и продължителността му се оказали решаващи. Да отдели петнадесет минути на хората, с които само преди половин година е прекарала шест благодатни седмици. Но Ема не можеше да разбере всичко това и не виждаше причина за справедливото им възмущение и за терзанията на Хариет. Лоша работа! Беше готова да даде много повече от себе си и да понесе много други трудности, ако семейство Мартин имаха поне малко по-високо обществено положение. Те бяха толкова достойни хора, че съвсем мъничко издигане щеше да е напълно достатъчно. Но нима би могла да постъпи другояче при това положение на нещата? Невъзможно! Не съжаляваше за нищо. Трябваше да ги раздели, но процесът бе твърде болезнен. В този миг той бе не по-малко болезнен и за самата нея. Ема почувства нужда от утеха и реши да се отбие в Рандълс на път за дома с надеждата да намери там мисис Уестън. Беше й дошло до гуша от мисли за семейство Мартин и за мистър Елтън. Трябваше на всяка цена да потърси разнообразие в Рандълс.

Планът беше добър, но още на вратата научиха, че „нито господарят, нито господарката са у дома“. И двамата били излезли. Прислугата смяташе, че са отишли в Хартфийлд.

— Но това е ужасно! — възкликна Ема, докато завиваха. — И сега ще се разминем с тях! Колко досадно! Не си спомням да съм се чувствала толкова разочарована.

Тя се облегна в ъгъла, за да се отдаде на недоволството си или да се опита да го прогони. Може би по малко и от двете, тъй като обикновено добронамерените умове постъпват именно по този начин. След малко каретата забави ход и тя вдигна поглед. Бяха ги спрели мистър и мисис Уестън, които станаха, за да разговарят с нея. Срещата й достави огромно удоволствие, а още повече я зарадва новината, която се съдържаше в незабавното приветствие от страна на мистър Уестън:

— Как сте? Как сте? Постояхме малко при баща ви. Радваме се, че го заварихме в добро здраве. Франк пристига утре. Сутринта получих писмо от него. Със сигурност ще е при нас за обед. Днес ще бъде в Оксфорд. Ще остане в Рандълс цели две седмици. Знаех си, че ще стане така. Ако беше дошъл по Коледа, едва ли щеше да се задържи повече от два-три дни. А сега и времето ще е чудесно — слънчево, без резки промени и без дъждове. Ще му се нарадваме до насита. Ще стане точно така, както го желаехме.

Човек не можеше да не се зарадва на такава новина и да не се зарази от щастието, изписано върху лицето на мистър Уестън, и потвърдено от думите и изражението на съпругата му — по-въздържана и мълчалива, но не по-малко развълнувана. За Ема бе достатъчно, че тя смята пристигането му за сигурно и искрено се присъедини към радостта им. Приятната новина победи мрачното и настроение и изтощение. Поизносеното минало бе погълнато от свежестта на предстоящите събития и Ема за миг си позволи мислено да се надява, че разговорите ще престанат да се въртят непрекъснато около мистър Елтън.

Мистър Уестън й разказа за хода на събитията в Енскомбе, позволили на сина му да разполага с цели две седмици, и й описа как щеше да пътува. Тя се усмихваше, слушаше и го поздравяваше.

— Скоро ще го доведа в Хартфийлд — заключи той.

На Ема й се стори, че при тези думи жена му леко го докосна с ръка.

— Време е да вървим, мистър Уестън — каза тя. — Задържаме момичетата.

— Да, да, готов съм — отвърна той и отново се обърна към Ема. — Не очаквайте да се запознаете с един изключително изискан млад мъж. Разполагате единствено с моето мнение за него. Смея да твърдя, че той не представлява нищо необикновено. — Ала блясъкът в очите му в този момент говореше съвсем друго.

Ема успя да си придаде напълно невинен вид, престори се, че нищо не е забелязала и отговори по начин, който не издаваше мислите й.

— Мисли си за мен утре около четири, скъпа Ема — помоли мисис Уестън на раздяла. Думите бяха предназначени само за Ема и бяха изречени с известно безпокойство.

