Джейн Остин
Ема (55)

55

Макар понякога мисълта за Хариет да й причиняваше безпокойство и моментно съмнение дали е възможно напълно да се е излекувала от чувствата си към мистър Найтли и дали наистина непредубедено да се е привързала към друг мъж, не след дълго Ема отхвърли съмненията си. Само няколко дни по-късно пристигна групата от Лондон, а скоро след това тя успя да се срещне с Хариет насаме и остана напълно доволна. Колкото и невероятно да й се струваше, Робърт Мартин изцяло бе изместил мистър Найтли от съзнанието на приятелката й и тя свързваше надеждите си за щастлив живот единствено с младия фермер.

Отначало Хариет бе малко притеснена и изглеждаше доста глуповато, но веднъж признала предишната си заблуда и самонадеяност, думите прогониха първоначалното й объркване, изместиха мрачните мисли за миналото и пробудиха в сърцето й приятните изживявания от настоящето и бъдещето. Беше се страхувала, че няма да получи одобрението на приятелката си, но Ема я посрещна още от вратата с непресторено искрените си благопожелания. Хариет с удоволствие разказа подробно за прекарването си в Астли и за последвалата я вечеря на другия ден. Обсъждането на тази тема й доставяше истинска наслада. Какво разкриха подробностите? Доколкото Ема бе в състояние да разбере, истината беше, че Хариет винаги е харесвала Робърт Мартин и сърцето й не е устояло на постоянството на чувствата му. Всичко друго си остана завинаги загадка за Ема.

Събитието обещаваше да донесе на приятелката й радост и всеки следващ ден даваше убедителни доказателства за това. Стана ясно кои са родителите на Хариет. Оказа се, че е дъщеря на търговец, който бе достатъчно богат, за да й осигури досегашния сравнително охолен начин на живот и комуто явно не липсваше благоприличие, за да остане в сянка до този момент. Значи това беше благородната кръв, за която Ема толкова пламенно се бе застъпвала! Наистина потеклото на баща й бе съвсем чисто, както това на редица джентълмени, но все пак, какъв брак бе подготвяла за мистър Найтли… или за семейство Чърчил… а дори и за мистър Елтън! Петното на незаконността щеше завинаги да си остане петно, щом липсваха богатство или благороден произход, които да го заличат.

Бащата нямаше никакви възражения. Той прие сърдечно младия мъж и всичко беше, както си му е редът. След като поопозна Робърт Мартин, който вече бе представен в Хартфийлд, Ема действително съзря у него здравия разум и достойнствата, които обещаваха да направят приятелката й щастлива. Тя не се съмняваше, че Хариет би била щастлива с всеки мъж с добро сърце, но Робърт Мартин й предлагаше нещо повече — сигурност, стабилност и издигане в обществото. Щеше да се намира сред хора, които я обичат и които са по-разумни от самата нея. Щеше да работи, колкото да не скучае, и нямаше да има грижа за нищо. Щеше да бъде закриляна от изкушенията и никога вече нямаше да им се поддаде. Щеше да живее почтено и щастливо, и според Ема имаше страхотен късмет, че е успяла да събуди упорита и трайна обич у един толкова достоен мъж! Може би единствено собственият й избор беше по-добър от този на приятелката й.

Новосъздалото се положение принуди Хариет да прекарва повече време със семейство Мартин и това малко по малко я откъсваше от Хартфийлд. Бурната им дружба постепенно и съвсем естествено щеше да се превърне в спокойно благоразположение, както и ставаше.

Преди края на септември Ема придружи Хариет до църквата и с огромно задоволство наблюдава как Робърт Мартин получава ръката й. Никакви спомени (дори тези за мистър Елтън) не можеха да помрачат радостта й. В този момент виждаше мистър Елтън единствено в качеството му на свещеник, чиято благословия щеше не след дълго да ощастливи и самата нея. Робърт Мартин и Хариет Смит се сгодиха последни от трите двойки, но се ожениха най-напред.

Джейн Феърфакс вече бе напуснала Хайбъри и се бе върнала в уюта на любимия си дом при семейство Кембъл. Двамата господа Чърчил също бяха в града и изчакваха настъпването на ноември.

Месецът между двете сватби бе избран за венчавката на мистър Найтли и Ема. Решиха, че трябва да се оженят, докато Джон и Изабела са все още в Хартфийлд, за да могат, по първоначален план, да си позволят двуседмично пътуване до морския бряг. Джон, Изабела и всички останали приятели се съгласиха и напълно одобриха решението им, но не и мистър Удхаус! Нима можеха да го придумат да склони толкова лесно?! Той, който бе свързвал брака им само с далечното бъдеще!

Първия път, когато научи намеренията им, той се почувства толкова нещастен, че младоженците изоставиха почти всяка надежда. Но втория всичко мина много по-безболезнено. Той сметна събитието за многообещаваща стъпка към примирението със собствената си съдба, която така и така не можеше да избегне. Но въпреки това не беше щастлив. Напротив, изглеждаше толкова нещастен, че дъщеря му за малко да загуби смелост. Не можеше да понесе мисълта, че той ще страда и ще се чувства пренебрегнат. И макар и двамата Найтли да я убеждаваха, че след като веднъж всичко свърши, той ще се примири и не след дълго напълно ще се съвземе, Ема се колебаеше и не можеше да се реши.

Но ето че характерът на самия мистър Удхаус най-ненадейно им се притече на помощ. И то не с някакво просветление на ума или по силата на чудо, преобразило нервната му система. Една нощ от курника на мисис Уестън изчезнаха всички пуйки. Явно беше дело на съобразителен крадец, тъй като се оплакаха и други хора от околността. Но мистър Удхаус не правеше разлика между дребните кражби и кражбите с взлом. Беше много разтревожен и щеше да живее в постоянен страх до края на живота си, ако зетьовете му не бяха близо до него. Той изцяло разчиташе на силата, решителността и присъствието на духа на двамата Найтли. Докато се намираше под закрилата на някой от тях, Хартфийлд щеше да бъде в безопасност. Но мистър Джон Найтли трябваше да се върне в Лондон през първата седмица на ноември. Тогава?!

Всичко свърши с това, че той даде съгласие да се определи деня на сватбата на Ема с много по-искрена готовност, отколкото тя изобщо бе предполагала. Само месец след венчавката на мистър и мисис Робърт Мартин, мистър Елтън бе призован да свърже в свещен брачен съюз мистър Найтли и мис Удхаус.

Тържеството приличаше на всички останали сватби, където младоженците нямат вкус към показност и претрупаност. От разказите на съпруга си мисис Елтън заключи, че венчавката е била твърде скромна и невзрачна в сравнение с нейната собствена. „Почти без сатен и никакви дантелени воали! Въобще, жалка гледка!“ Но независимо от тези „недостатъци“, благопожеланията, надеждите, увереността и очакванията на немногобройната група истински приятели, които присъствуваха на церемонията, се сбъднаха в съвършеното щастие на двамата младоженци.