— В четири ли? Сигурен съм, че ще пристигне най-късно в три — побърза да я поправи мистър Уестън. Така приключи тази толкова приятна среща. Настроението на Ема се повиши и тя се почувства почти щастлива. Всичко наоколо й се струваше различно. Джеймс и конете не изглеждаха и наполовина толкова мудни, колкото преди. Погледна към храстите и реши, че най-старият скоро ще разцъфне. Обърна се към Хариет и дори у нея долови нещо като пролетна усмивка. Но въпросът, който последва и който не предвещаваше нищо добро, гласеше:

— Дали мистър Франк Чърчил ще мине и през Бат, след като е в Оксфорд?

Познанията по география и успокоението не можеха да се появят изведнъж, но Ема бе в настроение да смята, че с времето и това ще стане.

Най-сетне настъпи утрото на вълнуващия ден и вярната възпитаница на мисис Уестън не забрави, че трябва да й стиска палци, нито в десет, нито в единадесет, нито в дванадесет часа.

„Моята скъпа, скъпа, грижовна приятелка — говореше си тя наум, — както винаги, прекалено заета с удобството на другите, но не и със своето. Представям си как се суетиш наоколо и непрекъснато влизаш и излизаш от стаите, за да се убедиш, че всичко е точно, както трябва. — Докато Ема минаваше през хола, часовникът удари дванадесет. — Няма да забравя да бъда мислено с теб след четири часа. Надявам се, че утре по това време или малко по-късно всички заедно ще бъдат тук.“

Ема отвори вратата на салона и завари двама господа да седят и да разговарят с баща й — мистър Уестън и сина му. Въвели ги само преди няколко минути и мистър Уестън тъкмо завършваше обяснението си, че Франк пристигнал един ден по-рано, а баща й поздравяваше госта с добре дошъл, когато се появи тя. Изненада се на свой ред, беше представена и сподели удоволствието, че вижда госта.

Най-сетне пред нея стоеше мистър Франк Чърчил — човекът, за когото се говореше от много време и от когото всички се интересуваха. Той й бе представен и Ема реши, че думите, изречени в негова възхвала, съвсем не са прекалени. Наистина беше много красив млад мъж — ръстът, излъчването и обноските му бяха безукорни, а изражението му одухотворено и живо, също като на баща му. Имаше вид на много съобразителен човек. Веднага почувства, че ще го хареса. Маниерите му издаваха лекотата на благовъзпитания човек, а словоохотливостта му я убеди, че е дошъл с намерението да я опознае. Ема не се и съмняваше, че в скоро време и това ще стане.

Беше пристигнал в Рандълс предната вечер. Тя остана доволна от желанието му да дойде по-рано, накарало го да промени плановете си и да се подложи на по-тежко, но по-бързо пътуване, за да спечели половин ден.

— Нали ви казах вчера! — възбудено възкликна мистър Уестън. — Нали ви казах, че ще пристигне преди уреченото време. Спомням си какво правех самият аз. Човек не издържа да се влачи като костенурка и не може да не опита да пристигне по-бързо, отколкото е възнамерявал. Удоволствието да връхлетиш върху приятелите си, преди те дори да са започнали да те очакват, заслужава много повече от незначителното усилие, което е необходимо в действителност.

— Удоволствието е голямо, когато можеш да си го позволиш — намеси се младият мъж. — Но не са много крайните цели, заради които бих си дал този труд. Пътуването до дома обаче е нещо съвсем различно.

При тези думи баща му отново го погледна с тихо задоволство. Ема вече бе сигурна, че той знае как да се хареса, а убеждението й се затвърди от последвалите събития. Той бил очарован от Рандълс, намирал къщата за възхитително подредена, дори не смятал, че е малка. Бе харесал разположението й, разходките до Хайбъри, самия Хайбъри и още повече Рандълс. Заяви, че винаги го е влечало към провинцията с притегателната сила на родното място и е изпитвал силно желание да я посети. За миг Ема се усъмни защо ли не се е решил да се поддаде на тези тъй прекрасни чувства по-рано, но дори и да беше неискрен, думите му й доставиха удоволствие и бяха приятно поднесени. Обноските му не бяха заучени, нито прекалено вежливи. Той наистина изглеждаше и говореше като човек, който изпитва невероятна наслада.

Темата на разговора беше обичайната за едно ново запознанство. От негова страна валяха въпроси. Язди ли тя? Приятна ли е ездата по тези места? Приятни ли са разходките? Имат ли много съседи? Сигурно Хайбъри предлага достатъчно отбрано общество! Имало няколко наистина прелестни къщи в него. Организират ли балове? Обичат ли музиката?

Когато задоволи любопитството си по всички тези въпроси и близостта им постепенно нарасна, той използва момента, когато бащите им бяха увлечени в разговор помежду си, и откри възможност да заговори за втората си майка и да се изкаже за нея със затрогващо възхищение, топла възхвала и благодарност за щастието, с което дарява баща му и за оказания му мил прием. Това бе просто допълнително доказателство, че мистър Франк Чърчил знае как да се хареса и явно държи да се хареса именно на нея. Той не каза нито дума повече от това, което Ема знаеше, че мисис Уестън заслужава да получи в своя възхвала, но Франк определено нямаше откъде да бъде осведомен по въпроса. Той предугаждаше какво ще бъде посрещнато с удоволствие, но едва ли можеше да е сигурен в нещо повече. Смяташе, че бракът на баща му е най-мъдрата възможна постъпка и че всички приятели трябва да се радват за него. А към семейството, дарило го с тази благодат, мистър Уестън трябвало да изпитва най-висок морален дълг.

Той едва не се опита да й благодари за това, че е формирала достойнствата на мис Тейлър, но явно без да забравя, че според нормалния ход на нещата е много по-вероятно мис Тейлър да е изградила характера на мис Удхаус, отколкото обратното. И най-сетне, решен да изложи мнението си докрай след толкова дълго домогване до същността, даде израз на учудването си, че мисис Уестън е толкова млада и красива:

— Бях подготвен за изискани и приятни обноски — каза той, — но за нищо повече, признавам. Очаквах да срещна просто една жена на определена възраст с приятен външен вид. Не подозирах, че мисис Уестън ще се окаже толкова млада и красива.

— Каквито и съвършенства да откриете у мисис Уестън, чувствата ми ще ги приемат — отвърна Ема. — Ако ви се бе сторила осемнадесетгодишна, щях да ви слушам с удоволствие, но самата тя положително би се скарала с вас, ако употребите това определение пред нея. Не й позволявайте да заподозре, че я описвате като красива млада жена.

— Смятам, че съм осъзнал — отвърна той с галантен поклон — много добре кого бих могъл да възхвалявам по време на разговорите си с мисис Уестън, без да има опасност думите ми да бъдат сметнати за прекалено силни.

Ема се чудеше дали подозрението за очакванията от познанството им, е хрумвало и на него, и дали комплиментите му представляваха знак за мълчаливо съгласие с това подозрение, или бяха доказателство за несъгласието му. Трябваше да го опознае по-добре, за да разбере. За момента думите му просто й доставяха удоволствие.

Не изпитваше никакво съмнение за мислите, които сигурно често спохождаха мистър Уестън. На няколко пъти улови погледа му, отправен към тях и щастливото му изражение. Дори, когато бе успял да си наложи да не гледа към тях, Ема бе убедена, че често дава ухо на разговора им.

Обстоятелството, че баща й е напълно чужд на подобни мисли и е изцяло лишен от прозорливост в тази насока, се оказа твърде удобно. Той можеше да одобри един брак, но не бе в състояние да го предугади. Макар винаги да възразяваше срещу състоялите се сватби, той никога не се измъчваше от предварителни опасения. Изглежда не бе в състояние да допусне, че такова зло като брака може да сполети двама души, привързани един към друг, докато те наистина не се свържеха в свещен съюз и не го опровергаеха. Ема благославяше тази толкова удобна за случая слепота. Чужд на всякакви догадки и без да подозира скрито притворство във всеки жест на госта си, баща й отприщи присъщата си добродушна вежливост със загрижени въпроси как е преминало пътуването на мистър Франк Чърчил, като се има пред вид страшната му злочестина да преспи две нощи по пътя. С искрена и неподправена тревога той се надяваше, че независимо от това младият човек е успял да избегне простудата, но дали е така, щяло да стане ясно със сигурност едва на следващия ден.

След като постояха разумно дълго, мистър Уестън се размърда. Трябвало да си тръгват. Имал някаква работа в Краун във връзка със сеното и много поръчки от мисис Уестън за магазина на Форд, но нямало да пришпорва никой друг. Синът му, достатъчно добре възпитан, за да схване намека, се изправи с думите:

— Тъй като ще ходите по работа, сър, ще се възползвам от възможността да направя едно посещение, което е така или иначе неизбежно, затова ще е по-добре да не го отлагам. Имах честта да се запозная с една ваша съседка — обърна се той към Ема, — една дама, която живее в или близо до Хайбъри. Фамилното й име е Феърфакс. Надявам се лесно да открия къщата, макар да ми се струва, че Феърфакс не е точното име — по-скоро трябва да търся някои Барне или Бейтс. Познавате ли семейство с такова име?

— Разбира се, че познаваме! — извика баща му. — На идване минахме покрай къщата им. Видях мис Бейтс на прозореца. Да, наистина, ти се познаваш с мис Феърфакс. Спомням си, че се бяхте запознали в Уеймаут. Била много изискано момиче. Непременно й се обади.

— Няма нужда да го направя още тази сутрин — отвърна младият мъж. — Спокойно може и да почака, но запознаването ни в Уеймаут…

— О, непременно й се обади днес и не го отлагай. Никога не отлагай днешната работа за утре. Искам да ти подскажа нещо, Франк. Тук трябва да бъдеш много дискретен и да й оказваш цялото дължимо внимание. Запознал си се с нея, когато е била със семейство Кембъл и е била равна на хората, сред които се е движела, но тук живее при старата си баба, която едва свързва двата края. Ако не я посетиш веднага, ще й нанесеш сериозна обида.

Думите изглежда убедиха сина му.

— Споменавала ми е за запознанството ви — обади се Ема. — Мис Феърфакс е много изискана млада дама.

Той се съгласи с едно толкова тихо „да“, че Ема се усъмни дали наистина споделя мнението й. Нима изискванията за изтънченост в модерното общество бяха толкова високи, след като се смяташе, че Джейн Феърфакс е надарена с нея не повече от обикновеното.

— Ако обноските й не са привлекли вниманието ви досега — рече тя, — днес със сигурност ще ви впечатлят. Ще откриете достойнствата й, ще я видите и ще я чуете — о, не, боя се, че няма да я чуете, понеже там ще бъде и леля й, чийто език никога не спира.

— Нали се познавате с мис Феърфакс, сър? — попита мистър Удхаус, който все се включваше последен в разговора. — Тогава ми позволете да ви уверя отново, че тя ще ви се стори изключително приятна млада дама. Тук е на посещение при баба си и леля си — много достойни хора. Познавам ги, откакто се помня. Те ще бъдат много поласкани да се запознаят с вас, сигурен съм. Един от слугите ми ще ви придружи и ще ви покаже пътя.

— За нищо на света, сър, баща ми ще ме упъти.

— Но баща ви не отива чак дотам. Той ще ходи само до Краун от отсрещната страна на улицата, а там има толкова много къщи, че ще се чудите какво да правите. А и пътят е много кален, освен ако не следвате пътеката от стъпки. Кочияшът ми ще ви покаже къде е най-добре да пресечете улицата.

Мистър Франк Чърчил все така сериозно отклони поканата, а баща му го подкрепи от все сърце с думите:

— Но, скъпи приятелю, няма никаква нужда от това, Франк може да различи какво е локва, а що се отнася до дома на мис Бейтс, от Краун може да стигне дотам, както си пожелае — с крачки, на куц крак или с подскоци.

Оставиха ги да вървят сами. Двамата джентълмени си взеха сбогом — единият със сърдечно кимване, а другият — с елегантен поклон. Ема остана много доволна от началото на запознанството им и всеки път, когато се замислеше за Рандълс, беше напълно убедена, че там всички се чувстват превъзходно.